автор: Bonnka

Бе толкова отдавна на земята.
От някоя слънчева утрин или мрачна нощ, с добри очаквания или с празни обещания, независимо от времето, или от деня, без никакво значение за причината или търпението.
Всеки идва с болка на света. Не е страшно да умреш, страшното е да останеш жив, когато всички твои близки са вече в земята. Най - болезненото нещо в този живот е да се събуждаш цяла вечност.
Той нямаше вече онова усещане за глад, никакъв страх не чувстваше, не се радваше, не му бе тъжно, изчезна даже и студа. Единственото осезание будно все още в него бе допира на слънцето и дъжда. Мина през толкова много слънца и толкова много луни и звезди, колкото няколко вселени. Лицето му бе станало като жадуваща земя, ръцете му, като корени на секвоя. Звуците, които изпълваха пространството му бяха тези от листата и барабаненето на дъжда.
Имаше спомени от миналото - тропота на диви коне, нежния допир до топло женско тяло, уханието на прясно окосена трева, допира до стария дъб в градината.
Спомен за желание, онова парещо слабините чувство на страстта.
Отдавна бе опитомил живота веднъж в една малка, прозрачна, капчица сълза - сол и топлина – утринна роса, няма нищо което би заместило усещането на влагата която пиеш от очите на жена, която си разплакал заради това, че я обичаш. Бе обичал само едно единствено момиче, което го бе научило да познава страха и плахостта и същността на сътворението – наречено живот. Едно момиче което бе създал с устни и с докосване, с болка и със страх – което имаше от… и цяла вечност, една жена която бе единствена от всички жени в света – когато опитомиш някого ти може да го познаеш само по тихите стъпки сутринта, по уханието на тялото, можеш да разбереш това дори, когато се оглеждаш във водата сам – тогава виждаш себе си до нея.
Помнеше бездънни очи, малки тихи островчета, развълнувано море, езеро, в което плуват лилии, устни с цвят на цъфнала кайсия, пясъчни коси и царевица, слънчогледи.
Бе толкова отдавна на земята, помнеше вятъра и пясъка, помнеше скалите.
Минаха толкова много войни, реки от сълзи. Черни птици до черни огради, черни воали.
Нищо не искаше да знае, но знаеше много и го бе научил от живота. Знаеше, че душата боли, но болката минава, като зъбобол и причина за това бе забравата. Това което не можеш да имаш само с желание, го постигаш с търпение. И да простиш наистина не значи да забравиш, но значи много повече – да обичаш. Научи, че материалността не се измерва с кон, каруца и нива – а с хляб и егоизъм – защото човек се ражда благодарение на паразитния си организъм. А инстинкта за живот е много по – силен от смисъла му.
Толкова много луни бе посрещнал и толкова много спомени беше запазил, знаеше, че спомените са нужни на човек докато е жив, когато преминеш другата страна, те вече не ти трябват защото се връщаш при тях, връщаш се там където си бил най – щастлив.
Той вече само чакаше, да стигне до стария дъб, до напечената от слънцето земя до онези малки острови в очите й. Задържа уханието на любовта в сърцето си до края, когато ще излезе от пленничеството на живота. Когато ще бъде свободен. Той нищо не искаше и нищо не знаеше – само това на което го беше научил живота.
Очакваше настъпването на последната луна.
Толкова отдавна беше на земята…..…. .