автор: hudojnika

           - Съседе, както го пише по книгите - не мръдвам и чакам Бърза помощ - издрънка Всезнайкото в мене. Милена изчислила тракването на врата от първия етаж - младият доктор се прибирал от нощно дежурство и го мобилизирала по спешност.
           - Ще Ви закарам с личното ми МПС; щото не се знае коя ще дойде по-първа - Бърза помощ или Оная-кокалестата, с косата - солидализира се с ПеКо съседът, тътрузейки ме като чувал с ланшни картофи от четвъртия етаж надолу по стълбището.
           Не, че нямаме асансьор като по-модерните жилищни сгради; можем при добро желание да ползваме този - на Интерхотел Рига - отстои само на някакви си двеста метра от нас, през две улици, но сега бързаме.
           След минути ме стовари, вече в почти насипно състояние и предаде като вторична суровина в приемателен пункт, на санитар-рикша. След рал`и по трети коридори, финиширахме в Интензивното.
           Нетърпеливи женски ръце ме съблякоха и вече само по датчици, включен на системи, родната болнична бюрокрация ме заръфа стръвно:
           - Дайте си паспорта; как така не го носите, без паспорт не може; подпишете тука, че сте съгласни за това и това алтернативно лечение; ако не сте съгласни изцяло доброволно с експеримента, не отговаряме за живота ви - може и да не осъмнете;

           ...Рандомизирано, двойно сляпо, двойно замаскирано, с паралелни групи, многонационално, клинично проучване за оценка на ефикасността и безопасността на еноксапарин в сравнение с нефракциониран хепарин при пациенти с остър инфаркт на миокарда с елевация на ST-вълните, които получават фибринолитична терапия.
            Вярно с оригинала.
           Ооо! Това ли било; толкова е ясно и просто разбираемо! Да, бе! Така кажете, де...
           - Подпишете и тука, че всичко е на Ваша отговорност... сега и тука подпишете - ако не помогне на Вас, поне ще помогне на други хора в бъдеще...
           Все такива едни хубави и обнадеждващи думички, да ти е драго да се ядосваш.
           Прикован по гръб към осцилограф, банка с бълбукащи илачи; промушен на най-деликатното място с болезнен катетър и стотина сестри с разни калибри абокат и спринцовки; подписвам с вдигнати ръце в поза - предавам се; подписвам ошашавен, без да разбирам за какво става дума - на юнашко доверие.
           Едно рошаво рогато, не толкова симпатично като Ян-Бибияновото дяволче Фют; по-черно на белия фон на сестрите, ехидно ми намига:

           - Падна ли ми в ръчичките; откога те дебна; подпиши тука и тука, че идваш доброволно при нас, в пъклото! И там има хора, не бой се! Ще ползваш преференции!

           И току навира лъснатия си с печатарско мастило задник, зографисан със серни калиграфии.
           - Пуснете съпругата, да се сбогуват; няма да издържи дълго - гали ухото ми оптимистична прогноза.
           Шепнем си, като за сбогуване, нежни думички и сериозни заръки с любимото момиче - неразделни повече от четири десетилетия. Само наши си думички... толкова сериозни, че да ти се доплаче.
           Уточняваме се - на кое облаче по-точно, там горе, ще я чакам, та като и дойде редът, пак да сме си двамцата, ръчица за ръчица. Кои картини за кого да са и кои - дарение за галерии; никакви тъжни ритуали и да ме споменуват с усмивка. Толкова! Сбогом!
           Колко било просто - висиш на тънка прокъсана паяжинка и... чакаш да се доскъса! Я дочакаш - я не! Мислите ми безсмислено се заплитат в други закъсани паяжинки. Нещо голямо, бяло, хладно и меко се спуска и притиска докато... докато...
           Оглушителна тишина. Я...? Нищо не се чува! Татко е замрял в ослушването си: Не тик-така! Мамицата му...- сдъвква последните думи ведно с вкусно препечено агнешко късенце с ориз на фурна - любимата му гозба. По брадата му се стича застиваща шафранена мазнина - негов си патент; не я усеща. Мама се пресяга и я попива с бяла колосана кърпа.
           Прекъсваме си обеда. Райко - стенният часовник, пак е спрял! Купил го е отдавна, от разпродажбата на прекратилата дейността си Генерална банка, в която е работил на младини. Часовникът е цъкал над главата му ... или той под него - чиновническа им работа и има сантиментална стойност.
           Тридесет и седем сантиметра кръг, многоъгълна задна част... ха сега де - шест или осмоъгълна е; в момента не мога да реша - а толкова съм си играл с него, след татко, да го подкарам. С четири пръста стругована на гевречета рамка, с месингов пръстен, тук-таме патиниран в бакърено. Циферблатът е с големи, черни римски цифри, с много дебели и много тънки стволове, на бял, леко жълтеникав целулоиден фон. Цифрата шест е прободена от метално пръстенче, колкото стотинка - отворът за навиване на пружината; а ключът - с формата на тирбушон стои отгоре, до гвоздейчето. Прочута марка - Бекер, от деветнайсти век. Татко си изува чехлите, с пъшкане се покачва на стол, протяга ръце нагоре - той е висок мъж, но стаите са стар градски стандарт - по три и петдесет. Открехва надолу капаче; лъсва плоското тумбенце на махалото; задвижва го и дълго намества часовника наляво-надясно. Подлага хартийки; по стената има белегчета, драснати с молив, които само той си знае. Пак ослушване - май вече работи!
           Мама издебва и между две паузи тишина, неви-нно вметва, че умните хора такива часовници ги под-хвърлят на враговете си, да им разбият спокойствието, да пров`алят обедите им и само да слухтят -дали работят; щото когато работят, не се чуват; а когато спрат, в стаята настава куха, оглушителна тишина! И всички викват:

           - Часовникът спря!

           Ослушвам се. Моят часовник дали Още работи; дали хартийките му са подложени както трябва.
           Нищо не чувам - значи Още работи!
           Докога ли.

           Велимир Петров