автор: josefinne

Тя беше съвършена – кожата й, косите й, гърдите, ръцете. Очите гледаха и виждаха само синьото – в морето и в небето. Устните щяха да запеят. Той я направи такава и стана известен за това. После замина из страната, а след това - и по света.
Тя остана сама на морския бряг, сред пясъците, протегнала ръка към морето. Чакаше него. Вглеждаше се във всеки кораб, който акустираше в далечната. Но корабите идваха и си отиваха, а той не се връщаше с никой от тях. Оставаше сама. Слънцето се скриваше зад хоризонта вечер и сутрин отново я огряваше сама – каменната морска нимфа. Когато никой не минаваше по плажа, тя плачеше за него. Всеки ден тя молеше слънцето да й го върне, но то оставаше глухо, идваше и си отиваше без да може да стопли каменните й устни, нито да зарадва студеното й сърце. Той беше далеч.
Веднъж едно дете забеляза сълзите и извика на майка си, че нимфата плаче. А майката се усмихна на нещастието на клетата и отвърна, че каменните статуи не плачели - това е само роса, стекла се по бузите.... Нима росните капки са солени?
Мина много време. Дълги бяха дните. Много бяха зимите. Но един ден се разнесе мълвата, че великият скулптор се връща в родното градче. Всички се събраха на пристана да го посрещнат с почести. Той слезе тържествено от кораба, всички ръкопляскаха. Поклони се и изнесе кратка реч за чудесата на света, които бе видял. Каза, че никога не ги е забравил и много се радва да представи новата си изложба в родния град. После импресариото му спомена, че Творецът е изморен и трябва да си почине след дългото пътуване.
Скулпторът се просна на леглото, веднага щом влезе в стаята и заспа. Ето го, върви по родните плажове и е пак младеж. Удивлява се от залеза и се радва на скачащите вълни. Песъчинките го гъделичкат по голите крака и той пак се усмихва както едно време. Дори и тя е там. Чака го на камъка, на който я сложи. Той я извади от морето, откъсна я от една скала и й даде форма на жена, на нимфа. Ето я там пак, протегнала ръка към хоризонта, очите й виждат само синьото и устните й ще запеят. Той я докосва по раменете и хваща ръката, протегнала се към хоризонта. Целува устните й , както онази сутрин, когато ги издялка от студения камък. Но те не са студени, не, те са топли и меки сега, те го целуват. Той я поглежда и тя го вижда...И плаче.
- Защо ме остави тук сама? – пита.
- Но, ето, аз се върнах при теб!
- Нима се върна при мен? – каза тя и избърса росата от бузите си.
- Да, липсваше ми, любов моя, върнах се, за да бъда с теб.
Тя го загледа. Затвори очи, сякаш нещо я болеше отвътре, в каменната снага, после проговори:
- Виждаш ли, слънце мое, виждаш ли пясъците? – Той огледа отново плажа – Всяка прашинка е пясъчен часовник, който отмерваше секундите, които ти беше далеч. И с всяка прашинка, която падаше, аз умирах. Дните минаваха и прашинките свършиха, а ти не се връщаше. И аз все още те обичам, мили мой, но не можах да те дочакам. Предадох се на мъката и тя ме взе. Извинявай! Извинявай! Прости ми слабостта! Не можах да живея без теб повече! – Сълзите рукнаха из очите й и тя скри лице в шепите си.
Той я прегърна и погали съвършенните й коси:
- Не плачи, мила, върнах се вече, ще бъдем заедно...
- Ти си всичко хубаво за мен, – отвърна тя през сълзи – но аз съм вече прах, морска пяна. От мен остана само камъкът.
- Не! Не! – Зашепна той. – Ти си тук, ти си при мен. Аз вече никога няма да те оставям! – И той понечи отново да я целуне, но устните му докоснаха пясък. Отвори очи и видя как тя се разпада, как протегната ръка се превърна в пясък и изтече през пръстите му, как очите й заплакаха с песъчливи сълзи и изчезнаха, как косите й се разпиляха и се сляха с останалия пясък. От нея остана само камъкът , на който бе седнала преди.
Творецът извика и се събуди целия облян в пот. Скочи от леглото и излетя през вратата без дори да се облече. Затича по алеята към плажа. Отново по залез, той я търсеше. Когато стигна, там беше само камъкът.
- Какво е станало? Къде е тя?!
- Приливът я отнесе една вечер – рече един рибар, който тъкмо издърпваше лодката си на брега.
Дали тя беше отишла да го търси, някъде в морето, накъдето беше заминал той. Дали се беше изморила да го чака и се беше предала на вълните. Не знаеше. Не знам и аз. Той седна на камъка и се загледа в хоризонта. Може би тя щеше да се върне...

Посвещавам го на В.