автор: infinity

* от времето до мен


Не знам кога, но те обичах. И в нощите сред кориандрови ухания
с тревите замълчавах нежно. Помниш ли (с лимонов вкус)
и до къде
те следвах инатливо? Междувременно
рискуваше така безумно спряла
гуакамоления смях. От безпричинните.

Наднормено. И повече, но те обичах.
А вятърът цъфтеше близко-керемиден. По покриви сезонни ти застилах
памукови одеала
и макове,
и ситни опашати точки. Прескачаха се неброимо (календарни бръмбари)
по облаци като стъкла от слънце.
Нали от безнадеждна влюбеност надбягвах те в безсрочните ти крайности?!
Спри се! Разкажи ми, ако те обичах,
защото не разбирам в бягството си.
Защото продължавам да не си отивам. Оставям ли се
някъде по теб след себе си?!
Разказвай ми


* до времето от мен


Аз също теб. Понякога и постоянно.
Особено когато зарисуваш пълногория. Когато разтуптяваш непонятно
посланията на морфотектонските мълчания.
Драсваш клечката (санталово) и ме събуждаш
безначална.

Разбира се. Обиквам се. И градовете ти.
По мекото на восъчните им криле се стапям. Грабя те, звъня, и отшумявам
край лунните огради на създаденото. Когато спиш си боровата ми октава.
А сутрини се скъсват през лъчите си. Когато си представям,
че няма да съм тази, която ще прерязва тишините ти.
Приличаш ми на булевард сънуващ кестени. И дръпвам слънцето
до кафенетата бездомни,
неоновите чужди надписи, хотелите безлюдни.
До ужаса да бъда част от теб
се влюбвам.

И по същество. И повече.
Разчитам го по тъничките денонощия
върху челото ми.
Из темпото разпръснато в секундите, из плътната динамика в сезоните.
Оставяш се по мен след себе си.
По избора ми да не те троша с огледалата. Да.
Аз все разказвам колко много имам
теб
и
правопропорционалното ти липсване.