автор: Bonnka

И тогава я видя, сякаш бе в центъра на селска градинка но заобиколена с тръни - дали пък не бе най-големия бодил сред тях. Също и освирепя гледайки онези отрепки как се разливат по нея, като плазма. Всъщност го заболя, изненадата изпревари с бясна скорост ревноста и най-вече страха.
Но какво му пукаше - така или иначе той беше просто тайна, а това временно може да заблуди чувството на собственост, което изпитваше към нея, тихо, но достатъчно осъзнато почти от година. По скоро той само я чукаше и нищо друго - ревност, притежание, болка - какво бе това. Бе я взел на заем през ноща, след това за седмицата, както и за месеца.... е, мина една година но какво е някаква година в скалата на човешкия живот.
Бе доста неочаквано, че беше тук сред боклуците - негови "приятели", в облаци индийски коноп. Отсъствуваща - една добре изглеждаща материя, но празна.
Седна срещу нея - едва ли отбелязваше присъствието му, гледаше през него сякаш бе дантелен прах. Е тя не беше негова, нейния живот бе съвсем различен от неговия. Имаше семейство, навици, приятели - бе от другата страна. Той беше тайна, и нямаше участие в живота й. И връзката им беше временна, тя беше само гара, една от многото през които всеки минава. Не бе началото, дори не би могла да бъде края, бе просто някакъв си преход. Да имаше нещо в нея което го държеше винаги нащрек, може би защото винаги я забелязваше, където и да беше с когото и да е, дори сред огромна тълпа, но това е понеже имаше някакво такова излъчване, което не бе виждал в никоя.
И само си мислеше, че я ревнува - все пак се чукаха, трябваше да има някакъв усет.
Ако само можеше да откъсне поглед от ръката, която се движеше върху коляното й, и само за миг да се опита да не се взира към устните на един от "приятелите" си които докосваха косата й... . Е тя си е свободна, сама може да прецени поведението си.
Ще тръгва, какво да прави тук, май и без друго никой не го виждаше. Само да й хване погледа и тръгва. Добре де какво й ставаше, да не е загубила ума си. Нарочно ли го правеше.
Колко хубаво би било вместо в тази нетипична за нея компания да бяха някъде сами. Косата й ухаеше - така нежно на вятър и море, на пясък и мечти. И когато я прегърнеше искаше да задържи момента, да остане по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието му, така завинаги и за никога - без време и без мисъл и без край.
Но тя е независима и чужда. А това е само ден и само миг, в цикличноста на времето всичко преминава - все едно никога не е било, и се е случило на някой друг. Ако само можеше да диша малко по - свободно, или просто мисълта му да е чиста, без обвързаност, би се чувствал по-свободен. А той бе в затвор на ревноста си и на страха и на любовта си. Опита се да разграничи разума от чувствата си, но наруши баланса и ефекта бе плачевен.
Е да,...обичаше я, отчаяно и безнадеждно. И болката бе толкова натрапчива и жълта. А всичко друго бе черно-бяло, като стара филмова лента. И дните толкова еднакво пусти. Тя не го обичаше, обичаше само себе си, и толкова успешно владееше безумието на живота си.
Спря погледа си на него, в очите й нямаше искри, сякаш бяха мъртви, или с подплънки ботукс. Бяха празни - де да беше само индийския коноп намесен, но бялата луна говореше. Не мислеше, не чувстваше, дори не бе реалност, ако протегнеше ръка към нея, щеше да изчезне, сякаш никога не е била. А бе красива, не, бе изкушение. Толкова я обичаше, че чак го болеше, искаше му се да й извика: "Къде отиваш? Губиш себе си от там никой не се връща? Толкова ли си сляпа за да видиш, че единствените които нараняваш сме ти и аз."
Но тя бе нереалност - а той бе тайна....., бе болка, бе смърт. Бе пенитенциарий, а тя - нещо което сме докоснали веднъж и никога повече не можем да забравим, нещо изпълващо мислите, до такава степен, че ни довежда до лудост.
И все пак стана - отиде и я хвана за ръката издърпвайки я от кокаиновия капан. - Гледай живота в лицето, винаги в лицето, за да знаеш какво е, за да го разбереш, да го обикнеш какъвто е, и после да го напуснеш.