Не знам още колко мога да издържа, но границата определено е близо. С всеки изминат ден аз я виждам все по-ясно, като силует, появяващ се от гъста и тежка мъгла…
Не знам още колко мога да издържа, но границата определено е близо. С всеки изминат ден аз я виждам все по-ясно, като силует, появяващ се от гъста и тежка мъгла…
Сложих умореното си тяло в леглото. Чувствах се по-тежък от цяло депо с локомотиви, само дето не надувах свирката на всяка гара. Въздухъх около мен се изтегляше във вид на вакуум. Дишах трудно. Гърдите ми се повдигаха на чести интервали и ако продължаваха с това темпо, съвсем скоро щяха да заприличат на бутало от двигател на мощен автомобил. Някой отвори прозореца и милярдите молекули кислород, връхлитащи с бясна скорост се забиха като кърфици в авеолите ми, които бяха придобили формата на стафиди.
Трябваше да пийна нещо.
Налях си в една чаша. Седнах на леглото и я изпих. После взех цялата бутилка. След половин час беше празна, а аз – пиян.
Хубаво е да си пиян. Помага да забравиш задницито около теб. А те бяха безброй – множество, растящо в аритметична прогресия, имаща опастност да прерастне във факториел. Мразех ги всичките!
Казах нещо на китайски, после на индиански диалект. Никой не ме разбра. Не ме чуваха, за да ме разберат. Не знаеха, че съществувам, за да ме чуят. Не бях на тази земя, на тази планета, в тази галактика. Нямаше ме даже като материална точка в това измерение. Бог беше забравил да ме създаде. Съществувах в свят, в който имаше място само за мене. Бях самостоятелна единица. Самият аз образувах една вселена, която имаше свои закони и спазваше собствени правила, които онази нематериална част от тялото ми, наречена Съзнание, беше измислила и наложила. В тази различна от познатата на всички Вселена, назоваваща себе си Аз, живееха безброй още, невидими за никого Аз-чета, всяко от които образуваше собствен малък свят.
Разрушими ли бяха тези светове? Воюваха ли помежду си? Имаше ли опастност да изчезнат завинаги? Или поне за известно време?
Да.
Но после пак щяха да се появат. По-добри или по-лоши – все едно. Тук здравият разум би казал: “ Как така нещо ще изчезне, после пак ще се появи? Не може! Противоречи на природните закони, които във всички светове са еднакви! А ти? Ти от кой свят си?
Фаровете на колата осветяват пътя, а аз се опитвам да виждам нещата от отразената изчезваща дневна светлина. Колкото повече се смрачаваше, толкова газ давах и мотора влизаше в обороти.
Бях сам и не знаех накъде карам. Под мен имаше асфалт, а в колата – гориво, това беше важно, за останалото не ми пукаше. Пуснах си любимата музика и се отправих към неизвестността.
Не ми омръзва да пътувам. По природа съм пътешественик и изследовател. Няма значение с какво пътувам, важното е да съм в движение. Заседя ли се на едно място, означава да се погубя. Неизвестността не ме плаши, тръпката да видя и усетя нови неща – това ме води натам.
Сега отново бях на път. Бодро крачих с лека, приятна умора в краката към накакъв връх в една красива планина, с прекрасна природа и незабравими пейзажи. Усещах чистия въздух в дробовете ми да се омърсява, докато отдава кислород на кръвта, усещах лекия повей на вятъра да гали тялото ми, отнасящ миризмата на грешник, усещах допира на листата, отнасящи част от потта ми вместо сутрешната роса и от това ми ставаше хубаво, чувствах, че бавно се пречиствах от цялата гадост там долу, успяла да се просмуче неусетно в мен. Сега исках да я изкарам, трябваше да я изкарам от мен, ако исках да махна пердето от очите си, за да мога да видя красиви неща и не само да ги видя, исках да ги усетя с цялата си същност, исках да ги докосна с душа, а не с пръсти. “ Красотата е преходна” – беше казал един приятел преди време. Тогава реших да гледам само красиви неща : красиви хора, красиви картини, красиви залези, красива болка.
Вървях към върха и мислех за тези неща. Мислех си и за хората, които нямаше да видят това, което на мен ми предстоеше да видя там горе. Дали трябваше да ги съжалявам за това? Не мисля, те си живеят в собствената заблуда и съзерцават измислените си пейзажи в нарисувани от меркантилни художници картини. Те трудно ще разберат гледката от върха, съзнанието им няма да я приеме. Надявах се моето да успее...
Мракът прегърна планината и създаде усещане за спокойствие и всемир. Птиците заспаха, вятърът утихна, щурците се готвеха за концерт, тихите ми стъпки единствено нарушаваха горската идилия, съществуваща от векове.
Стъпих на върха и ги видях – звездите. Бяха толкова много! Изпълваха Вселената, която щедро ги беше приютила. Със своя блясък придаваха смисъл на празнотата. Небесна магистрала за загубените. Бяха толкова красиви и толкова далече…
Цялата тази красота се запечата дълбоко в мен и ме накара да се замисля за мястото, от където идвам, моята отправна точка. Тогава осъзнах, че не искам никога повече да се върна там.
Параходът от мисли се луташе всред бошуващия океан, наречен съзнание, а удавени тела се блъскаха в тежката ламарина и издаваха глух звук. Бях се надвесил над паулбата и гледах вълните с безумен поглед. Образите, появяващи се един след друг пред очите ми предполагаха самоунищожение. Но аз бях още жив. Поне за сега. И не исках да умирам…Никога! Не ми бе мъчно за хората, които щяха да се сменат през поколенията, по-добри или по-лоши, беше ми все тая. Те никога няма да престанат да носят индивудуалните си маски, направени с много труд и грим на слоеве, защото човек трудно прикрива истинската си същност. Макар да знае, че няма смисъл от всичко това, той е длъжен да опита. С новата си маска ще се хареса на другите маски и те ще му кажат, че той е добър. Бързо ще забравят “истинския”, понеже хората са изключително способни да забравят красивите неща и ще приемат в своите клубове и общности, преобразения, с лице, взето на заем от някой каталог и движения, придобити след усилени тренировки пред огледалото, отразяващо с всеки изминал ден, все по-непознат човек, докато накрая не погледнеш за пореден път през него и без почти никаква изненада установиш, че от другата страна те гледа друг човек. И ти си убеден, че си постигнал дългоочаквания резултат на тоталното прикриване зад външността на нещо идеално. Но “идеално” според кого? Според другите. А според теб? Аха, значи щом другите мислят, че това е идеалът, ти веднага би се съгласил с тях, а не би предложил себе си, неподправения за идеал. Тогава аз искрено те съжалявам и няма да се опитвам да надникна зад маската ти, защото може да ми се обидиш и да решиш, че съм натрапник, да кажеш на другите за моите странни желания да гледам зад маските и после всички да решите, че съм болен или опасен луд…
И когато това се случи, когато се съберете всички сякаш сте заговорници, за да ме посочите с пръст и да ме обвините за всяка моя стъпка, за всеки мой стон, за всеки мой поглед отправен километри зад вашите, когато тялото ми престане да служи единствено за вашите забавления, тогава аз ще възкръсна в нещо по - голямо и ще се разгранича тотално от вас, ще ми поникнат криле, за които не съм и подозирал, ще се извися високо, докато не се превърнете в малки точици, каквито в действителност винаги сте били, но сте имали претенциите да бъдете с главна буква и това само ви погуби в моите очи. Сега за мен сте малки и незначителни, какъвто съм бил аз във вашите очи, гледащи от малките цепнатини и виждащи подправената реалност, актьорската игра на множеството, викащи на “бис” мен – Клоунът, а публика няма отдавна… Сега съм сам и честно казано не се нуждая от присъствието ви. Съществувам от години, гледащ света с оптимизъм, вярващ в истинските чувства и с мисъл за един прекрасен утрешен ден. Но в последствие дали се е оказвал винаги прекрасен? “Това не може да се случи” бихте казали вие, “ Не може всеки ден да е прекрасен, та това би означавало да си непрекъснато щастлив,а това е невъзможно”. Ех, нещастни хорица, останете си с тези виждания и никога, ама никога няма да познаете щастието, даже и да ви се представи на вратата с най-бляскавите си доспехи. Толкова свикналата с лицето ви маска ще попречи да го видите и даже призмата на стотиците сълзи, които ще пролеете когато никой не ви гледа, няма да ви помогнат да видите поне силуета му.
Пред мен е недовършеното ми питие, цигарата догаря, но друга бртски ще я замести. Мисълтта ми с бясна скорост препуска през полета от мъка, през гори от страдание, през пустини от забравени мечти, лутащи се с надежда да открият оазис, където пак ще бъдат желани и може би осъществени. Картините се сменяха бързо. Ледници бяха сковали продажни човешки души, които стенеха от студ, но слънцето го нямаше отдавна. Воала на бездушието, пурпурни изпарения, издигащи се над хиляди любещи се тела …..” Дай ми целувка и аз ще ти обещая всичко!”…” Очите ти са прекрасни, в тях виждам отразена собствената си красота”… “ Обичам те скъпа, не ми се сърди и те моля за прошка!”…” Съжалявам любими мой, мисля, че това е краят…”. Думи, признания, лъжи, игра, връщане назад няма, молбите са излишни, ранената птица скоро ще умре, небето вече е само мираж, изчезващ сред пурпурните изпарения, а блатото поглъща остатъка. Следващото питие е наред, човека е чисто гол и застанал пред прокурора, се опитва да предстви защитата, за всичко извършено и това което е предстояло да извърши, което е било в мислите му. Защитава се сам, защото друг би го спасил. Съдът е безкомпромисен – ВИНОВЕН ! А Човекът започва да крещи и да иска правата си. Сам си братко, истината никога не е била толкова жестока. Присъдата е – Живот. Живот в страдание, живот в мъка, живот в болка. Лицемерието ще е винаги до теб, омразата ще те погубва ден след ден, а завистта ще те е обсебила до края на дните ти.
Събудих се пречистен и вярващ в започващия нов ден, събрах си нещата и поех по мекия пролетен килим постлал цялата планина. След известно време облаци покриха небето, а въздуха натежа от влага – щеше да вали. Бързах да се скрия от дъжда, който заплашваше всеки момент да се изсипе на едри капки, потъващи в земната твърд и даващ живот на необятната фауна, сграбчила ме нежно в мощните си лапи. Трябваше да намеря подслон. Не исках да се измокря до кости, защото съхненето щеше да е проблем. В дясно от пътеката забелязах скала с форма на козирка, ставаща идеално за подслон. Първите капки вече галеха високите части на дърветата и се плъзваха бавно по високите стебла. Присвяткване, последвано от гръм, подсказваше, че скоро пейзажа ще се промени коренно. Бях седнал на раницата си под скалата и очаквах пороя, очаквах вълна от свежест и живот да залее гората, а тя го заслужаваше, защото приемайки живот, тя щеше да го даде на мен, а аз повече от всеки друг в този момент имах нужда, някой да ми влее сили, да ме тласне напред, да ме изкара от дълбоката летаргия, в която бях попаднал мимолетно, без да усетя, да ме накара да се осъзная и да погледна с вяра на всичко около мен и на хората, на които бях престанал да вярвам отдавна. Очаквах дъжда, а очите ми бяха загубили фокус. Зеления цвят се натрапваше, наситен и тежък. От време на време припяваше птичка. В далечината малък поток , образувал бързей, ромолеше сякаш радостно, напомнящо ми за отминали времена и носталгията не закъсня да ме обземе, като неканена, но очаквана гостенка, натрапваща спомен след спомен, караща ме да подтискам сълзите си, като дете не искащо да порасне.
Дъждът заваля изведнъж. За секунди всичко стана мокро. Не остави сух и сантиметър хумос, постилащ земята – гниещ живот на мъртви листа и клони. Образувалата се водна завеса ми пречеше да виждам ясно дърветата, стъблата на които се бяха сляли с пороя. Звукът беше неповторим, неподлежаш на имитация за нито един музикален инструмент- монотонен, успокояващ, дразнещо приятен. Тялото ми се намираше в покой и душата имаше намерение да го последва. Магията на летния горски дъжд. Природен феномен, даващ чувството за пълното равновесие между растителния и животинския свят, между материалното и духовното, между пълната заблуда и осъзнаването, между любовта и омразата. Мокро блаженство, обвито в топли изпарения, неподправена идилия, еротика на голото тяло, къпещо се под водопад от желание и похот, нежност, струяща от звуците на картината, ражда се живот, умира друг. Всичко следва закона. Правилата са прости. Раждането е надежда. Следите от миналото са заличени, останали са неумиращите камъни и вечните скали, студени на допир и проникващи до самия център на Земята. Кръговрат на енергия, унищожаваща вълните от омраза. Затворен кръг от мисли, стигащи винаги до една и съща отправна точка - мигът на сътворението, а от там нататък – пропадане, все по-надолу и по-дълбоко…
Хипнотизиран гледах пороя и леко треперех от студ, но се чувствах освободен от напрежението на съвременния живот и досадната инеция, по която се бях пуснал заедно с по-голямата част от човешкото племе. Дишах леко, дробовете ми жадно поглъщаха чистия влажен въздух, носещ аромат на свежа трева и ново начало.
Гръм и тътен. Скалата поемаше звуковата вълна и я превръщаше във вибрация, плъзгаща се по тялото ми. Неопределеното състояние на транс, в което бях изпаднал, не мога да го определя или сравня с нищо друго. Нямаше страх или нещо подобно, можех да остана така с часове загледан пред себе си, напуснат от всички сетива, освен от усещането за пълното ми сливане с природата.
Песента на хилядите падащи капки върху листата на дърветата, върху почвата и тревата ме унасяше и тласкаше към тайнството на съня. Но имах още път и за да не заспя, започнах да си тананикам позната само на мен мелодия. Включих се в концерта неусетно. Ако накой ме наблюдаваше отстрани, щеше да помисли, че не съм с всичкия си. Извадих си сандвич и задъвках с наслада – най-вкусния обяд в последните години. Преживях си лекичко, а пороят беше преминал в слабо пръскащ дъждец. Доизваляваше се и сноп слънчеви лъчи проби през върховете на дърветата, за да освети част от мокра земна твърд и да накара животинките да изпълзят от миниатюрните си дупчици и да продължат със заниманията, които бяха прекъснали. Птичките отново подеха любовните си песни и настроението в гората коренно се промени. А аз трябваше да тръгвам. Станах, изтупах се от пръстта, взех раницата си и бързо закрачих, пречистен отвътре, с нови сили и желание за живот, с усмивка на уста, тананикащ си весела мелодия. Чувсвах се млад и силен, способен да повдигна планината, по която вървях, да скоча и да полетя през върховете, чувсвах, че мога всичко, трябваше ми само повод, вдъхновение, трябваше да има причина, иначе смисъла се губи. Някои хора цял живот търсеха смисъла и не го откриваха, каква бе гаранцията, че аз ще успея? Тогава реших на всяка цена да намеря смисъла, да се върна при хората и да им разкажа за красотата, която съществува, която трябва и те да видят, че ще ги заведа на същите места, които ме карат да се самозабравя, исках да споделя всички тези мигове и усещания, да се радваме заедно на видяното, да общуваме без думи, да пеем песни и да крещиме от щастие. Много ли исках? За повечето хора обаче това граничи с безумието и лудостта. Те се чувстват твърде удобно в малките си жилища в големите градове, виждат слънцето през двойни стъкла и слушат дъжда единствено по ламаринените си первази, а зелените дървета ги срещат от време на време полумъртви по павираните улици, наслоени от тонове прах и пепел. Удобство, комфорт, в планината е трудно, цапаш си дрехите, изморяваш затлъстелите си крака, задъхваш се и разширяваш свитите си, наслоени от никотин и мърсотия бели дробове, спиш на нар, ядеш леща, пиеш от една бутилка с останалите, а студа вечер те напуска с първите слънчеви лъчи на следващия ден, нямаш баня с топла вода да измиеш потта от тялото си. Да, наистина така е. Но след като пеживееш всичко това , тогава наистина ще придадеш смисъл на топлата вода да речем. Как може да се приема нещо като даденост и удобство без да сме оставали без него. Не може и да се познае радоста, без да е изживяна мъката. Но парадокса в нашия съвременен святе, че повечето от хората могат. Притежават ненужни неща в името на удобството, затлъстяват на кожени фотьойли, сдухани от напрежението на работното си място, заместват истинския свят с измислен, натрапващ им се от медиите, вярват в хора, които ги крадат, дават на богатите, които стават все по-богати, ядат храна без вкус и носят дрехи, които ги стягат, прикривайки тонове подкожна мазнина, взимат заем, изплащащ се доживот, правят секс, но чувствата липстват, измиват си лицето и лягат на меки постели, за да не сънуват нищо. Хубав живот. И аз съм го живял, но разбрах, че това е само едно нищо и никакво съществуване, че така съм единствено статистика в дневниците, прашинка от потока върволица от еднакви хора, бързащи за някъде, бързащи към своето самоунищожение. Ще отцелеят малко хора, но те ще са истински и ще поведат човешката раса към възвишени идеи, към нова култура и самосъзнание, към по-висок морал, към щастието от това, да бъдеш себе си. Хвала на това общество, само съжалявам, че отдавна ще съм си отишъл от този свят, преди то да се появи. Е, може би някой друг живот…
Светът за мен вече не означава нищо. Придобих илюзорен поглед върху всичко заобикалящо ме. Правият път изтъняваше в далечината и погледът ми не можеше да го поеме, колкото и опити да правех. Хората около мен разказваха за себе си, викаха и се надпреварваха да бъдат първи с разказа си, който бил най-интересния, блъскаха се един в друг, смееха се, правеха гримаси и си тръгваха по същия начин, по който се бяха и появили. Честно казано бяха ми безинтересни. Не можеха да ме учудят или да ми кажат нещо по-различно. Всичко беше до болка отегчително, едни и същи проблеми, едни и същи неща, които са се случвали и преди и ще продължават да се случват без съмнение. Хората обичат да се повтарят и да досаждат със себе си. Мислят си, че със съществуването си са важни за света и той трябва да ги приеме с цялата сериозност и внимание. Донякъде са прави, но донякъде и не са. Няма как да изпъкнеш пред другите с елементарната обикновенност и еднаквост, със заучени фрази, и дрехи, взети на заем от друг, еднакъв с трети човек, който също се опитва да е като всички останали. Плаши ме хорското бездушие и безсилие. Искам да остана сам…
Посоки. Съдбата бе начертана в три измерения. Кървава пътна мрежа очертаваше хоризонта. Времето предизвикваше смъртта, часовете гонеха дните, а дните минаваха бавно. Далечна песен разказваше за любов и разрушение, за началните мигове на живот и последвалата пагубност. Съзидание. Но на каква цена? Властелина на чувствата скоро ще умре, няма сила, която да го излекува. Плащаме за всичко и връщане назад няма. В празната църква ще бъде само жената, дарила те с живот и тихо ще ридае върху ковчега, превърнал се в твой вечен дом. Ще се носят тихи песни, оплакващи смъртта. От горящите безброй свещи сред мирис от тамян, една ще бъде за теб. С душа, витаеща в нищото и тяло заровено в земята. Сам завинаги. Навсякъде ще бъде черно и празно…само музика. И демони, които танцуват…
Спокойствие…Върхове на обувки. Бяха моите и се бяха впили отчайващо в краката ми. “ Хей, кой ще изгаси осветлението, аз и на тъмно виждам!…” Да, виждам много неща. И ти ли? Ами тогава да ги гледаме заедно... През тунела ли ще минем или отгоре?...
Аз съм стопаджия.
“ Ще ме хвърлиш ли на Таити?”
“ Пътувам за Ада, пътнико. Идваш ли?”
“ Разбира се. Досега не съм ходил още там. Но карай по-бързо, защото закъснявам!”
Мълчание, загуба на мисли, потапяне в дълбокия всемир на празните понятия, светове, дошли от нищото и отнесени от невидимите течения на времето, през бури и катаклизми, през сивите полета на алчността и завистта, през черното пространство на отчаянието… Черен пушек и мирис на изгоряло. Горещината ставаше непоносима. Кървави капки пот се стичаха по лицето ми, което се беше сковало като древна статуя, безчувствено, наблюдаващо лице. Неуспешен опит да си поема въздух. Пробвах втори път. Гърдите ми се повдигаха и отпускаха, но въздух в тях така и не искаше да влезе. Въздухът на това място липстваше. Обърнах се с умоляващ поглед към спътника ми, но и той липстваше. Тогава изпаднах в най-дивата паника обземала човешко същество. Въртях глава и размахвах ръце като обезумял. Исках никога да не бях попадал тук. Измършавели ръце докосваха краката ми, мъртви ръце, ръце на грешници. Започнах да бягам, но път пред мен нямаше. А ръцете искаха своето и нямаше да се откажат. Искаха да отида при тях, да се призная за грешник и да понеса заслужените страдания. За миг се замислих заслужил ли съм всичко това, живота ми фарс ли е бил, лъгал ли съм, поставен пред върховния съдия, причинявал ли съм болка и мъка, наранявал ли съм хората, присмивал ли съм се над нещастието им, лош човек ли съм… Майната му, не съм за това място, поне не още. Има време да извърша всички тия грехове. Разбира се, че не съм светец и някои от тези неща съм правил, но е било несъзнателно.
“ Егоизъм?” – гласът ме стресна. Обърнах се в посоката, от която си мислех, че идва, но не можах да видя нищо. Започнах да се въртя на всички страни, а фигурата, изрекла това обвинение не открих.
Странно, но този глас ми беше познат. Чувал съм го много пъти преди. Нямаше как да го сбъркам. Говореше ми винаги, когато бях пред дилема, пак той изказваше мнение, когато се намирах на кръстопът и трябваше да взема решение, липстваше в трудни моменти и изчезваше като мъгла, когато бях поставен натясно и трябваше да се оправдавам. Е, после не забравяше да се появи и да ми се присмее, да ме обвини в лекомислие и в невежество, да ми покаже, прожектирано в стотни от кадъра всяко мое грешно движение, да коментира и да злорадства над поредното поражение на детската ми наивност. Да, нямаше как да сбъркам този глас – това бях аз.
.... следва продължение ...