автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

Имам душа.Анализирайки ежедневната колизия с натрапената ни действителност(мамка му,страхотен лаф на Матрицата),стигам до безмилостното заключение,че там именно се корени моето нещастие.
Имам душа.Материално неизмерима форма на енергийно натрупване,характеризиращо себе си с относителна големина и отделяне на поразително досадно(дори и за биволски равнодушните)количество топлина.
Имам приятел.Искаше да се раздели с гаджето.Била шаврантия и не й вярвал.Разкъсан от отиващото си щастие,аз го убедих,да не го прави.Ожениха се.Роди му детенце.За две години преспа с всичките му"верни"приятели.Той поиска развод.Тя му взе апартамента.Вече нямам приятел.
Наскоро,до пазарчето на"Графа",видях просяк.Неугледен представител на индийските потомци.Дрехите на гърба му бяха(вероятно)единственото,което би могъл да нарече собственост(абстрахирайки се от методиката за остановяване на владение върху нея).Обзе ме внезапно чувство на съжаление.До такава степен се почувствах виновен,че имам шанса да не живея като просяк,че без да се замисля бръкнах в задния си джоб и му дадох банкнотата,която беше на съхранение там-10 лева.Оня само примигна два-три пъти,невярващ.Побързах да се отдалеча.Бях си откупил спокойствието обратно.Спасих душата си от вината.След няколко дни,в крими хрониките на периодичния печат чета,как сме стигнали дъното,тва,българите.Убили просяк.За 10 лева.Цяла седмица ме държа.Заради моите десет лева.Вече не оставям пари в протегнати ръце.
И услуги не правя.Особено на непознати.Завчера бързах за една среща.Тичам и пръхтя,да се докопам до спирката на автобуса,щото пущиняка се готви да отпраши.Гледам към страничното огледало на шофьора и само чакам да ме фиксира и нагло да затръшне врати под носа ми.Да ама не!Човека ме изчака търпеливо и се усетих,как,качвайки се на първото стъпало,връщам част от вярата си в човещинката.В това време някаква жена вика подир тръгващата машина.Тича,все едно не е на 50,а на 15.Викам на шофьора да спре и протягам ръка,да помогна.Оня обаче не чува.Тъкмо я улавям и вратата се затваря.Тя търчи отвън,а ръката й-вътре.Имайки предвид хлопването си представям колко костици са счупени.А жената вместо да му вика на оня да спре,ме псува.Е,за какво,се пита в уравнението.Ядосах се,теглих й една звучна,сърбо-хърватска и си седнах,без да обръщам внимание на войнствените пенсионерски погледи,които пържеха задника ми по инквизиционна рецепта.
Замислям се,как така нещо,което няма форма,не можем да пипнем,да видим или да усетим,чрез каквото и да било сетивно възприятие,може да ни докара до латентна пристрастеност към аспирина.И ако все така добрите намерения ни пращат подир опашката на дявола,то къде е смисъла на благородството?Видно е,че нечестивите от нас го раздават ларж,а скрупулите те мъкнат към дъното на Марианската падина като оловен баласт.В духа на противоречието,май трябва да злодействаме.Току виж,пътят към рая бил осеян с намеренията на Чикатило и Тед Бънди.И поради липсата на тежки психически разстройства(поне на етапа),ще трябва да се надявам теоремата,поставяща знак за равенство между добрите намерения и ада,да бъде сериозно преосмислена.Щото нямам желание да оперирам душата си,а пък тя не ще и да чуе за примирение с натрапените ни реалности.Но ме тормози мисълта,до кога ще успявам да запазя крехкия си идеализъм!