автор: vanilin

Привикнах да си нося напоследък
кесия вяра и лула гранитна.
Окото на часовника ме гледа
безмилостно и чака да залитна…

И всичко е прецизно преброено:
сънят ми, и заплатата, и дните,
и тътенът в сърцето изранено,
и чашките, с приятели изпити…

Брадата ми в зародиша настръхва!…

А неброени радости очаквах,
от неброени мисли съм изтръпвал,
не съм подбирал пътя за Итака!…

Затуй, приятелю, часовнико, циклопе,
в лъка прастар стрелките ти залагам!…
Добре да мислят всички Пенелопи,
че нашите деца за път се стягат!…

Ще се завърнат те от чужди друми, -
към бащиния праг със руно златно.
Но пропаст ще е вече помежду ни
от гробове и време безвъзвратно.

Тогава – знам: лъкът ще се опъне…
На времето стрелките ще потънат
в гърди - догоре с власт и алчност пълни!…

…Но може ли тъй обич да покълне?!…


Ванилин Гавраилов