автор: hudojnika

           Понеделник е. 19 февруари! Рано-рано съм пред компютъра. Чета Събитиен календар на Dir BG:
            - 134 години от обесването на Васил Левски. Световен ден за защита на китовете.
           И вместо да сведа глава пред Апостола и в 02:25 часа да се опитам да навържа, как бяха точно думичките, на – Гарване, ти черна птицо, защо тъй грозно грачеш… и другото там, дето… виси със страшна сила…ми се проточва процесията с Кита Голиат! Имаше навремето такова културно мероприятие.
            Процесия: джип със сирена, говорител и размахващи се палки от прозорците – Вааардааа! Отбий! Дай път!
            Следва дълга-предълга платформа, с чергило, вътре гушнат Кита Голиат! Стража го придружава - сакън да не стане някой сакатлък! Предприемчиви люде го разнасят по Света и у нас да го разглежда народонаселението – левче-кефче.
            И аз там – къде без нас с жената и децата. Четири левчета – четири кефчета. Народът се тълпи, други кефчета няма. Голямо нещо, ей- бреййй! Че и лакиран, тук там – боядисан. Ето – тая тенекия, дето е закована с ръждиви гвоздейчета, ще да запушва дупката от харпуна!
           Един предприемчив (тогава още!) индивид, шепне с томление: - Те това, да го напълниш с наркотици и да си ги пласираш по света… Друг дошепва: – Ти какво си мислиш, че не са се сетили ли още…
           Китът Голиат преплува българийката, като не пропусна доходоносно населено място. Мълвата вървеше преди и след него, докато мина Моста и отиде да радва братята румънци. Същата тази мълва премина в румънско и България остана безмълвна. Трябваше да се компенсира с нещо общественото внимание.
           Появи се крилатата фраза, щото имаше защо:
           - Отиде си кита, докараха Никита!
           За Хрушчов ставаше дума; който от мавзолея (имаше такъв дзвер, тогава), размахваше ключа на София, с думите:
           - Етот ключ, ключ к серцем бълхарским народам… - беше прав: бълхарски!
           Важното е – заради бълхите, да не изгорим юргана!
           Това ли е най-важното?

            Велимир Петров