автор: krista

Понякога се чувствам като кораб,
на вечен път обречен.
Понякога съм залез морав
в тиха юлска вечер.
И стих съм недоносен
без думи и без рима,
в който строфи поизносени
навяват мрачна,зла картина.
И всяко чувство бяло,
заключено е с десет катинара,
а моите щастливи мигове
са вече стари, много стари.
Как искам моят кораб да се върне,
пристанището свое да намери,
и морав залезът да се превърне
във изгрев огнен и треперещ.
Как искам да съм ден, прогонил мрака,
да бъда капчица роса в утринна трева,
да бъда дъжд, потропващ по стъклата,
да съм вълна, достигнала брега.