автор: mandir

Сигурно изглеждаше твърде странна картинка, като Нео от “Матрицата” в дългото си палто, военна стойка, есесовска прическа и тъмни очила, само че под палтото или по-точно в дълбоките му джобове, както и в леката чанта, нямаше редици пълнители и леки гранати, а консерви бира. Разделиха се набързо с бащата на, всъщност дали доста съдържателният термин е подходящ за отношението с момичето, годеницата си, който пое набегом за града си заради течове от резервоара на колата. Уж всичко беше протекло чудесно, но инстинктът рядко го лъжеше и сега вместо обичайната пътна Фанта със солети си взе две пътни бири, а една направо отвори. Определено нямаше да му стигнат, но по неведомите спирки щеше да си допълни запаса, издържаше три без да пикае, а наличието на тоалетна из родните автобуси въпреки годините по пътищата си оставаше за него енигма, независимо от модела и възрастта на возилото. Възрастен (колко ли) циганин се позавъртя и му предложи да си купи брадвичка, която в Дъгее-стан наричаха манарче. Винаги се беше учудвал на неведомите пътища, по които текат мислите на чандала, в случая с офертата за сечивото, но също така и на липсата на характерното им нахалство спрямо него, вероятно инстинкт пред татарските му очи и скули.
Мангалът се отнесе настрани пред кривата усмивка, Михаил си дръпна порядъчна глътка от кена и се зазяпа в товарната рампа на гарата отсреща. Досмеша го колко се завъртя светът за две години и половина. Много прав беше английският полицай, клошар и журналист за цивилизацията – колко тънко пластче всъщност са семейното възпитание и куртоазията пред извечната човешка природа, оставена сама на себе си. Преди две години и половина в паркчето отсреща младите надежди на нацията с червени и сини барети на остриганите глави пиеха бира с водка вечерта преди разпределението с нескриваното удоволствие от края на необходимото извращение и си прощаваха четиридесетте дни подлости и свинщини, за да се окаже на другия ден, че за горките добичета със солидни дипломи тормозът ще продължава на други вълни докато се превърнат в класическите лукави роби, а като първи урок препускаха помагайки си с грамадните сакове по хълма от школата към гарата под стряскащото викане на насядалите по джипките сержанти. Вмирисания на цигани, тютюн и трева коридор на електричката, която под гордото име ешелон (натъпкан в сталински маниер на три пъти от капацитета си) обиколи почти цялата страна, за да разнесе излъганите отрепки по поделенията, и на чийто застлан с вестници под, приседнал между изпозаспалите с вкус на кисели ябълки и горещо от слънцето “русенско варено” в устата, той изпуши с последните си цигари последната си човешка гордост. Тогава блед спомен от красивото, префучалата гара “Север” в София, близо до квартирата й, картичката й от морето във вътрешния джоб на раницата. Спомен какъв беше допреди дни.
Спомените се мръднаха леко назад, а погледът по лозята на Опанец. Нощните стойки, когато сред парещата болка в краката и лепнещите клепачи си спомняше за единствената си споделена любов, глезеното момиче, което не посмя да допусне в живота си, защото се страхуваше от сигурната съдба на умерен неудачник в София, която той виждаше сред работещите си приятели и не би понесъл, а и тя не би траяла, пред несигурната съдба из подивялата страна, която той би рискувал, но горделивката не би понесла. В тази посока беше нейният град и сред разпадащата се реалност в която полуграмотен член на расово малцинствена група строяваше белия елит на нацията по долни гащи, съмнението дали не сгреши кардинално го тровеше допълнително, но и подхранваше надеждата му, че някъде има светло.
Вярата го крепеше после, подхранвана от вниманието й и случайни реплики, на които той отдаваше прекалено голямо значение. Имаше май нещо вярно, че от нея по-голяма сила няма. Успя да реанимира нещо от любовта им за две години, в един напълно променящ се свят, в който тежки длъжности и имена се обезценяваха, за да бъдат изместени от още по-кратки “звезди”. Тогава разбра за мъжете. Тя се изтърва за един, двама, но прилично дългата им редичка беше притъпила чувствителността й по въпроса и за да изчистят съмненията тя накрая се изповяда. Мислеше си, че познава добре болката, но смачканата вяра се оказа нова вселена в тази област. Не можеше да живее така с тази рана, тя се опита, но твърде плахо, да я лекува. Накрая се получи рязко, без да обясни на родителите й защо, той поиска да я изтръгне от света й, резултатът беше ясен, но се надяваше на чудо. Чудото нямаше как да се случи, прекалено много бе мълчано. Прекалено беше сложен светът и изпълнен с недоверие, за да остане красивото трайно. Нещо започна и завърши тук, прощаването с илюзиите....