автор: kauboec

- СОРИ, ДОЛИ СОНГ ИЛИ НИЩО!

Полуидиоти

Нарамих един живот и наминах да ви видя. Простете ми - видях само ехидни усмивки. Какво да правя, станалите сте лоши.

I.
Може би трябваше да го призная с половин уста, но в ония дни при мен май беше дошъл един от тези периоди, в които нямаше устойчива цифра дами около мен. Беше настъпила обидно висока женска инфлация по отношение на личността ми и някак си така поставях нещата, че те да не ме гледат с трезво око. Бях облякъл някаква друга харизма, каква точно и аз не знаех.
И цялата тая тъпотия и невървеж с мадамите, които иначе в най-лошото си изражение и въплъщение, над които толкова много пъти съм се надсмивал и въобще били са дни, когато си позволях да лицемернича с няколко през няколко часа пауза една от друга. Успявах дори и себе си добре да подлъжа казвайки си в най-невралгични моменти да, ето тази струва. Дори и себе си!! и след това/нея се затичвах след по-хубавата усмивка, а онази предишната ме е търсила, виждам, после по телефона и писала разни ми ти смс-и и там се чете нещо като дрън-дрън ТИ дрън-дрън СИ дрън-дрън НЕЩО ТОЛКОВА дрън-дрън, ДАЛИ дрън-дрън. А аз от всичко, по дяволите, тя беше писала, писала, писала, сякаш аз имам цялото това време, което тя мисли, че аз имам да чета дивотиите й, и което аз наистина имах, но нали.... прочитах само дрън-дрън ЯРИНА! И това ме караше да се чувствам добре и даже ме вдъхновяваше за следващото ми подхлъзване.
Те наистина си го заслужаваха, щом не разбираха веднага, че си имат работа с един обикновен боклук, който една през друга ги лъже за възрастта си. А аз дори не пиех (до едно време). Пиеха те и то понякога дори без да махат хартиените обвивки на шишетата и сигурно това обясняваше всичко. Други неща се обясняваха с това, че част от тях намирах на пейки вече свръх пияни и даже може да се каже, че аз бях по-малкото зло, което можеше да им се случи.
Освен когато ги обирах, без да ги водя никъде.

Горе-долу по същото време в дървената си поща по-рядко, и по-често с препоръчани писма направо в апартамента ми със сивосива облицовка идваха писма. Писма, ПИСМА, писма! Някакъв социопат с подчертано девиантно поведение ме заливаше с писма. На мен никой, никога и по никакъв повод не ми беше пращал писма досега и затова аз не смятах никога, от никого и по никакъв повод да сядам и да чета едно такова нещо. Само ги взимах от пощальона и от ръцете му направо ги мушвах в дървената си щайга до печката. От там като им дойдеше реда ги пусках в права поточна линия без обратна сила в печката да се оправят в огъня и да са мислили кой ги пише, къде отиват и какво ще им се случи докато пътуват насам.
Онзи дето ги пишеше явно не знаеше какво е умора.

После се яви една мадама, чието име на пресекулки забравях и спорадично се сещах. И после пак внезапно забравях, само и само съдбата да ме прави за резил. Тя ми беше някогашна съученичка. Нали знаете ония странни приятелства, при които години наред един човек ти е в обкръжението и с когото почти не си разменяте по-задълбочени приказки, като изключим разни от типа “онази пинтия по биология ще изпитва ли тъдява” , а тя да ти каже лично съм проверила в големия речник на българския език “тъдява” и “пинтия” не фигурират и ти да й отвърнеш – знаеш, че говоря чисто фигуративно тъй и тъй старата пинтия ще изпитва няма ли този път да не ходим в еди–кое–си-кафе, а да ходим в ЕДИ-СИ-КОЕ кафе и тогава тя да се съгласи в четиритактово кимване на четириъгълната й челюст, и което сега се преструвате, че настоящото ви приятелство е логично продължение на тогавашното ви. При положение, че и двамата знаете, че не е.
Но в пети бяхме много близки. Престъпно дори.

И представете си оня тип, който бълваше тонове листа към мен и аз навярно щях да си грея задника само от неговата хартия само да не беше мастилото му, което от време на време и най-вече никога, ме вкарваше в угризения защото с такъв зор пишеше, а аз само пъхах и пъхах за радост на печицата си... и моята май нова мадама, с която вечер излизах от тук оттам за разходки насам-натам. При което през ден-два идваше пощальона готов да каже “о-оо вие не знаете това за какво е”, а пък аз готов да му отвърна “о-оо, знам, знам” досущ като в рекламата. Това бяха любимите ми кибикчийски дни – в средата на зимата семейство ми – чифт родители – ме напусна и то не заради временно прекратяване на земния път, а заради гадния ми хактер. Нещо, което по-рано не бях установил за себе си, но напускането им беше първото и за това... хубавото все пак беше, че имахме и друго фамилно жилище, завещано от собствените им ръце. Та казвам, че те се изместиха към него, а аз останах сам в моето.
Денно време бях диспечер във фирма за таксита, а вечер се прибирах пълен с живот и изчаквах моята принцеса да се видим или в по-лошия случай, когато тя беше болна или за нещо ме беше намразила, или проблеми с техните или нещо друго очаквах пощальона. Не е вярно, че звънят два пъти. Знаех точно по кое време идва и не му давах възможност да натисне копчето два пъти. Защото много пестях тока.
За това си взех отпуската. Две седмици при това, а аз нямаше и една какво да правя, та за това две – с първата да измисля какво да правя с втората. Не напрегнах веднага екзактния си ум, а останах четири дни по гръб върху дивана полуразложен докато една пружина отдолу не си проби път до гърба ми. В оня ми ти следобяд лежах, тъй както се каза четири дни без плътно прекъсване и чух едно готино “резссс” и куката се заби направо в оная част от тялото ми, която си подлагах преди да легна.
Ето как отворих няколко дни отпуска на моята кукумявка и тя излезе един ден от жежката си банка, т.е. в първия от моето залежаване ( без оскъпяване) и доде в болницата. Дойде сутринта при мен и ме пита какво стана сега левако, а аз я поправих “десния, десния бъбрек”. При тия думи тя извади телефона си с капаче и каза на шефовете си, големите кукумявки, към които половината град имаше борч, да я отпишат за цялата седмица. Понеже беше загрижена за диуретичната ми система или както се казва.

II.
Добрата новина идваше с добрите хора, а около мен, пък и аз не бяхме такива, затова ще кажа само йок. Сиреч, възстановяването ми вървеше много бавно, тъй като съм имал дебела кожа, дебелокож е наистина потвърди моята кукумявка, и с това раната ми се затваряше бавно и освен това се налагаше да лежа по половин ден и цяла седмица по корем като някакъв плужек. Това ужасно много уморяваше диафрагмата ми, както можех да си обясня, понеже доста съм гледал Дискавъри, а всъщност много ми се пушеше. Дотолкова ми се пушеше, че чак изпушвах и ми идеше да вия като чакал изгубил се в лунапарк. В моята стая беше забранено пушенето, както и впрочем на целия етаж и в отделението, че и в цялата болница, на мен ми беше забранено да ставам, а пък аз допълнително си забранявах да вия като чакал.
Така че положението ставаше рядко нетърпимо.
В моето отделение имаше една много сладка сестра и понякога ми се щеше нещата да се завъртят така, че аз да играя нейния чичо доктор. Сънувах, че я гоня по пуст коридор, а тя само пищи и пищи, но не бясно и неистово, а някак сладурско, все едно че ми казва ела ме изяж и тогава се случваше да ме събуди моята принцеса – кукумявката и да ми натика сок от кактус под носа. При което се смръщвах, а тя си мислеше, че е от очаквания вкус, а то не беше.
И тъй и тъй беше дошла, била толкова път и търпеше пасиви, затова че не ходи на златната си работа със скъпо оборудване и високите им лихви, та поне да я питам как я кара. А на всичкото отгоре тя не доумяваше как човек може да се докара в това положение само от това да лежи на изкорубения си диван като гледа в тавана като заблеяло ми агънце, при все това, че мнозина други ежедневно се занимавали, видиш ли, с високорисковите си професии и ме караше да не се чувствам смелчага от това, че лежах четири дни на оня диван без да се страхувам дали някоя пружина отдолу няма да се завре в ендокринните ми жлези и тотално да скапе глюкозния ми баланс и гликогенните ми депа в черния дроб.
- ТОВА НЕ ТИ ЛИ ЗВУЧИ ОПАСНО !!
Моята искреност я караше да ми се разсърди за тона, по който й я бях поднесъл и тя се фрьцваше така както тя умееше нацупено и секси и ме оставяше да спя и да сънувам, ако е възможно сестрата.
После малко по малко разбрах плетениците от смени и кой с кой лежи и къде, та започнах в един определен мъртъв за лекарите и сестрите час да си отскубвам всички шнурчета от мен и да излизам за малко въздух пред болницата. Направо по пижама и знаех къде наблизо се навъртат моите хора, пласьорите, и им давах сигнал и те ми носеха по една-две цигари трева и никога нещо по-твърдо. С тревата нещата се заглаждаха изключително добре.
Но имаше нещо, което дразнеше местната куртоазия. Това беше напушения тип по пижама и джапанки, с ръка на левия бъбрек да се смее пресичайки някои от близките улици.
Много глупаво момче, какво толкова.
Също така обичах и кръстословиците и ето защо пренесох един куп нерешени у дома, когато ме изписаха.

III.
И когато всички парцалаци барабар с мен вече бяха в дома ми, заедно с онази мома и тя реши, че по повод оздравяването ми трябва да направим банкет. Така да се каже да почетем съдбата, която ме почете с една пружина над задника. Дори вече беше решила кои ще са гостите ни и ме помоли да й помогна с готвежа, а аз й предложих насреща единствено да й пусна някоя песничка през уинампа.
- СОРИ, ДОЛИ СОНГ ИЛИ НИЩО!
Ето как с нищо и никаква работа си уреждах един прекрасен скандал.
Тя обикаляше като линейка пълна със змии из апартамента и пищеше и навярно света бе опищян – вторник –18:75, от гласовите й вибрации рефлектирали във всички твърди предмети наоколо започна болното ми бъбрече да съставя неразбиваеми камъни. Тази жена щеше да бъде изгорена през средновековието за вещерство, но сега при тая демокрация тя щеше да ме стопи в ужасни мъки и то само заради това, че предложих музикален акомпанимент на работата й. От мъката ме избави онзи ненормалник – пощальона, подава ми писмо, а аз му викам това е девет хиляди деветстотин деведесет и деветото писмо и затова печелиш черпене.
Моята кукумявка се затрая, позасрами се от държавния служител, а ние, в частност аз, се спасихме от бъбречна криза.
После започнаха да идват банкери и да пълнят апартамента ми с гнусните си тела, държеха се снобски и се опитаха да ме опушат с ориенталските си цигарки – мъжете пушеха като жени, а жените като локомотиви, а аз се изтеглих в един тих ъгъл, под една бамбукова лампа и в лекия си алкохолен делир започвам от тук, от там да подпитвам пощальона (моя човек) той знае ли нещо за произхода на моите писъмца. Тъй като аз не ги четях, нито отварях, нито ги показвах на някого, освен на търбуха на печката си, и някога забелязвах, друг път не – че имат някакви печати или още по-сериозно – тънка зелена ивица, хоризонтално разположена. А МОЯТ ЧОВЕК ме гледа така тъжно и разбиращо все едно, че съм тригодишен и по неведома случайност съм връхлетял ребром на опасен токопръскащ радиатор.
Устните му се отвориха сладостно и той почти еротично каза:
- Да, това са вашите месечни сметки.
Боже, той е полудял, трескав е и не знае какво говори!!
- По коя сила на съдбата аз имам толкова сметки, колкото са звездите по небето?
- Дори и да сте роден под някоя от тях сметките са си сметки. Народа още е казал приятелството си е приятелство, сиренето с пари, а с него и тока, водата, парното, телефона, ваксината за кучето, данъците, местните данъци, специфичните данъци. Да не забравяме и кабелната и.. От скоро започнахте да получавате и предупредителни за изключване поетапно на тези услуги...
Имах работа с ужасно начетен федерален агент, който обаче освен всичко друго не знаеше, че имам родители, които да оберат тежестта на тези плащания. И на всичкото отгоре имам едно банкерско сопрано, на което като му изключим отклоненията е бижу-маце.
След три дни разбрах, че федералните са си федерални. Атаката бе неописуема – всичко, което пощальона спомена ми се стовари с астрономическа сила над неукрепналото тяло. Социалистите се провалиха – това не е нито социална, нито правова, нито държава.
Завръщането ми в таксиметровата фирмичка беше грандиозно – прегръщаха ме, целуваха ме, а най-много кеф им правеше майтапчийски да ме потупват по бъбрека. Чернохуморни сладурковци – дали нямаше поетапно да им пращам по един килър на раздяла с букет и бонбони. Да влизат при тях, да надвисват над леглат им докато спят, да извадят един огромен пистолет като Джокера в Батман и да ги застрелва с усмивката на Вини Джоунс. Отдавна го планирам и е само въпрос на реализация – килър, решителност, пищов и усмивка. Накрая и моята. От глюкокортикостеродидите, които ми дават около зарастването на бъбречната рана бърбулясвам. Но понеже преди бях свръхинтелигентен, та ми хартиса малко акъл, с който да разбирам, че обективно полудявам. Добре, че другите си бяха нормални та никой нищо не разбра, а аз скоро щях да забравя и да оглупея до нормалното.

Мързеливата ми работа пак започна.
- Осми на Божурче девет, втори някаква жена се обади и каза че чака дете от теб, пети за колко да ти донесат обяда...
- ПриятелЮ – обади се един по радиостанцията – нали не си забравил, че нашите клиенти ни чуват когато предаваме съобщения?
- Правилно.
Сега беше момента да се засрамя и да напусна своеволно работното място за половин час и да отида да задъня с нещо стомаха си. Защо не и да мина покрай моята женичка, ако не ми е бясна за снощния отлив на услуги.
Услуги всякакви.
Много се зарадва като ме видя и още повече заискри като зърна почти доволната ми физиономия. Реших да подмина входа – колко време мина с нея – три месеца има ли? Да – достатъчно!

IV.
КОГАТО се върнах от закусвалнята – две бройки с две люти чюшлета, нещо средно между арнаутски и чорбаджийски, с две филийки типов хляб, с две бири Пиринско, произведени по чешка технология от някой чернокож работник от братски Бангладеш ( и някак сега страшно ми се забърква в шоколада, в дамската му част ) и нищо от това не предвещаваше, че с връщането ми на работното бюро туТАКСИ ще ме уволнят. Ако знаех въобще нямаше да мръдна от слънчевата масичка и да поръчвам, да поръчвам кехлибари в пластмасови чашки.
Плашат куче със синджир от колбаси.
Въртя телефон малко след следобяда – мамо, мамо.....
Ааа, така ли сине майчин, а ти помниш ли, като каза ***, а след това ***, е - е –е , рекох си и аз тогава *** и на теб! Не си малък.
Отряза ме и затвори. Права е жената, още повече всяка жена в критическа е права. Това си е природа, може да не бях много коректен в определенията си към учителката си по биология, онази пинтия, но тя ме научи поне на това. ВСЯКА ЖЕНА В КРИТИЧЕСКАТА Е ПРАВА, мамо ти си права.
Отворих телефонния указател на случайна страница и с престорен глас говоря напосоки.
- добър ден
- добър ден – отвръща женски глас – кого търсите.
- Никого конкретно, исках на някого да се оплача.
- Ами оплачете се. От кого и от какво – усетих гласа й неистово да се опитва да догони моята възраст.
- От нищо конкретно – уволниха ме и се разделих с приятелката си, тя още не знае, пийнах повечко чешко-българска бира. На една дама предложих да пийне с мен една биричка, а тя ми вика – не мога, сгодена съм. Кой да знае, че като се е сгодила е отказала бирата. Още е светло и не знам в каква светлина могат да ме сварят разни познати и приятели. Виждате напосоки звъня, мама ме отряза за месечните сметки, но тя е в критическата и нямам ток, вода, телефон и други такива и звъня ей така. Бих се самоопределил като отчаян, но като отмине кризата даже ще ми е смешно. Посъветвайте ме.
- Ами в такива моменти човек най-лесно става хомосексуалист.
- И
- И!?
- Да, и...
- СТАНИ И ТИ.
Затвори. Случайностите винаги са много любезни. Платих си разговора в телефонната централа и с почуда установих, че отново съм гладен. Върнах се и доставих на същото място като предишните още две чюшлета, без съмнение арнаутски.

Подлютен до озверяване се добрах до тъмния си дом и се свлекох на креслото, изгубен в домашната тъмнина. Онзи пощальон е за бой, ама такъв бой му се полага, какъвто не помни ни един Зъл Вейдър попаднал в капана на джедаите, а в по-лошия случй срещу дванайсет подивяли хайдути. Това момче не ли сети да ми подскаже за естеството на пратките си до мене. Вероятно играе партия с институциите, той е внедрено копеле, той е част от неспирната машина за репресия. Голямата невидима неуморна машина, под чийто вериги мачкат най-здравите ни умове. Тя си набелязва най-спокойните натури, като мен, проучва ги и започва да ги обработва. Методиката им е изпипана перфектно – проучили са ме, знаят, че от скоро съм без родителско сметкоразплащане и са решили да ударят цвета на нацията – сиреч мене. Пак с техните си методи разбират, че аз нямам представа, нито намерение да разбера какви са тия бели пликове и така, спазвайки законовите процедури по предупреждението, ми натикват един пощенски плик на главата, за да не знам от къде ми е дошло и сборна формация на институциите ме пускат по пързалката.
Аз цялата конспирация щях да им разбера, но се чу звън.
- Звън-звън – продума звънецът.
Седя замръзнал с тревожното усещане, че някой зъзне пред прага ми вън с нова информация за неплатени сметки. Идват да отнесат душата ми. Федералните звънят, мога да различа присъствието им сред безумна талпа, камо ли в пусто блоково фоае.
- Звън-звън – упорити са. Но аз затова съм си изчегъртал шпионка.
По котешки безшумен набождам окото си на отверстието.
!А!! това е моето синигерче./банкерката, майка й стара/

И тя влезе с блестящите си глезени напред по друг котешки начин. Пак безшумно, но по -. Каишките на обувките й присветваха в мрака и сякаш сами воюваха с уморената тъмнина./ това дава надежда/ Сигурно имаше трънче в окото защото с едното плачеше, а с другото се смееше. Размекна ме, напъхах на някое дълбоко и злокобно място мислите си за конспирации и започнах да се вглеждам в духа й (но да не забравяме съвсем конспирациите, тока и тъмнината). Та тя беше душичка - сега ще плаче, защото не знае какво да ми каже. Но време е да се намеся.
- Знаеш ли чета те през цялото време – изрекох, а тя зае място в моето кресло и продължи със смешния си плач, за да не се откажа да й говоря – виждам всичко в тебе ясно. Не ме разбираш, ти си ми като шепа пясък в ръката и проблясваш, но аз си забранявам да виждам отблясъка на челото си. Шепата ми е голяма, но ти си ситен пясък в чиста вода. Виждам как си била прилежна ученичка дванайсет години, как си имала три приятелки, не по-хубави от теб, как си уважавала родителите си, как си им казвала малко, хранела си се както дойде, научила си един език леко. Дори тайно си била влюбена в този или онзи. Толкова тайно, че и ти трудно си го призна в оная вечер когато за пръв път разбра какво са три чаши червено вино. Зная, че си имала дванайсет календарчета с любимата си момчешка група. Но защо добрите, скучни момичета получават малко внимание, непривлекателна коса, стават работохолички и се събират с хора като мене. Няма съответствие. Нали ме разбираш колко добре съм със зрението. Доволна си да казваш, че имаш приятел, ласкае те мисълта, че някой те прегръща. Обичаш да казваш, че ИМАШ, но те е срам ДА ПОКАЗВАШ. Разбрах го, затова се напъхах онзи ден под бамбуковата лампа с пощальона. Върви да напсуваш вулгарния свят, който те е докарал да плачеш половинчато на един проницателен отрицателен герой. Иди. Вземи си всичко, което ти е взел. Аз не разбирам везните на съдбата. Съдбата е мръсница, слага по много от едната страна, а от другата почти нищо. Да кажем, ти с товите 58 кила срещу сума ти трудности и за да изравниш нивото ти трябва да ги погълнеш или да ги изтласкаш от плоскостите. Нямам представа как става нито едното, нито другото. Това е свят на опитите. Опитвай докато стане. Влез в интернет клуб, там е пълно с опасни типове, казвам ти, не вярвам на никого, който се рови в Гугъла. Това е много опасна организация. Дава ти повече информация за някого отколкото онзи би искал да ти даде. И питай оня ми ти гугъл за съдбата. Ще получиш сто хиляди грешни отговора. Не ме разбра. Ще го кажа пак. Правилната стратегия винаги е не намирането на верния отговор, защото истината е различна за всекиго, а в качественото елиминиране на грешните. Искам отново да изстрадаш всички грешни отговора, разбираш ли. Искам да разпериш ръце и да ме преродиш в един черен и два бели гълъба. Белите да летят до мен като ескорт. И не ща да умра на земята, а да угасна в пътя си към слънцето. Ти знаеш ли колко са пет мили над земята.
Бях пощурял. Тя никак не “разбираше” какво говоря, както впрочем и аз, но тъмнината винаги е прекрасно убежище, защото както казват хубавите неща стават бавно, а аз добавям “, а още по-хубавите на тъмно”. Както сега. Тя искаше да каже нещо, повдигна брадичката си, все едно, че вдигаше ръка нагоре като ученик или като пенсионер, който наднича над рамото на друг набор, за да узнае цената на сиренето.
- Повишиха ме. С две позиции нагоре. Знаеш ли какво значи това ? Ще можем да заживеем заедно, защото САМА НЕ МОГА ДА СЕ ОПРАВЯМ СЪС СМЕТКИТЕ!! А ти навярно си луд, чаровно луд и ще си ми като плюшено мече в ръцете. Ще си играя с теб като пластелин. В различните дни ще си различна фигурка, тази която ми е подходяща в дадения момент. Ще влея своята воля в теб. ТИ не разбираш, ще властвам над теб.
Отведнъж се оказа, че не съм толкова добър със зрението. Не и достатъчно проницателен, още бе тъмно.
Изсипаха се няколко съдбовни секунди, в които се натъкнах на взаимните ни мисли:
/никога не ме насилвай за нежност – тази износена илюзия. Нали разбираш колко бърза птица е тя. Не ме предизвиквай дори да ти казвам, че си хубава, защото това е решение на съдбата, не искай да те обвинявам за неща, за които не ти си виновна, дори и ти - прекрасно красива / даже и когато затварям очи, а божествените ти ръце, докосват бедушната повърхност на езерото/. Искам да ти кажа, че кожата ти носи цвета на слоновата кост, в който съм влюбен, дори и никога да не съм виждал слонове. Прекрасните ти очи с форма на обърнати миди, никога не съм сигурен каква емоция съдържат, толкова са силни и независими на моето вторачване. Едва ли някога ще разбера как успяваш с тези вътрешни бариери. Харесва ми когато мълчиш и наоколо е тихо и дори и падащите есенни листа звучат толкова нелепо, на фона на тънките ти крака, които не се свенят да ги разсичат с разните токчета, които си нанизваш на петите. Когато ходиш сама по твърда повърност е истинско ток-шоу, нали виждам как всички се обръщат по звука. Не искам никога да скъпиш усмивките си пред хора, които искам да почувстват силата ти. Искам да изтръгваш сърца и да ми ги носиш на поднос още горещи, още живи да се издуват като жабешки гуши. Знам, че с това ще се справиш. Ще си до мен, дори и когато и двамата държейки се за ръце / както сега/ умираме на съседни легла в малко градче без име. Като последните му жители. Искам да запомниш шепота на тези две съюзени ръце – в този миг те са най-здрава стомана, и моля те недей с тъга да забиваш ножове в уморения ми гръб. Защото ти трябва да искаш да си отидеш от продажна ръка – само тогава се умира с голяма ехидна усмивка и със закана за завръщане. Това е квинтесенцията на света. Останалото е като смърт на дърво - достойно и безвъзвратно. Ще бъда с теб, именно заради ръката, която от сега готви ножа. Залюлей ме в твоята люлка./

Улових я за ръката, нейната въздушно лека ръка, и пожелах да се разходим някъде наблизо. Тя мълчеше, но присъствието й въплътено в ръката й, която държеше моята беше най-красивият говор, който бях чувал понякога. По едно време спряхме и тя ми посочи с ръка нещо в небето. Никак не я разбрах, там нямаше нищо, просто някакво изрисувано внушение, подписано със сложен строй на зведите. / но ние не сме астролози/.
- Флоренция, - обърнах се към нея с онази италианска нотка, която тя прекрасно притежаваше – знаеш ли…
- Съвсем не, Милано.
- Ние сме полуидиоти

Тя ме изгледа недоумяващо. Скоро щяхме да се оженим.
За миг ми се стори, че в шумата под краката ми има писмо – добър знак, но лошо начало…