автор: mastilo

В четири следобед, когато
Ти - Животът,
или другата страна на прозореца;
Аз - Имитацията,
или тази страна, която пази
достойнството на автобусния билет,
разделени от сълзата на пясъка,
попаднала в кривото гърло на света
и дъхът му спира между ключиците,
тогава гледам нататък с онзи поглед,
chercher la femme - нещо несъществуващо
и няма ключ под изтривалката,
точно тогава ти искаш да знаеш
какъв цвят са чехлите на художника,
какъв е вкусът на нетърпението ми,
защо отвън гласовете се давят,
настръхнали и влажни през февруари,
и поставяш диагноза - страдам
от остра форма на песимизъм, с метастази,
защото не вярвам, че скоро или някога
ще разходиш вкуса си по кожата ми,
а някой беше казал, че мигването
е дълбокият сън на оптимиста.
Кажи ми, мое неспокойствие,
меки ли са устните ти вечер?