автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

Стовари гърба си върху стената и полека се приплъзна към пода.Затварянето на вратата прозвуча като грохот,някъде в гърдите му…отляво.Седна,прегърнал коленете си и все така зяпаше празно в нищото.По-късно щеше да крещи и да страда.По-късно,тази нощ,щеше да плаче,на леглото,покрил главата си с възглавницата.И следващата нощ.
И не само нощ.И не само следващата.И не само после.Сега мислеше как да не мисли.За въпроса-Обичаш ли ме?За отговора-Не!За въпроса-Защо?За отговора-Защото ти не ме обичаш!Представи си,как тя слиза по стълбите-сигурна в решението си.Как излиза от входа,от живота му,от прегръдката му и да-от леглото му(глупаво е да се мисли,че ще му липсва само духовно).В главата му пулсираше само една мисъл-искам те обратно.Защото не е вярно,че не те обичам.Защото губя себе си.
Мъжете често забравяме да сме романтични след като получим момичето.Обвиняваше се за това.Липсата водеше до излишни въпроси и грешни отговори у жените.Често забелязваше замисления й поглед-лош знак.Често я питаше:”Какво има”.Често чуваше:”Нищо”.Нищо!Като това,което тя чувстваше сега към него.Как би се почувствала,ако и нейната душа не изпитваше нищо към нея самата?Защото тя беше душата му.И в същия този момент се изтръгваше през гърдите му,като изсмукваше въздуха от дробовете.Да,тя помнеше как я правеше щастлива в началото.Изненадите,малките подаръци,цветята,вниманието,откачените му хрумвания,спонтанността.После намаляха.Той знаеше,че не трябва,но това е част от играта.Любовта не е цял живот първа среща.Някои неща изчезват и ги заменят други.А може би не изчезват,а просто се спотайват някъде.Тя видя само намаляващите поводи и внимание.Видя как изчезват признаците на похотта му-нещата,с които й казваше,че я желае.Но не видя любовта му.Не видя нощите,в които,след като тя,доволна заспиваше,той я съзарцаваше с часове.Не усети,как я галеше и само усмивката му беше достатъчна да стопли не едно,а две сърца.Не разбра,как сутрин леко помирисваше кожата й и това му стигаше,за да нарече деня щастлив.Не разбра за хилядите му разочароания,че не може да направи нещо,просто защото любовта и фантазията му бяха много по-големи от физическите му способности.Не знаеше и че времето започва и спира с нея.Не знаеше и за болката му,когато му каза,че той не я обичал.И нямаше да разбере.А,ако беше способна да го почувства,той нямаше да го позволи.Не би й го причинил.Дали се нуждаеше от нея?Както цветето се нуждае от светлината.Дали я мразеше?По-скоро би намразил себе си.Сега потъваше бавно в спомените си.Скоро болезнената ретроспекция,от носталгия по изгубеното щастие,щеше да прерастне в самообвинение.Щеше да самоосъди себе си,като единствения виновен,а нея-да издигне на пиедестал.Щеше да я оправдае за всичко.Щеше да я защити.Мъкар тя да нямаше нужда от това.Просто така-защото любовта му го изискваше.И да-след време щеше да се усмихва горчиво,когато е успял да убеди всички,че я е забравил.Тайно,вечер,когато никой не вижда,щеше да убеждава себе си,че е щастлив,защото тя е щастлива.И щеше да успее.Не че е добър в манипулацията.Просто вярва.