автор: Veselin

Изтръсках си угарката в станиола.
Ухилена ме гледа празната ми чаша.
А уж е нощ със песен на щурци,
които са напъпили в полето.
От листите ми сипе се прашец,
боядисва в лилаво лалетата.
Звездите са смола, която лепне
по бедрата ти, преди да я откъсна.
Една оса ме жили преднамерено.
и във косата ми се блъска.
Ах, докога ще сричам сам
заплетеното й бръмчене?
Секундите, преди да съмне,
са само глупави носители на време.
В гората със червените лисици,
в която вечер дишат пеперуди,
се раждат най-красивите видения
или отекват в
монолозите на лудите.
Не искам да ги слушам сам.
Послушай ги за миг поне със мене.
Тогава няма да съм сам...
Тогава ще обичам по-навреме.