автор: e_stratieva

(облачна приказка с паяжина между думите)



Всяка сутрин Малкия таушан не пропускаше да пусне дребна сребърна блестяща паричка в купата с облаци,оставена на прозореца под небето.Вечер проверяваше думите в нея-разбъркани измежду облаците и сребърните парички.Малкият таушан така обичаше вечерите с думи-някои с лъскави гърбове-същински пъстърви,други,по-мътни от кал- от много лъжи (как трудно ги преглъщаше!),а имаше и такива-без лица и очи -същинска човешка трагедия!Не,не мислеше,че е закъснял за Дъжда от лалета.Беше слушал за него,когато обикаляше из планетата.Разговаряше със звездите по пътя си.Една топла звезда го покани на чай -на небесна трапеза с много захар и полет на гълъби.Малкият таушан с бялата пухена шапка, с дългите си уши, с верния си приятел-котаракът Рижко,дето изяде времето в предишната приказка...Тъжният котарак...Как боляха сребърните парички в сърцето му...Трепнаха мокрите гълъби.Как боляха сребърните парички в сърцето му!В онази градина спяха пеещите звезди,дето Рижко все гонеше над комините... Малкият таушан наведе очи,цопна в локвата-купата с облаци,с думите без лица,сготвени за вечеря.Трепнаха мокрите гълъби...Малкият таушан беше търсил звезди...Беше тичал в дъжда от лалета.-Как блестеше гласът на сърцето му! Ти си мокър! -звъняха лалетата...Аз повярвах в дъжда от лалета!-трептеше сърцето му...