автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

Наздраве!Гледаш ме с лицемерната усмивка и казваш ми"наздраве".Напълни чашата ми чак до ръба за това"наздраве".И сега го искаш-моето "на-здраве".Знаеш,че ще е последното.Погрижил си се.Две,най-много три глъдки.Всичко ще е ОК.Аз се взирам в очите ти,приятелски загрижен.Не подозирам.Ти си този,който гореше в мъката ми,заедно с мен.Ти ме измъкваше от лапите на фучащия живот и ме прибираше на завет.Ти,както и аз за теб направих същото.
Ти ли си приятелю,питам тихо,с поглед?А ти ми отговаряш"да"с усмивка и"майната ти"-с очи.Полагаш ръка на рамото ми,а с другата,нехайно ме подканяш да отпия.Поглеждам те,по-признателен от всякога,за тържеството,което си ми устроил.На свой ред те хващам за рамото и те моля тихо да не пием тази вечер.Но ти настояваш."За твое здраве"-казваш.Трябва!Искам да остана трезвен,от уважение към гостите,но ти ми обясняваш,че си се погрижил за всичко."За всичко ли?"-питам,а думите ми тежат в гърлото като воденични камъни."За всичко"-усмихваш се(пак лицемерно)."Добре"-примирявам се.Приятелю!Вдигам чашата,удрям я в твоята,течността плисва.После отпиваме,вперили поглед един в друг.Сега сияеш.Всичко свърши.Ти победи.Тя е твоя.Но не беше ли и преди този тост.Нима не се оттеглих?Нима не се примирих,когато я накара да избере теб?Приятелю!Просълзявам се.Протягам ръка,за да те прегърна-най скъпия ми човек.Неохотно,като никога,приемаш поканата ми и се сграбчваме силно,мъжки.А щом главите ни се изравняват,прошепвам тъжно в ухото ти:"Смених ги".Оттеглям се бавно,за да видя примижаващото ти недоумение.Приближавам се отново и пак шепна:"Чашите".Отдръпвам се.Виждам нарастващото объркване.Зениците ти пощуряват.Гледаш ме изпитателно,после нервно започваш да зяпаш ту пода,ту мен,ту хората наоколо,ту чашата.Става топло,нали?Приятелю!Всички тези мисли"какво губиш точно сега".Сривът,грохотът на илюзиите.Да,знаех.Но ти няма да разбереш,колко ме заболя.Спомените за приятелството ни,бавно ме довършват-както теб довършва отровата.Падаш на пода,все ощв невярващ,трепериш от гняв и безсилие и ме гледаш,питащо.Аз падам до теб,спокоен,взрян с погубената си вяра в теб.Разрушен.Сигурен съм,че си видял,как чашите преливат една в друга при наздравицата.Знаеш,че това е любимият ми ритуал.Гърците са били мъдри.В моята чаша,обаче имаше твърде малко от твоята омраза.Погрижих се сам да я изпиеш.Просто исках,дори в смъртта,да бъдем заедно,макар и за кратко.Но не тъгувай.Ти,все пак успя да посееш отровата си в мен.Сега мразя.Теб!Не успя да убиеш приятел.Уби нещо по-голямо.Уби приятелство.Доверие.Вярност.За всеки,който ги поиска от мен.И ако животът се измерва с приятелите ти,то ти ме обрече на самота.Поздрави Приятелю!И наздраве!Нямаше по-фин начин,да ме убиеш.