автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_obraz

Идвам от полето на мечтите,с дъх на утринен напалм.
В огъня му прекръстих всичките си копнежи.Кръстих ги разруха.Измъкнах се от там полу пиян,полу жив,полу разкъсан.Измъкнах се...безмълвно.Процеждах се,неумолим като река,измежду пръстите на душата.А тя свиваше с конвулсия дланта си,в отчаян опит да ме задържи.Раната,от която прииждах,не се превързваше с бинт и не познаваше торникет,който да я вразуми.Провирах се и между сълзите на моята душа,които,на свой ред,преодоляваха съпротивата на клепачите.Попаднах в очите й със сълзите на другите,когато още вярвах на сълзи.Сега,на свой ред,се изнизвам,тихомълком,засрамен от наивната заблуда,на която обрекох душата си.Бягам от нея и от болката й.Спасявам се.Предавам я.Предавали ли сте душа?Прилича малко на сделката на Фауст,но е по-безлична.За тази не получавате нищо в ответ.
Някога,когато вярвах на малките,кристални капчици емоционална подправка,не исках да вярвам на думите.Жужаха в ушите ми и разстройваха хармонията там,дълбоко в мен.Усмихвах се иронично на възрастните и опитни очи,които се опитваха да ме предпазят от самия мен.Процеждах думите им през опостушителната цетка на самозаблудата.После им ги връщах,преработени от моята самоувереност.Смях им се.Сега не се смея.И те не се смеят.Клатят укорително глава.А аз не смея да ги погледна.Подобно на Тантал,помислих,че съм равен на боговете.Че мога да ям и пия с тях,да знам тайните им,че дори и да ги поучавам.Реших,че щом виждам душите бели,то те не могат да изглеждат черни.
Искаше ми се,да съм повече.От човек.Искаше ми се,това,което виждам да е истина.Вярвах,че е.Изпратих послание по моя трубадур до истината,в която вярвах.Подписах го:”С надежда” и в отговор очаквах целувка.Получих очи.Имам малко проблеми с тях.Сърцето се подчинява стриктно на черно-белия им кинескоп. Не иска да тупти,а само пришепва.Не текат.Нито от болка,нито от радост.Нощем не преследват,под клепачите.Стоят някак...стъклени.
Мисля,че най-накрая разбрах,какво значи да”навлизаш в живота”.Означава да се запознаеш с възможностите на естетическата хирургия.Започваме с очите.После ще направим малка корекция на ушите-да заглушим неприятния стон на достойнството и да го заменим с блажения гласец на угодничество(Yes,Master).Нослето ще го пипнем също-да не подушва смрадта,от постъпките ни.На всеки два месеца,ще правим интервенция по него,за да го спасяваме своевременно от ефекта”Пинокио”(тъй наложителен в нашето битие).Ръцете ще удължим-да прибират каквото достигнат(колкото по-надалеч,толковапо-добре).И най-важното-задника.Лека анална корекция винаги е от полза,имайки предвид системните набези,на които доброволно ще го подложим(направо да си нарисувам мишенка отзад,а?).
Измъкнах се от полето на мечтите.Оставих ранени там.Обезкървени,страдащи,предадени.Дойдох тук празен.Емоциите са за полята.Тука са на кота”нула”.Дали някой ден и аз ще погледна някой с онези,възрастните,опитни очи?Дали ще отнема нечия душа с думите си?Или някой,по-силен от мен,ще успее да ме накара да се върна на онова поле с миризмата на напалм.Да си потърся душата.Ако още ме иска.