автор: Ms_Mystery

Всичко започна една лятна сутрин. Габриела стана рано и се приготви за сутрешната си разходка по морския бряг. Слънцето беше изгряло, а росата от листата падаше бавно. Въздухът бе свеж и приятен - кристално чист. Малкото момиче се качи на колелото си и потегли. Тя обичаше всичко около нея-разговаряше с животните и морето, любуваше се на красотата на цветята и пеперудите.
Нейният маршрут бе един и същ - покрай зелената полянка, през сухата горска пътека и покрай скалите. Любимото й място са точно тези скали, на които ходеше всяка сутрин. Те са много високи и опасни, но гледката е зашеметяваща. Морето със своите бели вълни и небето с облаците си се сливат в едно там - в далечината. Песента на чайките и полюшването на морето те кара да се почувстваш част от тази хармония. И така, Габи пристигна. Огледа се наоколо, като чели искаше да се увери, че всичко е както преди, постоя за миг и се заслуша в приспивната природна песен. Вятърът развя косите й, а слънцето я погали за добро утро с нежните си, топли лъчи. След това тя започна да бута колелото надолу по една стръмна пътека и стигна до плажа. Остави го настрана, събу обувките си и ги остави до другите неща. Взе само една малка, сатенена кърпичка и започна да тича по все още хладния пясък. Габи стигна до морето, протегна ръката си и докосна водата - нежно и бавно, все едно, че я помилва за поздрав. След това започна да оглежда мидите. Хобито на малкото момиче бе събирането на миди, но не какви да е, а необикновени - с шарки, цветове и форми, които се срещат рядко. Изведнъж тя зърна нещо розово, подаващо се от пясъка. Клекна до него и внимателно го извади. Оказа се, че това е рапан, но цвета му беше светло розов. Когато го разклати, тя видя, че на слънцето изглежда жълт, а по краищата син.
-Какво ли е това! Аз никога не съм виждала такъв странен рапан. Ще си го прибера. Колко е красив!
И така, малкото момиче внимателно зави своето откритие в кърпичката, върна се при колелото си и потегли за вкъщи.
Шумът от китното село, в което живееше Габи вече се чуваше. Всички се бяха пробудили и тръгнали по своите задачи. Изведнъж, докато минаваше покрай долинката, Габи чу шум и спря. Огледа се, но не видя никого. Заслуша се, но не чу нищо.
-Може би ми се е сторило!-помисли си тя и отново се качи на колелото. Тъкмо щеше да потегли и пак чу нещо. Този път, обаче бе по-ясно, като чели беше жално скимтене.
-Хей,-провикна се тя-има ли някой там?!
Обхвана я страх и объркване. Дали да избяга? Ами ако някой е ранен! Какво да прави? Скимтенето пак се чу, но този път продължително и ясно. Тя се обърна, огледа се и видя, че звукът идва от един храст. Приближи се. Със затаен дъх и трепереща ръка подръпна клонките и какво да види! Там лежеше едно малко, рошаво кученце. Габи го погали, взе го на ръце и с усмивка започна да му говори:
-Здравей, приятелче! Защо си самичко? Имаш ли си стопанин, а?... Не?!...А име?...Добре, добре...Искаш ли да дойдеш с мен?
Малкото животинче я гледаше уплашено и скимтеше тихичко. Изглежда не беше яло от дни и му бе студено.
-О, горкичкото!- възкликна Габи- Не се безпокой, сладурче. Ще те взема с мен. Но първо ще ти измисля име...Как ли да те кръстя?
Тя започна да се чуди и изведнъж погледът й се спря пред кърпичката с рапана.
-Да!- извика радостно момичето- Ти и рапана сте красивите неща, които открих днес! Ще те кръстя Рап... Здравей, Рап!
Габи го целуна, гушна го и го отнесе в кошничката на колелото си. Качи се и потегли към дома.
Още на входната врата на къщата си тя се провикна:
-Мамо, татко, елате! Елате да видите какво намерих!
Родителите й, Силвия и Николай Борисови, изтичаха навън и се спряха хем изненадано, хем ужасено при вида на дъщеря си с мръсното кученце в ръце.
-Господи, какво е това, Габи?- попита майка й.
-Не виждаш ли, мамо, това е кученце!- отговори усмихнато момичето.
-А къде го намери?- попита баща й.
-На път за вкъщи, сгушено в един храст, скимтящо и гладно!
За миг всички замълчаха и погледнаха малкото същество. То бе грозновато, рошаво на вид, но очите му излъчваха една такава омагьосваща, невинна топлина, която омая семейството. Тогава Силви въздъхна:
-Добре! Хайде да внесем този малък приятел вътре! Да го нахраним и изкъпем.
-Мамо, ти си супер!- беше отговорът на Габи.
-Но това не означава, че ще остане завинаги тук, нали?- отвърна Николай.
-Да, Габи, ще остане тук само за няколко седмици.- добави г-жа Борисова.
За броени минути ваната бе приготвена и Рап бе излъскан, изкъпан, сресан и изсушен. Когато всички тези процедури свършиха и мръсотията бе свалена от козината на лаещото животинче, то се показа в истинската си светлина. В края на краищата не беше чак толкова грозен. Личеше си, че е около две - три годишен, и че е от дребните породи кучета. Рап бе рунтав и сив и само ушичките и долната част на крачката му бяха бели.
След пенливата вана, малкият гост бе нахранен с каша от топло мляко и мек хляб. Той доволно я изяде и изглежда първоначалният му страх премина. Всички бяха доволни.
-Как ще го кръстиш?- попита Силвия.
-Той се казва Рап.- отвърна Габи.
-Рап ли?- учуди се Николай- Как измисли това име?
-Ами днес на брега открих един невероятно чуден рапан.- обясни момичето като изтича, взе кърпичката, извади малката черупка и я подаде на баща си.
Господин Борисов се загледа в творението на природата и наистина бе поразен от красотата му.
Изведнъж лицето на Габи грейна от усмивка, тя взе рапана и бързо изтича на някъде.
-Сега се връщам! - беше обяснението й.
След пет минути момичето слезна долу и показа какво е направило. Тя бе продупчила малката черупка и бе прокарала през дупчицата един дълъг, здрав конец. Пред учудените погледи на родителите си, Габи завърза герданчето на шията на Рап.
-Заповядай, Рап!- каза гордо тя- Това е твое!
Кученцето се позавъртя веднъж, два пъти, като чели искаше да види що за чудо виси на врата му...

(следва)