автор: Freya

Във шест и пет таксито ще ме чака,
запалило сънливите си фарове;
и този път нощта си е поплакала
със тихото смирение на старец
и пътят ми, подобно на очите му,
безропотно лъщи на светлината
от уличните лампи. А петите
на сенките се хлъзгат и се клати
бетоненият скелет на Милано.

Така започват всичките завръщания –
треперещите ми студени длани,
притиснали билета ми за вкъщи;
страхът ми, който сребърно се стича
по бузата ми; бялата тревога,
че може да е късно за обичане.
А пръстите на всяко ново „сбогом”
броят с ръждива нежност оцелелите
след жертвата на цъфналите кестени
и пролетната рокля на Офелия.

Гласът ти снощи ми се стори есенен...