автор: milko

се заслушах, аз, случайният прекосяващ
тротоара на нечия самота, където е безопасно -
жертвата вече е пропътувала етапа прегазване
(може би не първо), малко безформена,
но на тротоар
сред декор от безумно цъфнали сливи и слънчеви зайци
на пейка седи, обхванала с две пипалца коленете си
и поклащайки се, възвисено-пропаднало
си припява, ето така:

„и ето, хубав си, любезни мой, ето, хубав си –
очите ти греят, лазурно-смразяващи
с най-кристалния лед на алпийските езера
но ето, хубав си, възлюблений, ей, приятен си –
върху главата ти, покрита с най-нежен райграс
гълъби вият крехко гнездо, стелят го с мъх –
перушина от щедрината на дланите и душата ти,
вият го с палмови клонки, с надежда
да възкресят разпнатата на кръст, любезний мой,
разпнатата на кръст, превърналата се в задължение…
и ето, идеше любимият ми, ето, идеше,
но еленче плашливо – намокри се във тъгата ми
и побягна, за да дарява думите си, сладоструйно бълбукане
на Селена, отразяваща светлината му, на сирените –
стражници на Колхида, на ловуващите Диани,
които отдавна са митове…
ето, свършва се песента ми, любезний мой, свършва се,
утре ще съм далеч, зад промисъла на пътеводната нишка,
утре ще съм далече
ще бродирам витката на спиралата по сърцето си,
избодено с толкова непоискани бодове,
ще допълвам хладно и с нетрепереща китка
знаците и мотивите

но днес ти дължах тази песен, любезний, ей, любими мой,
само тази и ни думица повече :)”