автор: mandir

“Три в едно” – Михаил отвори решетката, затвори я след себе си, заключи, затвори и тежката облечена с кожа врата. Поля му се усмихна от писалището с двата телефона. Повдигна му се леко от спарения въздух в облицованата с гипсофазер стая.
В стремежа да придобият по-човешка слава на институцията си военните започнаха да ползват новите материали, неразбирайки, както почти всички инвеститори впрочем, че те са популярни просто защото са технологични. В резултат службата на наборния войник доби гротескни измерения – сценки, достойни за концентрационен лагер, се разиграваха сред интериор, подходящ за кафенета или офиси.
“Роди ме, мамо, тъпа, аз сама ще се изруся” – тази пословица не беше съвсем справедлива за Поля. Момичето не беше по-глупаво от повечето двадесет годишни девойчета. Беше в онзи решителен за жените период, когато можеш към красивото личице да добавиш и очарование или кукленската красота да загасне под пластовете посредственост, които ежедневието стоварва с годините. Беше я виждал в цивилни дрехи и тя си беше наистина красавица, но Михаил не се съмняваше кой от двата варианта й предстои. Това обаче не пречеше на ефрейтора Бояджийски да я боготвори от разстояние, докато чака генерала да благоволи да използва шофьора си по предназначение. Любовта правеше кадровия ефрейтор нервен, а материалният й израз докарваше до отчаяние момчетата от щабната рота, които трудно измитаха люспите от семки по грапавия асфалт.
Остави чашката с кафе на писалището, отвори прозореца и лениво извади цигара от кутията. Загледа се през прозореца – беше красива есен, може би една от най-красивите в живота му. Вероятно разочарованието от армейските порядки отключваше съзерцателното в него. Порядките... Рано или късно наборната армия в този си вид щеше да изчезне. За отмяна на редовната служба отдавна се говореше по принцип на най-високо ниво, но май никой не си представяше как ще стане това на практика. След толкова години мир службата се беше превърнала в куп ритуали, в по-голямата си част безсмислени извращения, които сержантският състав не можеше, а офицерският не искаше да отмени. Редник Михаил Василев, двадесет и четири годишен, инженер по образование, не можеше да си представи, че някой би искал понасянето на тонове глупости да бъде професията му. Висшето образование го беше пратило при елита сред наборниците – телефонист в бригадния щаб беше една от най-леките служби, но леката работа усилваше унинието му от безсмислието на цялата обстановка. Сега щъкащите за кой ли път днес с метли из брезовата горичка войничета убиха мимолетното приятно чувство, което ходенето до лавката и чуруликането на Поля бяха създали. Михаил върна цигарата в кутията, щеше да има повече за нощната смяна, постла на пода зимната си шуба и се излегна.
Смените бяха строго регламентирани по одобрен график като нощните се носеха изключително от наборни бойци, но момчетата дублираха с одобрението на началството телефонистките през деня, отчасти от скука, отчасти защото целият команден състав имаше навика да хока и праща по задачи всеки, който се мотае из района без видима работа. В късния септемврийски следобед, два часа след следобедния развод, всеки се беше покрил някъде за оставащия час и половина от работния ден и телефоните бяха тихи. Поля решаваше кръстословици на писалището, тактувайки с химикалката по мелодия от радиото. По принцип беше забранено да внасяш подобни предмети в телефонната централа, но старшината прояви един от малкото си моменти на човещина, разрешавайки този лукс, без който белите стени и стъргането на плъховете под дюшемето създаваха подходящи условия за бавно полудяване. Михаил се унесе. Заредиха се картини от живота зад няколкото реда спирална бодлива тел и картечни гнезда от напълнени с пясък стари автомобилни гуми. Не бяха по-радостни от живота в лудницата, в която преобладаващ цвят беше зеленият. Тук надеждата беше новата година, в която щеше да хвърли шапката и да отпори емблемата от ризата си, там вирееше с пълна сила “златният век на гротеската.” Централно място в хаотичните му, а нямаше и как да са други тук, мисли обикновено заемаше Мариана – доброто русо момиче с невроза, което не обичаше и залъгваше просто за да си има някого, който да го чака на портала. Наистина редовните посещения в събота, в които тя му носеше някоя мила дреболия, която да хапнат заедно под кедрите, ободряваха. “Старото” злобно и завистливо люпеше семки до решетките, “изолиращи отчасти” заразата на смрадливите наборници, гледайки как симпатичното момиче чурулика около него, а татарските очи на Михаил ги пронизваха присмехулно. Дребнаво тържество над дребните душици, но гротеската проникваше в контактната зона между “вън” и “вътре.”
Михаил се размърда, следобедната дрямка не се получаваше. Помоли присмехулно Поля да го освободи – кадровите войници се имаха за “старото на старото.” Пуснаха го срещу обещание да изпрати друго гълъбче да помага, работата с два телефона едновременно плашеше опитната телефонистка. Изпъна ризата под колана, нахлупи шапката до очите и се запъти към малкия парк – там в един от гаражите старшината беше подготвил друго убежище на питомците си – около аварийния електроагрегат на щаба обикновено се мотаха три от момчетата без текущи задачи, боядисваха по някоя дреболия, кърпеха пукнатини в стените и с две думи убиваха времето на чист въздух. Сега там бяха двама от неговото “старо” и Папарака – изпълнително и леко стреснато момче, реакциите и разсъжденията на което течеха по странни пътища заради злоупотреба с трева в ранна възраст.
“Папарак, дежурната гугутка те вика” – веждите на Папарака подскочиха от редовния му нервен тик, но със сравнително спокойни псувни той се запъти към вмирисаната на мишници телефонна централа. Михаил запали и загледа под козирката високия хилав Крумски и симпатичния на вид, но с много неприятно излъчване Валев. Крумски му беше ръководителят в първите дни, когато гледащите диво новобранци се опитваха да разберат къде са попаднали. Тогава се разбираха, той беше две години по-малък и също нещо като инженер, но проблемите започнаха, когато Михаил започна да се справя, да излиза често в градски отпуски и да се прибира, вмирисан на коняк. Както много диви институции армията уважаваше само полуоткачените с изпопадали задръжки, на войнишки жаргон “неебавки.” Не че редник Василев съзнателно беше станал такъв, но именно този факт съвсем го издигаше пред сержантите и по-“старият” с три месеца Крумски започна да използва авторитета си за да тормози настигналото го “бомбе.” Крумски се уволняваше след два дни и ръцете на Михаил го сърбяха да разкраси сурата на хилавия русенски автоджамбаз, както беше подразбрал през разговорите им. Старшината нямаше да рискува да го прати в ареста, защото щеше да оголи взвода от кадри за нощите. Крумски обаче също усещаше накъде вървят нещата и беше крайно предпазлив. Сега с Валев го гледаха като въздух и си говореха рибарски истории. Той не държеше изобщо на вниманието им, никога не беше одобрявал номерата на “старото”, което често знаеше за службата по-малко от зайците му, а и както всеки наборник в подобна ситуация се беше заричал да не постъпва така с неговите новобранци и моралното превъзходство го държеше на дистанция. Разговорът обаче взе интересна посока.
“И ти казвам човек, три риби не можаха да поделят” – Валев се беше разпалил – “почнаха да се ебат, че който първи се откаже, губи. И за три риби се ебаха като животни. Пък оня стиска зъби и трае, трима един след друг го ебаха, ама за рибите трая” – историята напомняше вица за спора на лъва и магарето кой е цар. Можеше да е измислена, но искреният безхитростен тон на Валев подсказваше, че е бил свидетел, ако не и участник, ако не и спечелилият рибите. Разказчето обясняваше доста от мизерния характер на Валев, невзрачната му приятелка, която редовно му изневеряваше пред очите му, желанието на остане на кадрова служба. Михаил запали нова цигара и загледа профила на “стария” за да намери потвърждение на прясната вест. Започнал с откровенията, той продължи:
“Пък веднъж един приятел хвана едно пиле” – изглежда имаше предвид птицата, Валев замълча малко – “Абе не беше малко, бая пиле си беше. И като си го наниза, то само потрепери с крила и умря.” – значи така изглеждала съвършената отрепка, педал и зоофил. Очевидно обаче “стария” не осъзнаваше признатото като връх на извращенията. Михаил се ухили криво.
“Аз отивам да застъпвам, може тази вечер да убия плъха” – купи си още една кутия цигари от лавката и изпрати Папарака да почива, след седмица щяха да се редуват през нощ. До проверката в полунощ седя неподвижно на пода, играейки си с един червеникав плъх на котка и мишка. Животинчето изпълзяваше от апаратната, но всичките опити на Михаил да го смачка чрез механизъм от два стола бяха безуспешни. Тази игра щяха да играят още много нощи и плъхът щеше да му стане по-скъп от братята по оръжие. След проверката запуши дупката на плъха, за да не го изкушава, с един от столовете и пак се излегна на пода с лице към часовника. Като истински войник след няколко мига заспа и пак като такъв спеше само с едното око.
Формално погледнато обикновеният 91ви ден завърши. Такива дни в службата на редник Михаил Василев бяха 184, понеже годината беше високосна.