автор: aninedeva

Розата- красота и любов. А може би в обратен ред? И не е ли всъщност любовта, красотата на живота. Тя го оцветява, раздвижва, тя рисува сенките и светлосенките в него. Тя те кара да танцуваш, да се радаш, да тъгуваш, да страдаш. Тя те кара да живееш.

Розата. Толкова чувства, толкова емоции, толкова премълчани слова. И всичко в света може да се сбере в една дума. Роза – цвете, вопъл, шепот, стон. Тя е необуздана, като нашите чувства. Тя е непонятна като нашите души. За едни е само цвете, но на други тя говори за любов. За едни е само жест, но за други- неписан послеслов. И само звездите оценяват нейната красота, милите, самотни и те копнеят за любовта.
“Но какво пък толкоз, та това е само храст!” – чувам присмеха на самотното сърце в нощта.
“Но какво пък толкоз, нима аз ... не заслужавам любовта?” – плаче самотната душа. И двете стихии- душа и сърце, спорят за любовта.
Нима любовта може да се сбере в едно цвете? Нима тя може да се дефинира с една дума? Може! Роза. Изстраданата любов, страхуваща се от ново начало, е впита в бодлите й. Скромната, плахата любов се ражда в пъпките. Буйната, всепоглъщащата – танцува в цветовете й. Красотата, красотата на живота се крие в цялото й същество.
Розата. Червена, бяла,жълта ... Тя покълва в нашите души, опиянява ги с божествен аромат. Тя започва да крещи, когато вътре в нас вали. И заспива уморена от лъжи и отровени мечти. И се събужда преродена, когато най-малко очакваш ти. Една, само една Роза не пожелавам, да покълне в ничия душа. Розата – почерняла от болка и самота. Но дори и тя – злочестата- събужда в сетивата някакъв странно пречупен трепет любов ...
Розата – вик и зов.
Розата – красота и любов.