автор: miglena

В минорна златистост примигват клепките на залутал платноход. Безстишие. Котвата разсеяно обтяга тетива към изплъзващото се дъно. Стрелите непокорно и непосочно отлитат.

Сякаш не е време за полунощен пристан. А платната вият за прегръдка с бриза. Делфините тъкат завивка от пухеста пяна и медузино вино. Ято дъговезани морски звезди и сърмен планктонов облак се извиват в балдахин. Присвито очакване брои вълните и валовете до луногласния звън, възвестяващ мига на докосването. Мракът пали фойерверки от копнежните трели на девствени сирени. А бризът е все още нежнопулсираща, усмихната невинност.

Лявото платно раздира копчетата на ризата си. Дясното се изтяга на хълбок и небрежно лудешки завърта руля. До края на видимия свят и обратно в неведомостта. До трески от крушение и към чудодейно възкресение. В настръхнала искристост бризът се увива около мачтата и се изплъзва от взора на платната. Нагоре, към утробата на всеобещаващия изгрев. Оттам с родилен плач проглежда за вселението си в телцето на дете.

Нарекли детето Бризида. Гиздели го за придворна дама. Но всеки бриз й разказвал по приказка за морето и скоро след като минали двеста луни, Бризида срещнала своя рибар. Останалото са техните сбъдвания на безбрежните копнежи на бриза и платнохода. Ден след нощ и нощ след ден. В блажено безстишие.