Как страстно вятърът навън
разказва своите истории.
Наопаки обръща всеки ъгъл
готов със себе си да спори.
Капчуците опитват се във такт
докрай да следват мисълта му.
Ала на слънцето отданени се все пак,
мечтаят ли, мечтаят изначално...
и плахо ронят своите сълзи
до кротост, до банална монотонност,
щом между вятърът и слънцето струи
валежната им дълга монохронност,
в която аз като насън пътувам
към внезапно начинание и вярвам...
Но като вятърът навън
историята своя да разкажа ли?