автор: plambe

Прозрачна сивота потънала в прозрачни сълзи;
Няма болка крещи от празните ти очи;
В душата ти се блъскат слепи чувства-
необуздани и изцяло насочени срещу теб!
Крадеш от спомените тъжни и далечни,
дълбаеш в раните,за да те боли.
Превърна живота си в болка,
а цел на живота ти е борбата със нея.
Скръстил ръце вдигаш поглед към небето-
то се превръща в твоя сила и надежда.
Обичаш,но вече с дълбоки резерви;
боли те когато разтвориш криле.
Но дървото се пречупва скоро
от тежестта на свойте плодове...
така и тези малки чувства
натежават в теб и падат мъртви.
И както крилата птичи отмаляват
от дългите упорства срещу силен вятър,
така и твоята сила изчезва
погубена в битка с вечното зло.
Дали са достатъчни звездите,
за да върнат блясъка в мрачното ти съществуване?
Достатъчно ли е огромното небе,
за да приеме твоят съдбоносен полет?!
Стигат ли слънчевите лъчи,
за да родят живота в теб?
А живота да е нов,непредсказуем
и истински хора да учестват в него???
Ти да бъдеш звезда в нечие небе,
да предвещаваш светло утро пълно със любов...
да жертваш лъчите си,за да грееш над всички;
да бъдеш любов,но в чисто,човешко сърце???


И в същото време да си сам
в своята необятна пустиня.
Да бъдеш нищожна прашинка
макар в сърцето ти да има ураган?!...