автор: kauboec

Съветите все още са безплатни / и безполезни/.

Имам един трик. Ако не мога да заспя в първите пет минути след лягане започвам да броя по десетици – 10, 20, 30...540, 550, 560.. и така до първото прозяване, след него започвам да броя с пет назад – 1115, 1110, 1105 и така до нула. Ако не стане и започна да греба в отрицателните числа, ставам от леглото, оправям прическата си в банята и след това сядам с измачканата си пижама пред компютъра, за да ви напиша нещо ей такова:

Добрите житейски практики

Съветите все още са безплатни / и безполезни/.


По онова време дните изтичаха бързо като златен пясък от груба ръка. Едва-едва да проблеснат и падаха долу в прахта на вечерния мрак. Утрините започваха по различно време и ако не бяха хапчетата против махмурлук щях да ги проспивам и да се събуждам някъде в сребристия следобяд на някой друг, чужд ден. Съществува будистка теория, според която ако пропуснеш красотата на утрото, пропускаш деня. Без съмнение тези хапчета са се зародили някъде на изток. Мъдри хора, бих казал, без обаче да разбирам красотата на утрото, освен ако някое откраднато предната вечер девойче не ме наведе на мисълта, че утрото е хубаво и сладостно нещо.
Как да го кажа по-правдиво – работя като охранител в дискотека. И понякога се налага да посочвам с пръст някое момиче с емблематични за слабата ни икономика оскъдни дрехи, за да изкупува греховете си в квартирата ми. За останалото се грижат роднините ми в чужбина. Имаме договореност – работя фиктивно, а същинското ми занимание е да обръщам след серия от покупко продажби пратените пари в добри имоти. Как да го кажа по-правдиво – и брокер под прикритие съм.
Но КАК ДА ГО КАЖА ПО-ПРАВДИВО – все още не съм се отказал да обичам живота. И колкото той да се опитва да ми наложи някои възбрани и да ми дава поуки, аз продължавам да вървя право през огъня. Като родопска нестинарка или самоотвержен пожарникар без семейство. Както казват съветите още са безплатни, но онова което няма икономическа основа има кратка история/казвам аз/.
УТРИНИТЕ тук не са тихи – 11 часа, телефонен звън или звън идващ от входната врата, котка прегазена на улицата, камбани в главата.... или просто не съм употребил някакво удоволствие през изминалата вечер и отивам да потичам в близкия полугорския парк. Ако не беше с название парк щеше да си е чиста гора.
Ще рече – анцуг, произведен в някоя филипинска работилница, дъщерно петно на немските братя Ади и Даслер и приятно зелени трейнърки. Разбрахте ме. Зелени като боровете, към които насочвам токсините си. Не че пуша, но още не ползвам протектори за черния дроб и освен стероидите си помагам с разни етил, метанол метани. От химията разбирам само натриевия хлорид, понеже баща ми си отслаби зрението от прекомерна употреба на сол, та затова.
Леко кросче, това са много дървета, все пак, и ако речеш повечето от тях да ги минеш на зиг-заг, би направил груба грешка с вестибуларния си апарат. А сега си помисли колко апарата сумарно имаш в организма си. И тъй тичам, дишам и пръхтя като младо конче, после спирам на една виличка, поемам един лек кофеин и пред изумените погледи на вносните шведски клиенти от севера поставям раницата си на масата и докато ми донесат четири чаши прясно мляко, внимателно отвъртам капачките на няколко кутийки, за да се роди перфектния протеинов шейк. От тук се вижда града, и донякъде е несериозно, един немалък град, с безброй мрачни/ понякога и гнусни/ тайни сега да ми изглежда като детски пясъчник. Какво голямо средоточие на човешки грехове на квадратен метър, спрямо общата квадратура и времетраене на събитията.
РАБОТИ ЛИ ТИ МАТЕМАТИКАТА?
Така е – имам нужда от добре поддържано тяло и остра мисъл. И тъй като не мога да се похваля с второто отделям повече време за първото /освен когато не се занимавам с “девичи разбой”, старобългарски термин за крадене на моми/. Имам един основен, базов грях – просто не мога да казвам “не” пред разни притежалки на кръгли стойности от поредицата на деведесет, шейсет, деведесет/ може и пет отгоре на последното/ или осемдесет и осем, петдесет и седем, осемдесет и четири / независимо в каква последователност, честно/. Затова сами разбирате, когато мога тичам, а когато тичам, и не само, пия протеинови шейкове и вечер без прекъсване взимам едни подаръци от роднина в Германия, който казва, купувал ги от немската федерация по културизъм. Луд човек, ама бъркам и пия.
ПО ОБЯД И ПОСЛЕ :
След джогинга блажено се прибирам в лек тръс у дома. Взимам душ, ала не брабар с душ батерията, а само водата. Казват всички сълзи са еднакво солени – като започнеш от новороденото отделено от майка си и свършиш до лека мома, след случайна любов пред напълно случайно момче, споделяща за рисковете от аборта.
Хапвам варени яйца с лек вътрешен упрек, че можеха да се родят хубави пиленца, а няма, НЯМА по-хубава гледка от четири малки пиленца, които щъкат след зряла кокошчица по зелена поляна и някъде в далечината да се бележи малка воденичка, а зад вас да се чуват стъпките на мокри ботуши от приближаващ се рибар. Ако ви се привиди по-хубава от тази значи съдбата ви дава знак да спирате бушмилса /кой знае какво е бушмилс?/. Към това се прибавят пилешки гърди, голяма порция (тук обиколка гърди е съвсем без значение), зелена салата и ябълков сок. Пред пилищата имам голям грях, но как иначе да си набавям 2,2 грама белтъчини на килограм лично тегло.
Значи дошъл е следобяда. Вземам да поспя за час–два на кушетката на голямата си тераса. Понякога се събуждам с тен и прозявка, друг път от алармата, а се случва това да стане и чисто случайно – нацвъкало ме е пиле. Както и да е – идва моментът на тренировката – пет дни в седмицата и винаги в зрелия следобяд.
С тежестите се работи умерено – животът и без друго е тежък, казват евронаблюдателите за Източна Европа. Кръвонапълвам мускулите с предпазен колан и в приятна дамска компания. Голямата загадка в живота ми е как жените билдърки, които венозно си набавят мъжкия хормон тестостерон успяват да родят. По темата съм говорил с лекар, проверено лице, и според него “крадат ги”, казва. Първо се учудих, а след това започнах да се оглеждам за бременни билдърки. Оказа се, че такава категория е невъзможна и излезе, че лицето има право.
След тренировка задължително се хранех и ако имах възможност, а често такава имаше, откарвах със скъпата си кола някое трениращо девойче до дома й, което означаваше, че след няколко месеца, като се видим в някоя дискотека и я почерпя с нещо, тя ще е навършила осемнайсет. А дори и да нямаше нещо за прибиране пак си давах малко време за возене – минавах през централните кафетерии и качвах някой приятел и отивахме до някоя околност, ей тъй колкото да сменим фасадите. Близък град, някоя негова или моя дамска полуроднина и ако се случеше и нея да качим в колата продължавахме напред.
Денят се източваше като мастило от масилница на бездарен, но упорит писател, опитващ се в детайли да улови щрихите на живота. Не може, приятелче, живота е голяма завъртулка и това, че ти там си дращиш нещо означава само, че срещу името ти стои голям минус. Научи какво е живота, а после го описвай. Това, разбира се, ще стане едва след смъртта. Идеално, спокойно време за писане. Не мислиш ли.
Едва когато колата кротнеше като уморена скачачка на троен скок вече можех да се броя за охранител. Налагах някаква черна роба върху тялото си и чинно заставах да вардя децата от самозлоупотреби. Т.е. нищо не правех, а ако станеше някакъв бой и ние от охраната отивахме да бием. Имахме от онези безжични връзки помежду си, които много радваха дамите. В глобусите нямаше камери. Всъщност камери имаше на няколко места из помещението, но никой освен съдбата не стоеше да гледа кой с какви глупости се занимава вътре. А при студенти, евтин алкохол и наркотици, за които работилниците си сдираха диретата, можеше да се случи всичко. Наистина всичко. За моя радост мъртъв отвътре още не бяхме изнасяли.
Децата много оглупяха, наистина много. И то, не че не знаят езици или разни там математики и географии – не, но въобще не се съобразяват какви неща вкарват в организмите си. И докато младите живееха пет за четири старите се изхитриха и когато не им стигаше чар на дневна светлина влизаха в дискотеките и като добър дивеч си взимаха нещо младо и добре упоено.
Плътта вече е безценна и никой вече почти нищичко не плаща, а и притежателите й не искат нещо особено. Но мога да призная нещо - РЕКЛАМИТЕ НА АЛКОХОЛ СИ СВЪРШИХА РАБОТАТА, а който могъл намазал.
В единайсет и дванайсет часа все още е пусто вътре, лудницата се събира най-стабилно в един и половина и продължава наравно с действието на половин екстази / дано стандарта ни не се вдигне скоро/. Идват на групички по полов признак, а излизат както дойде и се пръскат в нощта като малки глупави светулчици. В началото към тази динамика на падението имах критично отношение, но бързо се адаптирах към тайните на нощта. Не може да си в един гьол с жабите и да не крякаш.
Понякога и то прекомерно често знанието за някои неща е бреме и затова някой твърде мрачни познания ще ви ги спестя, но просто ще пожелая по-съвестна работа на фармацевтичните и найлоновите компании, освен ако не сме готови за демографски бум. Страната ни ще бъде залята от малки, жадни за кърма бебешорчета и Днк-тестовете ще станат по-известни от президента.
Дръжте се!!
В четвъртъците и някои петъци не ми се налагаше д работя и това бяха дните за преглед на имотните обяви. За тази цел се сядаше на едно конкретно симпатично кафене с лице към близката картинна галерия. По повод на хубавия живот се пиеше кафе с две сухи сметанки, сервитьорката – мило дете, със симпатичен спътник в живота ми носеше актуалните вестници и ако ми беше писано до себе си курдисвах някоя снощна мацка, лапвах пластмасовата си бъркалка и хич не ме беше грижа, че слънцето й пече право в очите, а пък аз още не съм й купил двесталевови слънчеви очила. Затова пък цените на застроените имоти растяха. Допълнително оскъпяваше правото на собственост върху земята, върху която е сградата, и особено разположението й. За радост момичета винаги излизаха на приблизително еднаква стойност – в зависимост от това дали са вегетарианки или не.
Напоследък започнах да се увличам по рубенсов тип мацки и когато веднъж ми се случи да се залюбя с една почти недоносена петдесет и четири килограмова дама започнах скоростно да изкупувам заешки крачета, далачета и бройлерчета, за да дадем малко кръв на избраницата. Същата се случи да се кръви до числото осемдесет и две и тогава една сутрин станах от леглото и се загледах в щедрото й тяло. Казах си “това всичкото е мое”. И не сбърках.
Случваше се времето да е добро, а над пазара на имоти да надвисват облаци – гарсониерките трепваха с най-малка амплитуда, последваха ги малките едностайни панелени апартаментчета с тераска, а голяма разлика се отрязваше най-резонно на големите къщи в центъра с геран. Това е повърхност с хлъзгаво покритие, така че се обръщах към настоящата девойка до мен с риторичен въпрос “дали моментът е подходящ за крупни сделки с размяна срещу лек ремонт или да изчакаме следприсъединителната вълна”, а тя най-нехайно да отвърне – “утре имам класно, ще се бавим ли тук ?”.
Снимките от лични карти разглеждани на неонова светлина много лъжат, а и акселерацията в последните години...., а на егн-ета не вярвам защото много леко се подправят, независимо от броя водни и сухоземни предпазни знаци и грапавината на материала. Българи сме, знаем си изобретателностите, а и интиуцията все по някое време ще се разбуди и ще ме дръпне за ревера – “тук с това недей”.
Изобщо живееше се на икономичен режим, а и той, живота, взема само колкото му дадеш. Престирай не повече от необходимите усилия, което е писано ще се случи, което можеш ще го направиш, плащаш колкото струваш, имаш толкова грехове колкото можеш да носиш, лъжеш колкото ти позволява времето, в което живееш и колкото сам можеш да понесеш на челото си. Недей да вярваш, че всичко, което се случва с теб или около теб е резултат от твоите действия - има си една промисъл и доколкото си записан в тефтера й някои неща ще се случват, а други не. Твоята роля е тези, които ти харесват да прегръщаш като комунистически лидер, а лошите да наказваш като кубински боксьор. И най-важното е: ако вашите са нямали деца и ти няма да имаш. Разбирай го както искаш.
И така, ставах от слънчевото кафе, оставях слънцето да грее из хорските очи, кафемашината да бълва кафета, те да се изливат в жадните за кофеин гърла, дървените кресла скришом да си бърборят и липите, под които минавах за вкъщи щяха да си шумят и след десет години със същия звук както сега, по пейките в хубавите дни ще има влюбени двойки, сиренето все ще е с пари и нищо от това няма да се промени ако не стигнем до съответната страница в съответния тефтер и всички съответствия до тоя момент не бъдат актуализирани по някоя друга логика. Когато човек поживее малко повече му се ще повече неща да са предвидими, защото вече е преминал през достатъчно любови, в които се е влюбвал заради тайнството.
Същото е и с пазара на имоти, спортните залагания, а защо не и с жените между 32 и 35.
ВЕЧЕРИТЕ:
...от тук, ако е почивен ден отивам на кино и ако имам късмет вътре заспивам и ме събуждат по средата на третата прожекция за цигара. “Тук не се пуши” отвръщам. “Взимам я за после” казва човека, а така може и едва тогава съобщавам, че не пуша. След киното минавам през зеленчуковия пазар и в метрото се запознавам с млада нехайница. Тя ме кани на вилата на братовчед си. Тя няма братовчеди, но тялото й компенсира тази липса, после отивам с любимото си куче на палатка и събирам хиляди билки в гърдите си докато спя на открито, а оставям животинката да загаси огъня, на който то е пекло наденички. После се меткаме на влака и правим едно кратко пътешествие с двайсет случайни спирки. На една, от които попадам на древния интелектуалец с битнически вид Еди и понеже, както е и видно, нямам време за нищо затова само му пожелавам късмет и продължавам с лодка под наем четирисет километра през водопади и криволичещи рекички. Неусетно минаваме южната граница, още по-неусетно заспиваме и от време на време се будим в различни градове докато случайно не виждам едно огромно маслиново дърво, обръщам глава към кучето си /което никак не мога да виня/ и му съобщавам с хладен тон, че незаконно сме преминали държавната граница. Пълним раниците с контрабанден зехтин и поемаме към родината. Дължим извинение на граничните власти и заплащане цената на лодката / която харизахме на туристи/ на агенция по “тия работи”.
Случайно попадам на дамата от метрото и в суматохата на разменените ни любезности аз я дарявам с кучето си, а тя със сърцето си. След което се разделяме и аз поради невъзможност да нося отговорност за още едно сърце го давам на един скитник. Той лежи на пейка и странно се заглежда в далечината като буда. Това е за теб, подавам му го с притурка от шише двестамилилитров алкохол и безброй пакети с храна. Той сърдечно благодари и заживява с две.
Пеша продължавам към морето. След няколко седмици пешеходене намокрям фиделкастровата си брада в морето и изричам древно заклинание за успех и пак в омаята на доброто си настроение избирам случайно едно крайбрежно бунгало където да пренощувам, а по средата на нощта /когато дистанцията между последния залез и следващия изгрев е равна/ сядам отвън, върху топлия пясък и от умората си заплаквам сякаш, че е заради едно загубено куче, безброй усмивки и едно подарено сърце. Поставям ръка на гърдите си и се заклевам всичко това да не спира да се повтаря

ДОБРИТЕ ЖИТЕЙСКИ ПРАКТИКИ. /end/

НОЩЕМ:
Когато се уверя, че се е получило по моя вкус гася компютъра, развалям прическата си, за да изглежда убедително като след солидна писателска драма и отивам да продължа с броенето. Ако не стане номера отново ставам от леглото, оправям косата си и пак започвам....



“Скъпа Лулу в понеделник...
Светът се вижда по-добре от височината на маса, върху която танцуваш.


Все едно, че не ни чуваше, че не му говорехме, че не беше следобяд, събота, навън, срещу слънцето. Гледаше през нас, може би............................