автор: svaro

Първа Носталгия

Понякога, много понякога
изригват над нас звездопади,
изпълват сърцата ни с блясък
и чупим с ръцете желязо.
И тичаме древни по равното
изпънали всичките жили,
на краката ни боси през раните
в нас земната сила се влива.
Устите, широко разтворени
първичния вятър поглъщат,
очите безумни, учудени
старите сили възвръщат.
Кръвта ни гори във телата,
изгаря всичките мисли,
нахлуваме горди в безкрая…
и ставаме толкова истински.

Понякога, само понякога.



Втора Носталгия

Донесъл със себе си от селцето край Дунав
червен акордеон и торба топли дрехи,
той сяда зад блока на една захвърлена гума
и засвирва нещо свое, много старо и крехко.
Затворил очи, той рови в сърцето си с нокът
за парченца от спомени, за късове чувства.
Топи се облак под слънцето сякаш е пчелен восък,
в акордеона се влива човекът през върха на своите пръсти.
И рибарски лодки край него потеглят с разпънати мрежи,
прелитат сред пръски вода над тях ята толстолоби,
хвърлят моруни хайвера си в нашите малки балкони,
водовъртежи смесват студени течения с топли.
Крайречни тополи израстват, на тях кацат птици,
под корените им змии бавно сменят своите кожи.
Око на гущер блести сред тревата като малка жълтица,
две костенурки проверяват коя от тях е по-бързоходна…
А един човек – мъничък, колкото пясъчен остров
седи в своя двор под разцъфтялата бяла череша,
приготвил се вече да тръгва и подпрял на земята до стола
червен акордеон и торба топли дрехи.