автор: infinity

... на продължението


Ирисите `и са издължени. Влюбени в дъждовни снопчета.
Не облаци, тихи полета виреят в сянката на лицето `и.
Понякога отразяват особена светлина.
От пръстена на четвъртия пръст вероятно.
Така поне едното `и ходило остава делфинено.
По него ще спуска гръбначните стълбчета на мъртвите
си надежди за модерност.
Напълно в стила на ретроградни любовници.
Обичат сe просто голи. И могат да забравят ветровете cи.
Viento de levante в безпосoчие-то.

След нея едва ли напомням на себе си.
Усещам се като градина с много тераси.
На всяка стоя в плетено утро и мисля за
без когото не мога.

Представям си как ми липсва
/колко е хубав след измамните изчезвания/.
Тогава валят алени листенца в погледа на деня.
И е толкова зимен, че по кожата на врата ми
колибрено ято сънува
фигурния си танц.
Залезни лазури се целуват в посреднощие.

Би ли следвало че всеки ден се влюбвам отначало в същия,

за да бъде всяка моя болка

преди да бъда аз

По изгревната роза зад стъклото набъбва страхът на вечния опозит.
Западните ти течения разпръскват вълноломи, Пониенте!
А тя се разпада
дъх
след лист
и вятър,
и
кристализира в кръговрата Си.