автор: Ms_Mystery

И така... Дните започнаха да минават бързо и весело. Габи бе намерила един верен приятел, с когото ходеше всяка сутрин до морето, с когото разговаряше и играеше. Но колкото повече време минаваше, толкова по-тъжно ставаше малкото момиче. Тя осъзнаваше, че един ден всичко това ще свърши и приятелят й ще трябва да си тръгне.
Една сутрин, както винаги, Габриела стана рано и заедно с Рап потеглиха към морето. Беше почти есен и времето бе започнало да се разваля. Гъсти, сиви облаци бяха покрили небето и вятърът духаше силно и зловещо. Кученцето беше неспокойно в тази обстановка. Изглежда чувстваше, че нещо лошо ще се случи.
-Какво ти е, приятел?- обърна се към него Габи- Нима те е страх от нещо? Хайде сега! Едни облаци и един вятър ли ще те накарат да трепериш!?
Скоро те пристигнаха на скалите. Вятърът свистеше наоколо, а облаците ставаха все по-гъсти и все по-тъмни. Морето беше сиво, мрачно, бурно. Вълните яростно се разбиваха в скалите. Габи се поогледа и се уплаши. Стана й студено и усети, че вятърът я унасяше, а силният тътен на водата смразяваше кръвта й. С разтреперан глас тя извика:
-Рап! Рап, хайде да си тръгваме! Бързо!
Тъкмо се обърна и една голяма светкавица разцепи небето и освети за миг земята. Чу се силен трясък от небесата и се изви вихрушка. Габи се обърна, завъртя се, но не виждаше нищо - нито пътя, нито морето - само една сивота. Не можеше да се ориентира дори по шума на водата, тъй като бурното море се бе смесило със звука на небето. Тя се развика ужасено:
-Рап! Рап! Къде си? Помощ! Помогнете! Рап! Рап!
Но Рап го нямаше. Той бе изчезнал. Тя се завъртя, извика го, но без резултат. Изведнъж вятърът духна още по-силно и понесе момичето на някъде. Тя усети, че май е точно към края на скалата и беше права, но преди да измисли какво да прави, друг тласък я бутна от скалата и тя полетя надолу с ужасяващ вик. Когато падна във водата, Габи се опита да плува, но вълните не й позволиха. Започна да има малко видимост и зърна брега, след което стремглаво се отправи към него, но без успех.
-Помощ! Помощ! Рап! Помогнете!- започна да вика тя.
Изведнъж се чу лай и тя видя Рап с въже в уста. Той успя да доплува до нея и малката взе въжето.
-О, Рап! Милото ми кученце! Ти ме спаси!- възкликна Габи.
Момичето хвана здраво въжето и викна:
-Дърпай, Рап! Дърпай! Браво!
С много усилия четириногото се бореше с бушуващото море. Капки едър дъжд падаха по него, вълните го заливаха, но той пак изплуваше окуражен от думите на стопанката си и с намерението да я спаси.
Най-накрая двамата герои стигнаха брега и седнаха на мокрия пясък, за да си починат. Скоро бурвята бавно утихна и слънцето изгря с топлите си, светли и нежни лъчи. Двамата седяха там, вперили поглед в морето, което продължаваше да се бунтува със страшна сила. След малко Габи погледна Рап и го прегърна.
-Рап, - промълви тя - ти ме спаси! Обичам те! Много те обичам!
Момичето се разплака от радост и умиление, осъзнавайки, че дължи живота си на кучето, което бе приютила. След минута-две се съвзе и каза:
-Хайде, юнако, да си вървим у дома! Сигурно се тревожат за нас!
Те тръгнаха бавно за къщата, където ги очакваха. По пътя Габи намери колелото си. За щастие му нямаше нищо. Тя го повдигна и го забута към дома.
Скоро пристигнаха. Бяха посрещнати още на вратата от разтревожените и уплашени Силвия и Николай. Когато ги видяха, те се втурнаха към тях. Последва една голяма прегръдка.
-Габи, мила, къде беше?- попита баща й.
-И какво се е случило?- добави майка й.
-Нека влезнем и ще ви разкажа всичко! Студено ми е! А и на Рап също!- промълви Габи.
Всички влезнаха в къщата и момичето разказа преживяването си. След като чуха историята за геройството на кученцето, всички го приеха и бе взето решение той да остане завинаги при тях.
И така, дните отново започнаха да текат както преди. Габриел и Рап се забавляваха по цял ден и бяха неразделни. Всички останаха доволни, с изключение на съседното семейство - господин и госпожа Андрееви. Те бяха двойка на средна възраст, която не обичаше животните. Те мразеха Рап. Казваха, че прави бели и би било много необмислено и прибързано решението той да остане завинаги. Въпреки това нито Габи, нито Силви и Николай им обръщаха внимание.
-Не могат всички да ни харесват! Пък и Рап не ги безпокои! Той е послушен и е винаги с мен!- казваше малката Габриела.
Един ден, обаче се оказа, че трябва да заминат за три дни извън селцето. Господин и госпожа Борисови не искаха да оставят дъщеря си сама, затова и тя заминаваше с тях. Но Рап трябваше да остане.
-Миличка, сама разбираш, че нямаме възможност да вземем кучето с нас! Би било чудесно, но няма начин - казваха те.
Габриела се съгласи да замине без другаря си, но все пак имаше още един проблем - кои ще гледа Рап. Те започнаха да звънят по съседите, но за съжаление тези, които познаваха кучето нямаха възможност, а другите също щяха да заминават някъде. Списъкът в указателя им се изчерпа и накрая остана само семейство Андрееви.
-Моля ви! Само за три дни! Ще му давате храна сутрин и вечер!- молеше ги Силвия.
Накрая те приеха.
Трите дни изминаха твърде бавно за Габи. Тя с нетърпение очакваше да се прибере в къщи.
Още когато колата спря пред прага на дома им, момичето се втурна право към къщичката на приятеля си с усмивка.
-Рап! Рап! Върнах се!-викаше тя.
Но изведнъж спря. Пред погледа й се откри само една празна кучешка колибка. Момичето уплашено се обърна назад...напред, огледа се, но от Рап нямаше и следа. Без да каже и дума, тя се втурна към съседите си. Родителите й, виждайки, че нещо става, тръгнаха след нея. Момичето стигна до желаната врата и похлопа.
-Госпожо Андреева! Госпожо Андреева, моля Ви, излезте!
Госпожата отвори вратата и възкликна:
-О, Габи! Вие вече се върнахте!
Без да отговори на поздрава, тя попита:
-Госпожо Андреева, къде е Рап?
Стопанката за миг замълча, изражението и стана сериозно и тя бавно каза:
-О, момиче, колко съжалявам! За жалост, докато отсъствахте Рап се разболя и изведнъж умря! Не мога да си обясня какво и как стана! Вечерта му занесох вечерята, а на сутринта го намерих лежащ пред колибката си. Скоро разбрах, че е мъртъв!
-Не! Не! Не е възможно!- изкрещя Габи- Не и Рап! Не и Рап!
-Успокой се, Габ!- прегърна я майка й.
Госпожа Андреева влезна в къщата за малко и след това излезна с нещо в ръка. Когато отвори дланта си, всички зърнаха цветния рапанен гердан.
-Това го запазихме! Мислехме, че е скъпо!
Габи се извърна с насълзени очи, протегна ръчичките си, взе ценната вещ, погледна безмълвно родителите си, след това госпожа Андреева и с плач бързо изтича в къщи.
-Все пак, благодарим Ви много за грижите!- каза тихо госпожа Борисова.
-О, няма защо!- усмихна се съседката и влезна бързо в дома си.
Следващите три дни малката Габриела не напускаше стаята си и постоянно държеше рапана в ръцете си. На четвъртата сутрин тя излезна рано с колелото и отиде до любимото си място. Когато стигна, слезна бавно и пристъпи към края на скалата. Известно време стоя неподвижно, вперила поглед в спокойното море и синьото небе. Изведнъж тя погледна дланта си, вдигна я нагоре и я разтвори. Вътре бяха две герданчета. Момичето бе разполовило рапана като всяка половинка си имаше връв. То взе едната и си я сложи, погледна другата и каза:
-Рап, това е за теб, момче! То е твое! Така аз винаги ще те нося в сърцето си и твоята смърт ще остане загадка за мен. Аз не вярвам на госпожа Андреева! Обичам те!
При тези думи тя целуна рапанчето нежно и го хвърли от скалите. То падна в морето. Вълните го поносиха известно време, но скоро то започна да потъва - бавно и леко. Габриела се взираше в неговия блясък до последно и малки сълзички паднаха след него в необятното море.