автор: osi4kata

Нощта е тъмносиня теменуга,
а жълта тичинка е новата луна.
Не спя. Мечтая. Между другото,
след месец-два си тръгвам за дома.
Нетърпелива съм. Броя минутите,
делящи ме от моя път назад.
И времето като магарешка каруца
е спряло в този чужд, далечен град.
Защо не тръгва дигиталния часовник?
Нощта е тиха. Празна тишина.
Кога ще видя майка си отново?
Кога ще стигна прага на дома?
Кога ще легне умореното ми тяло
в удобното и ласкаво легло,
ухаещо на сън и бяло, бяло...
Косите ми са пълни със сребро,
а ставите, ръждясали от влага...
Ще мога ли да завлека до прага
на моя дом душата изтощена?
Ще потече ли топла кръв
по изтънелите ми вени.
Домът е като пъпна връв...
Когато съм далече, съм студена
и полумъртва от неистов глад.
Наскитах се по шарения свят.
Наситих се на непознати прелести.
Наслушах се,
преучих се,
нагледах се
на чужди думи и на чужди изгреви.
Дошло е време вече да си ида...
И да пришпоря със юздите времето,
запекло като шугаво магаре на мост.
Нощта е запотена и е бременна
от моето безсъние.
И вятър бос
пристигна и раздвижи клоните
на тъмносинята тъга.
Листата затрептяха и пророниха:
"Ще се събудиш у дома".