когато плача стрелям със сълзи слънцето
да се скрие и в мен да остане
само онази дрипава сянка на
самотата с която се сближих преди
няколко милиона години.
броя стъпките на вярата
и се изкачвам тихо към доверието
си което изградих към теб,
за да се чувствам по-малко
лъгана
отколкото всъщност съм.
стъпквам до пепел
неправилно зададените от
теб въпроси
и прибирам във себе си
копнежа за лятото
което ми обеща
когато тръгваше към новия хоризонт
със думите "ще се върна за теб".
чакам те.
разтворила съм широко
душата си, за да не събудиш тялото.
когато решиш да се върнеш
аз ще съм същата хубава жена
със бордовени устни
със тесни и гладки като коприна рамене
със сини до лилаво от несбъднатости очи
със тънка и прелестна шия, каквато
винаги е била.
чакам те и дано да си заслужават годините
в които ще живея това очакване
на един може би вече
малко остарял, много огладнял и леко
настинал мъж.
в тръпката от недоверието
което имам към теб
ще прибавя измислените от мен
твои изневери
за да имам с какво да те компрометирам
докато влизаш през задния вход
на къщата ни.
няма да бъда нито много зла
нито прекалено добра.
ще използвам моментите на напрежение
за да те пречупя в желанието ти
да ми разкажеш всичко.
(знам, че искаш, но те е страх)
и ще изслушвам не с удоволствие,
а с мерак всичките ти
авантюри които си навързал като
перли на шията ти.
когато свършиш със приказките
за мечти, вярване, копнежи, сбъднатости,
любов и страст
ще те помоля просто да замълчиш за минута.
минута в която ще прочета сама
в очите ти
къде и с коя си бил.
и ще напусна леговището си.
ще останеш само с аромата на
досега не спала и чакала
жена.
няма ме, нали разбра?
аз не съм ти нужна.