автор: hixxtam

Глава 1

   Притихнали, дърветата очакваха вечерния полъх на вятъра. Последните слънчеви лъчи галеха върховете им. В клоните, птиците разказваха приказки на голите си наследници и разменяха клюките от изминалия ден. Поляната пред малката къща ухаеше на девственост, а песента на няколко самотни щуреца посрещаше появата на първите бледи звезди и копринения сърп на луната.
Неутъпкана пътека, започваща от къщата, пресичаше поляната и се скриваше сред потъмнелите от свечеряването храсти в края на гората. Извиваше се като змия между дърветата, спускаше се до малката планинска рекичка и продължаваше по левия й бряг към скалите, където водата беше издълбала не много дълбок, но удобен за риболов вир - любимо място за отмора на Иван.
- Кой е Иван? – бихте попитали вие.
Иван е главното действащо лице на тази история. 53 годишен, разведен без деца, пристрастен към интернет бивш компютърен специалист, избягал за месец от динамиката и шума на големия град в това забравено от хората, но не и от Бога кътче на Стара планина. Къщата беше наследство от стария му род по майчина линия. Обичаше това място още като дете, времето което прекарваше с дядо си край речния вир, първата пъстърва и най-вече тишината. Тишината, която те обгръща нежност като любима жена и усетил прегръдката и се разтваряш в нея, желаейки я все повече и повече.
Вървеше бавно по пътеката, вдишваше хладния и свеж планински въздух с аромат диви цветя и билки, изцяло погълнат от спомените си. Пресече поляната, остави раницата до вратата, мина зад къщата и запали генератора. Светлината на входната лампа накара тъмнината да се отдръпне, но я направи и по-плътна. По традиция сега трябваше да изчисти рибата, но днес късметът му беше изневерил. Живарника си стоеше празен в раницата, която той прибра в килера. Отиде до кладенеца и започна бавно да изтегля спускащия се в дълбините му капронов шнур. Накрая се появи стек бира, премръзнала от ледено студената вода. Отвърза го и седна на терасата. Погледна часовника си. 21.30.
Отвори си бира и отпи с наслаждение от ледената течност. Остава половин час до уговорения час с непознатия събеседник в интернет. Интересен субект, говори завалено, като африкански студент в 3 курс, но явно е много навътре в нещата. След няколко разменени и-мейли получи една малка програмка от него. Инсталира я и връзката стана много динамична. Пишеха си по няколко часа на вечер, разказа всичко за себе си, но не научи много за него. Въпреки това му беше приятно. Все пак е по-приятно да разговаряш с някой, отколкото само със себе си. Изнесе измъчения си таблет, но вършещ с достойнство своята работа и го включи. Пийна глътка бира докато се осъществи връзката и зачака.
- Здравей! – изписа се на екрана
- Здравей, Орис! - отговори Иван
- Ние днес мисли много и иска теб направи подарък. – буквите на екрана сякаш започнаха да фосфоресцират с различни цветове. Иван се засмя и написа:
- Някоя нова интересна програмка ли?
- Не - отговори Орис – ние подари теб енергатор.
Иван прочете и малко се ядоса. Не обичаше шеги от този род. Беше веселяк, но всичко, което беше постигнал в този живот, бе негово собствено дело. Никой на този свят не подарява безвъзмездно нищо, още повече непознат след няколко дневен чат. И какво по дяволие е това енергатор? Въпреки това реши да отговори на шегата подобаващо:
- За мен ще бъде удоволствие, но в местността в която се намирам, не функционират куриерски доставки. Може би другия месец, като се прибера в града.
- Няма проблем с доставка – се изписа на екрана. – Ти съгласен и получиш веднага.
Още не беше прочел до края съобщението, когато в другия край на масата въздуха промени цвета си, хиляди светлинки започнаха да вибрират и след няколко секунди се материализира нещо подобно малък мобилен телефон, сребрист на цвят, без дисплей и бутони.
А стига бе... – мина му през ума поглеждайки към екрана – Аз да не полудявам.
- Пратка доставена и ти включи твой енергатор – прочете следващото съобщение Иван.
Погледът му се местеше от екрана към предмета и обратно. Затвори очи, разтърка ги и погледна отново. Там е.
- Какви са тези фокуси? - написа той първото, което му дойде наум.
- Не фокуси –последва отговор – ти получи наш енергатор и с него може говори винаги с Орис. Моля вземи.
- Виж - написа Иван – не обичам шегите от този род. Обичам научната фантастика, но не съм вярващ в свръхсили и всякакви Богове, така че пред мен тези няма да минат. Беше ми приятно да си говорим, но ако не получа някакво логично обяснение за това, ще прекратя...
- Здравей, Иван – започна да се изписва на екрана – ние Орис не от ваша планета. Ние стара и могъща раса в друга планетна система. Ние има супер технология и избрали теб наш приятел тук на планета. Ние много мисли и решили ти, защото сам, далече други и може по-лесно приеме факт Орис. Моля вземеш енергатор и може разбереш много. Ние чака теб.
- Баси, уж нищо ми нямаше до преди малко… Ужас, сам в този пущинак, най-близкото населено място е на 20 км, а аз превъртам на пълни обороти. Извънземни. Бахти цирка. – вече не мислеше, а говореше на глас. – Е, те такова животно нема – отново чу гласа си, а погледа му сякаш се беше заковал в блестящия предмет. Сам не разбра, как се протегна и като хипнотизиран го докосна. Пръстите му не минаха през него. Усетиха твърд и гладък допир... Беше истински.
- Каквото ще да става – рече си той и го взе в ръцете си. Огледа го и усети някаква много лека вибрация. Гледаше като хипнотизиран докато във въздуха над устройството се промени и стана непрозрачен с големина и форма на голям дисплей.
В този момент му дойде една идея. Пресегна се към таблета си и го изключи. Очакваше, че всичко ще изчезне, но:
- Вече може винаги говори с нас, само повика Орис. – прочете появило се съобщение.
- Как? Къде е клавиатурата?
- Ти може говори на компютър, той сам пише.
- Как се спира това чудо? – помисли на глас Иван.
- Това е твой личен енергатор, Иван и винаги е включен. Просто казваш „Искам да съм сам” и той ще изключи нас.
- А как осъществява връзката?
- С този енергатор, винаги може има връзка с нас и вашата интернет мрежа.
- Искаш да кажеш, че няма нужда от мобилен или мрежов интернет? – каза Иван.
- Да, Иван. Ти има връзка навсякъде, където отидеш. Иван ти има много лош параметър и Орис моли ти спи. Тебе нужда починеш.
- А, не... – изплъзна се от устата му – Досега аз ви слушах, сега вие ще ми отговаряте на въпросите. Параметрите ще ги оправя веднага.
Пресегна се, отвори една все още студена бира и изпи цялото съдържание наведнъж.
- Каква ви е целта?
- Ние стара раса и иска направи връзка с вас. Ние вас помогне, вие нас помогне.
- С какво трябва да ви помагаме? Да участваме в някоя междузвездна война ли?
- Война не. Ние не прави война. Ние не обича война. Ние не война.
- Да не сте си изчерпали ресурсите и сега да искате да завладеете нашата планета?
- Ние няма дойде ваша планета. Вие млади, ние стари.Вие може дойде на наша.
- Айде бе, всеки, знае, че няма безплатен обяд.
- Повтори Орис не разбрал.
- Вие давате, значи и ние трябва да дадем нещо. Какво трябва да дадем?
- Първо ние даде, после говори. Орис приятел. Иван приятел.
Да бе, да. Те и индианците така са им давали първо дрънкулки и после… - помисли си Иван - И да ти вярвам и да не ти вярвам, все тая... Май си прав, трябва да си почина малко, че много ми дойде тази вечер. Отвори поредната бира и я изпи.
- Утре ще продължим – каза Иван.
- Добре - отговори Орис и диалоговия прозорец се затвори. Екрана бавно започна да потъмнява...
- Я да видя дали работиш нормално - мина му през ума и каза адреса на един произволен сайт. Зареди го за част от секундата. Опита няколко различни, избра си такива, които се зареждаха много бавно, но всичко ставаше веднага. - Бива си я машинката – мина му през ума. Стана, прибра таблета и новия енергатор в хола и се опъна на дивана. Загледан в тавана лежа няколко минути и се сети, че не е изключил генератора. Беше забравил за него. Ако работи цяла нощ, ще трябва да ходи до бензиностанцията за гориво. Мястото беше отдалечено и неелектрифицирано, а слънчевите панели много скъпи. Акумулаторите за аварийни нужди вече са заредени. Излезе и след минута настъпи тишина. Онази тишина, заради която идваше тук. Седна на терасата и се загледа в небето. Звезди, хиляди милиони звезди, видими или не – слънчеви системи, в които може би има живот. Живот като тук.
Като дете мечтаеше да стане космонавт. Обичаше да чете фантастична литература. Обожаваше Кларк, Азимов, Бредбъри, Нивън. В мечтите си беше живял на чужди планети с романите на Стругацки и С. Павлов. И тази вечер... хоп – извънземни.
Пресегна се, отвори поредната бира и допря кутията до устните си. Мислите му атакуваха като оси съзнанието му:
“Нещо не е наред.
Утре ще отида до града.
Имам познат доктор.
Ще говоря с него.
Ще му кажа всичко.
Глупости.
Как ще му кажа?
Какво ще му кажа?
Че съм водил диалог с извънземни, че са ми пратили някакъв си енергатор?
Ще ме помисли за луд.
Ами, нали за това ще отида, да разбера, дали съм луд.
Той ще ми каже, че съм.
За какво да ходя тогава.
Утрото е по мъдро от вечерта. Има такава поговорка. Нов ден, нов късмет...”
Очите му постепенно започнаха да се затварят под действието на изпитата бира и той започна да се унася. Постепенно дрямката му премина в неспокоен сън. Сънуваше космически кораби, зелени човечета с големи очи и бели престилки, правещи дисекция на човешкото му тяло. Кошмарите се редуваха един след друг.
В прозореца на стаята се появи бледо сияние и дишането му стана равномерно. Компютърът светеше с пулсираща светлина, Иван спеше дълбоко, а нервната му система съвместно с компютъра на извънземните регенерираше умъртвените от големия стрес неврони.
Нейде извън пределите на планетата Земя в една междупланетна совалка, трима извънземни разговаряха тихо, следейки възстановителния процес на землянина.