Днес очите ни се срещнаха...
Появи се изведнъж и ме изведе от унеса. Жената до мен го попита нещо, думите й се разтвориха в тишината, той не отговори. Само избърза напред и изчезна
в тъмната част на коридора на зданието ...Появи се и изчезна сякаш от нищото...
Той е едва на 13 години...
Очите ни се срещнаха за малко, за секунди. Усмихнах се, опитах се да проникна зад стената... Той не се усмихна.
Разбрах, че преди седмица е бил задържан за няколко дни от полицията в град на 130 км от тук. Как е стигнал до там?
Очите му бяха големи и сини като небето...
малко зачервени, сякаш бе плакал...
Късо подстриган, с износени дрешки...
Той не се усмихна.
"Къде са родителите му?"
"Майка му живее в ....(далеч оттук).Не иска да има нищо общо нито с него, нито със сестра му. Той живее при баща си, който си попийва."
"Къде са живели преди?"
"В ... дом, но го закриха и сега са при баща си."
Той е дете, но не се усмихва. Очите му са като небето, но в тях няма мечти... Очите ми не можаха да пробият стената...
Яд ме е на мен, когато не мога да направя нищо. Яд ме е, когато някой се нуждае от помощ, а нищо не мога да направя.
Никого не упреквам, въпреки че ми се иска много хора да упрекна...
Лошото е, че от всичко страда той.
А той е само едно дете, дете без детство.
Дете, което не се усмихва.
Дете, което се нуждае от топлина, като всяко дете.
Дете, което ще влезе в статистиките, които ще го обезличат. Но той си е просто едно малко човече, което вероятно копнее за прегръдка в този така огромен свят...
Защо се получава така?
Очите му са като небето- сини и големи... малко зачервени , сякаш бе плакал...