автор: kali

Стоях си както обикновено пред компютъра с куп неща за четене и потънала в размисли. И усетих, че днес изобщо не ми се потъва в нищо най-малко в дълбоките води на познанието.
Края на деня. Но вместо обикновеното чувство на задоволство, че се прибирам, днес ми е от ония дни, в които нито ти се излиза, нито ти се стои в къщи и какъвто и разговор да подхванеш околните ще си кажата за теб, че се заяждаш. Хората не харесват апатията, отегчението ги кара да се отдръпват от теб, защото толкова им напомняш за собствената им болезненост, че им става неудобно да те гледат в очите. Затова всеки се затваря в собствената си черупка и се успокоява, че е сторил най-доброто за деня, макар всъщност това да няма никакво значение, освен за извинение пред собствената му съвест. И в тоя ред на безрадостни мисли, тъй като вече си започнах и инерцията ме повлече, ще добавя, че човек не само се чувства самотен и отхвърлен в подобни моменти, ами и не би понесъл обратното, поради това, че винаги е склонен да създаде от всяка ситуация проблем.
Ако хванем който и да е минувач по улицата и го попитаме какво иска от живота, с положителност поне деветдесет процента ще ни отговорят, че за тях целта на живота е да се чувстват щастливи. Дотук добре, но остава въпроса за индивидуалното щастие , т.е. това, което е щастието за мен не е твоето щастие. И животът ни минава в стремеж да разберем самите себе си обвинявайки околните за техните грешки. Ако някой можеше да ни направи анатомия на щастието, ех, колко различно би било всичко...
За съжаление няма универсален хирург, който да оперира тумора на сърцето ни, а именно неудовлетворението.Ето оттук произлиза първият проблем свързан с отегчението и умората в смисъла на техните духовни отражения. И приемайки едно такова отегчение животът става толкова монотонен, колкото е силно нашето въображение да го нарисува. И всяка цел изглежда безцелна и се появяват девизи като този: “Живей за мига.”, “ Животът е кратък, затова го живей пълноценно.” и т.н.
Е, добре, но все пак как да живееш целно, ако не намираш цел? И следващият въпрос е ако имаш цел какво от това, ако всяка следваща подбужда духа ти и неизбежно го води към края , където лениво се е подпряло отегчението(това схващане е доста крайно и песимистично, но трябва да разгледаме корените на отегчението, затова сме принудени да го вмъкнем)?
Самото намиране на цел или смисъл предполага някаква вътрешна вложеност на целта още преди ние да я осъзнаваме и търсим, т.е. за да знаем какво търсим първо трябва да имаме критерии за него. Оттук идва една от основните дилеми на нашето съзнание да определим точните и ясни критерии на търсеното, за да започнем същинския акт по неговото оформяне като цел.
И се лутаме дълго в търсене на удовлетворение, а душата си остава все така алчна и безразлична към терзанията на ума. И ако имаме късмета или да го наречем ако успеем да синтезираме и обособим какво точно желаем най-силно, тогава може да се измъкнем от лепкавата паяжина на отегчението. Но не е ли тъкмо то често причина да намерим своето призвание?
На пръв поглед звучи абсурдно и всеки здравомислещ човек ще си каже, че тъкмо отегчението ни кара да слизаме надолу и да се отказваме от целите си. Но моята теза е, че отегчението ни кара да спрем да се въртим инертно около мнимата си цел и да отворим очи за истинския хоризонт пред нас (но разбира се никак не е лошо да си осигурим преди това очила, с които да предпазим ретината си от изгаряне).
Отегчението ни действа като изтрезвително след дълъг махмурлук (но в никакъв случай тук не включваме отказването от света). Та ако успеем да се преборим и с този етап от съществуването ни като телесно-духовни същества, бихме се приближили значително до ясното формиране на нашето амплоа.
И ето, че първоначално идеите на това размишление изглеждаха твърде мрачни и необнадеждаващи, но ги докарахме до едно равнище на приличен оптимизъм или поне добре облечен песимизъм. Като си сложи малко пудра и нови дрехи всеки песимизъм може да заприлича на подрастващ оптимизъм.
Но да завърша мисълта си за характеризирането на отегчението, което неизбежно е спохождало (или ще го стори в бъдеще), всеки от нас. Ако приемаме нещата трезво можем да достигнем до дълбините на нещата, но надали това ще бъде интересно за текущия анализ. И в крайна сметка една стряскаща първоначално дума като “отегчение” в последствие придобива и позитивен смисъл. За да обобщя само ще добавя, че от отегчението могат да се родят както градивни така и деструктивни идеи. Разбира се ще подкрепя това становище с примери. Като пример за първите ще предложа незаинтересоваността от дадена работа и понеже човек не влага енергията си в нея, той има достатъчно време да мисли и сравнява какво би искал да е, ако не беше. Другият пример мисля, че се подразбира, ако сме отдадени на някаква кауза и намираме смисъл в нейното следване, то ние не се нуждаем да търсим нашата истина отвъд нея, може би само хипотетично, но това е повече задоволяване на любопитството, отколкото търсене на друга алтернатива.
Най-лошото е ако не преодолеем етапа на отегчението, защото тогава преминаваме в измерението на нихилизма (казвам измерение, защото ако не сме се снабдили карта трудно бихме се ориентирали в обърканите му аспекти).Но това разбира се е тежка диагноза и мисля, че е по-добре да не се задълбочаваме в дисекцията и`(което в никакъв случай не значи, че отбягваме този проблем, а просто го визираме като възможна система за трансформиране на отегчението).
В заключение искам да отбележа, че нито доброто е само и единствено добро, нито злото е такова, т.е. едно понятие винаги може да се разглежда от много страни и да визира проблеми, които не са присъщи на формата му, но засягат съдържанието. Отегчението трябва да бъде поставено под строг контрол, за да се избегнат нежеланите негативни реакции от неговото разрастване. Колкото по-рано осъзнаем, че ние трябва не само да се изградим, но и да дограждаме себе си, толкова шанса за борба с тумора неудовлетворение е по-голям (ще оставя точните изчисление в проценти на математиците). Разбира се този тумор също не може да бъде характеризиран категорично като злокачествен, защото в него също могат да се изтъкнат доводи в защита на неговото градивно естество, но това е просто вмятане в основната ни сюжетна линия.
За да сведем въпроса до простото запитване “за” или “против” отегчението, изтъкнахме достатъчно доводи и разбира се можем още толкова, но това е нещо, което всеки трябва да прецени сам за себе си, но в никакъв случай да не оставяме отегчението да го направи вместо нас.
В първото изречение от размислите си написах, че нямам никакво желание да се потапям в дълбините на познанието и въпреки това в края съм почти до колене в него. Така, че каквото започнем с положителност можем да предполагаме какъв ще бъде финала.

Февруари, 2007