автор: phifo

Гърмеше синият лист ламарина
в ръцете на дядо.
С какви гръмотевици
чука трещеше –
всекидневни войни
на богове и титани.
А после, седнал,
спяха ръцете
на коленете му,
че нямаше другаде място
за широките лапи
на железаря.
И ограждаха детството
с чужди огради
за хубави къщи
с красиви жени,
които разхождаха кучета
в двора си.
За нашата все нямаше време
или нямаше друго.
И чужди врати разцъфтяваха
с железни цветя,
с железни сърца
и със копия.

Когато чукът замлъкна,
само седеше на малкото столче
с ръце на колене.

А сега ми гърми синевата,
гръмотевично сиво и облачно.
И мисля, че може би горе
дядо кове на небето ограда.
И не зная защо
не иска все още
врата за мене да прави.
Със цветя,
със сърца
и със копия.