автор: Via

Листата валят и се случва отново ноември,
кратък празник на златото и на добрите мъгли.
После бяла ръка изтрива земното черно
и ляга разкаян снегът върху бившите дни.

Аз ли вървя, или само така ми се струва -
прелитат край мене дърветата и планините,
протича наоколо някаква съпротива
и към свършек клонят и клоните, и очите.

А любовта е само снежинка в земната пазва,
троха, с която никой няма да се засити...
Но можеш ли от нея да се откажеш
и да се слееш докрай с лепилото на мъглите?

Или пак ще крещиш неистово срещу мрака –
един ранобуден петел сред звездите!
А съдбата лукава наоколо мята опашка -
прави път или пък замита следите.