автор: kauboec

Много. Най-много обичам израза “тогава бяха тежки дни”.
96
извинени глупости

Някъде около 1996 година, една петилетка време от последната конституция, хората живееха по някакъв фантастичен начин. Изобщо нямам представа как ставаше живеенето тогава. Заплатите бяха по-ниски и от социалните помощи на орангутаните ветерани в американските зоопаркове. Въобще, спорно беше парите или акъла на тия дето ги получаваха бяха по-малко.
Глупости. Големите глупости може би ме бяха харесали и правеха панаир почти на всяка моя крачка. Дори се научих да им обръщам по-специално внимание, за сметка на ония, които нехайно се обръщаха на предложенията им. 1996 година беше времето на моя късен ученически живот. Нали помните как къткахме от майките си пари за ефектни кафяви дънки при възможен избор от сини, черни или кафяви и търсехме маратонки с въздушни камери. Умирах да се изтупвам с разни дрешки и да се шлая из различни денгубни места – първите покери, билярдни зали, момичета, които още не си боядисваха косите, игри, тип “сандъци”, цигари “кемъл”. 11 клас.
Извинени. Таванът на неизвинените беше 50. Правехме по 49 2/3 и оставяхме последната трета да не се случи под грижите на приятелите, които оставаха в час. Демокрацията ни връхлетя като лавина. Тя се яви като дълго междучасие след много много скапан комунизъм. Междучасието винаги се удължаваше. Почти хич никак не идваше моментът на съсредоточаването. Разбирам и добре помня, че хубаво прекалихме. И особено със селските вили. Вместо да им сложим хикса ние им изписахме вежди и започнахме леко, на петички, да се изнасяме все където може да се пие алкохол. Това въобще хич никак не беше време на коктейли.
Удар. Голям удар чувството ни за хумор претърпя пак в тая 96-та година. В едно ядро от 5-6 келеша, няма как да няма и 1-2 маргинални типа, които от време на време да се показват и да ни шашкат с неостаряващото си поведение. Именно такъв чешит беше Джи. Георги и особено Жоро бяха прекалено дълги названия за това момче, така че сред нашия фолклор ние го наричахме кратко и звучно “Джи”. Джи беше тихо момче, слабо, говореше бързо и рядко, не започваше думите си с умна мисъл, умна мисъл и по средата на речта си не слагаше, нито по средата. Изобщо мъдра словесност малката му глава упорито не щеше да роди. Както и да го сучеше все на смях ни караше с него. Имаше и особена екстра към него – когато говореше във всеки удобен момент, когато можеха думите да се илюстрират с движения, той непременно го правеше. С това празненството не секваше.
Тих. И на всичкото отгоре говореше ли, правеше го рядко и ярко. Обичаше да сяда в ъгъла, да клюмва, да се прозява, да тактува нещо с глава и почти да не мърда с очи. Чат-пат го водехме насам-натам с нас до момента, в който разбрахме, че той се е движил само нагоре-надолу. Имаше период на леко затишие около неговата особа, но от един момент нататък отново зачести с появите си в нашата петчленна група. И това си имаше причини. Повечето причини носят имена на момичета. И в тоя случай беше така.
Лалка. Лалка всъщност беше Лили, но питате ли Джи той ще каже с няколко кимания на главата си “Лалка”. Както и да е. Бяхме в една кръчма, в квартала, малко по-надолу от нашите блокове. Отминаваше дванайсет часа, собственикът на заведението без никакво съмнение клонеше към сериозно веселяшко напиване. Човекът кимна на сервитьорките и те по тоя си знак знаеха че заведението затваря за външни посетители. Който влязъл – влязъл, повече не може. Обяви черпене за което никой не му се е сърдил. Седим си ние по местата и си цоцкаме. Имаше две сервитьорки и две волнонаемни млади момичета до изхода, оскъдна светлина, доста чаши, с доста бутлки, Джи седеше в далечния на оживлението ъгъл, занимаваше с някакво вече обичайно тактуване. Ако някой следеше тактовете му от точен час нататък навярно лесно щеше да отгатва часът без други странични средства, освен главата му. Малка обла и не от най-мъдрите, който са ми приказвали. Тая глава не беше имала много контакти с другия пол. Там имаше голямо поле, непознато, неизорано, чисто, пустеещо. Може би и затова тоя човек беше толкова странен. С почуда го наблюдавах и сега.
Поканата. Големият обрат на вечерта дойде с поканата за танц на Лили отправена безпрекословно, безапелационно и без никакви други биз-бизета, към Джи. 21-годишен, скороуволнен рицар на тишината. Двамата се познаваха, дотолкова доколкото тя беше сервитьорка в кръчмата, в която от време на време идвахме пет плюс един ( с него). С една дума имаха си кратко лафче. Да кажем, че е било пълнолуние с много магнитни бури и четвърти дом е влзъл в астрологния знак на Джи, но с поканата той се усмихна предоволно, танцува леко с нея и изрази емоцията която започваше малко под дясното му ухо и почти обикаляше цялата му глава в лицевата част. Сякаш нещо извънредно му се случваше. Шефът на заведението познаваше от житейския си опит натури като него. Знаеше как може да отприщи духа им и реши на пияна глава да се захване с нещо много амбициозно. Щом танцът им свърши той ги подкани по миркофона да танцуват отново, поздрави ги поименно и поиска от публиката да ги подкрепи с аплаузи. Това беше небивал тласък по настроението на Джи. Тялото му се отпусна, някъде фантазията му е заработила и без да се усети го зачовърка нещо, което скоро щеше да придобие титанични размери. Собственика в кратко време напълно се отряза и шегите му изгубиха добрия тон, Лалка също беше в нетипична за нея подчертано веселяшко разположение на духа и спокойно отиде към центъра на заведението, където началника увери наужким всички, че бракосъчетава двамата танцуващи, оркестъра засвири някаква оркестрална версия на сватбения марш и Джи се видя в чудо. За неоспоримо доказателство на сериозността на деянието той прие подадените две метални халки за брачни символи. Някак лесна му се стори тая работа, но я прие както се приема даром буца сирене, скъп сорт. Дал-взел си каза човека, огледа по-обстойно момичето – ниско, русо. Що пък не ! Хоп казал и скочил.
Радостта. Че като побесня в невиждани проявления на радостта този див див тип, та ни взе акъла. Лалка беше наясно с игровия формат на забавлението и не даваше и нотка, че работата е наужким и като негова съпруга танцуваше там където и той танцуваше – на стола, на масата, на полюлея, и отатък цялата вселена. Аз започнах отпървом да се смея джентълменски, после усилвах, усилвах, че взех да се притеснявам да не сторя някоя херния. Този човек си повярва. Удари на няколко глътки шампанското, с което ги почерпи собственика и започна да подвиква с типичното за македонските песни “иииихуу”. Беснея, щуря и така цяла нощ, ходеше сред хората и само се усмихваше в стил, “а, отмъкнах девойката, а ”.
Иху, иху и после тихо. Да ама не. На идната сутрин двамата младоженци се разделили без никакви допълнителни уточнения. Нашият герой отишъл у дома преспал няколко часа и си казал, че нещо много здраво се е забъркал. Нагърбил се с нелеката задача да промени семейния си статус. Подхванал пеша няколко километра път до дома на булката и си струвало. Намерил къщата й и с леден тон отвърнал на майка й “търся жена ми”. Жената изгубила ума и дума. Нямало в дома й други омъжени жени освен нея. Замълчала в мисли, а Джи добавил пак сериозен “жена ми Лалка, разбрах от съседите, че тук живее”. Жената разбрала, че има работа с нередовен човек и викнала Лили бързо-бързо, че да не се занимава с него. Лили, още сънена от предната вечер го попитала какво да направи за него. “Търси си адвокат не искам повече да сме мъж и жена”. Момичето ахнало от извънредната изненада на думите му, а Джи й обърнал гръб и хванал да си ходи. Лили мълчаливо пропуснала греховната глупост. Знаела колко непреклонен на всякакви раздумки и уклонки е той и тъй и не се решила да си върне мъжа.

Много. Най-много обичам да чувам израза “тогава бяха тежки дн