автор: gumbert

Радвам се, че сайтът се възроди като Феникс. Сори за клишето. Поздравявам неговите създатели и пазители. Хубаво е че ги има Хулите и вас, приятели.

Артур Шопенхауер не вярвал на Историята. Затова той умира с увереността, че неговото откритие – концепцията за света, съществуващ от една страна, като воля (като желание, жизнен порив), а от друга страна, разбиран като представа (сама по себе си неутрална, чиста, абсолютно обективна, затова и поддаваща се на естетическо възпроизвеждане), че това негово откритие ще надживее века. Днес ние можем да кажем, че той не е бил изцяло прав. Откритите от него закономерности все пак могат да бъдат разпознати в сложната канава на нашия живот, но те са претърпели такива метаморфози, че тяхната същност днес може да бъде поставена под въпрос.
Думата «воля» означава продължително напрежение, дълговременно усилие, съзнателно или несъзнателно насочено към постигане на дадена цел. Разбира се, птиците все така вият гнездата си, елените се бият за самките. Шопенхауер би могъл да каже, че един и същ елен се бие, че една и съща личинка се зарива в земята от онзи нелек ден, в който те за първи път се появяват на Земята. Само че при хората е съвсем иначе. Логиката на супермаркета предвижда разгаряне на желанията; човекът от супермаркета органически не може да бъде човек на единствената воля, на единственото желание. Оттук и известното намаляване на интензивността на желанията при съвременния човек. Не че хората са започнали да желаят по-малко, напротив, те желаят все повече и повече неща, но в техните желания се е появило нещо кресливо и пискливо. Без да са чисто преструване, тези желания в значителна степен са зададени отвън – дори, може да се каже, че те са зададени от рекламата в широкия смисъл на тази дума. Нищо в тях не напомня за онази стихийна, несъкрушима сила, упорито стремяща се към осъществяване и която се определя с думата «воля». Оттук и дефицитът от индивидуалност, белязал всички.
Що се отнася до представата, то след като тя непоправимо е отровена от смисъла, напълно е загубила чистотата си. Можем да смятаме за единствено чиста онази представа, която се представя именно за такава, която претендира да бъде само отражение на външния свят (реален или въображаем, но именно външен), с други думи, тя не включва в себе си собствения си критически коментар. Активното използване в представата на алюзии, насмешки, интерпретации, хумор много скоро доведе до кастрацията на изкуството и философията, превръщайки ги в обобщена риторика. Всяко изкуство, както и всяка наука представлява средство за общуване между хората. Очевидно поради това, че ефективността и интензивността на общуването намаляват и могат напълно да изчезнат, ако възниква съмнение в правдивостта на казаното, в искреността на изобразеното (например, можете ли да си представите такава наука, която се основава на наличните интерпретации?). Творческото обедняване, което трябва да констатираме в различни области на изкуството е нищо друго, освен обратната страна на толкова характерната за съвременното общество, неспособност за общуване. Та нали съвременното общуване протича така, сякаш е станало недопустимо направо да изразиш някакво чувство, емоция или мисъл, сякаш са нещо прекалено вулгарно. Всичко трябва да премине през деформиращия филтър на хумора – хумора, който, разбира се, в края на краищата се изтощава сам, превръщайки се в трагична немота. Такава е историята и на прословутата «не комуникативност» (следва да се отбележи, че широката експлоатация на тази тема въобще не е помогнала в борбата с некомуникативността, която днес е разпространена както никога друг път, макар че на хората вече им омръзна да разсъждават за нея), и трагичната история на живописта в XX век. Развитието на живописта днес стана проекция на еволюцията на комуникативността, макар че тук става дума не за непосредствено подобие, а по-скоро за някакво сходство в атмосферата. И в двата случая ние се оказваме в болезнена, изцяло фалшива атмосфера, където всичко е смехотворно и където самата смехотворност в крайна сметка заприличва на трагедия. Затова средно статистичният минувач, попаднал в картинна галерия, не би трябвало да остава там прекалено дълго време, ако иска да запази своята иронична отстраненост. Само след няколко минути той ще бъде завладян от лек пристъп на паника, или, във всеки случай, ще усети известно затруднение, неудобство, плашещо отслабване на чувството за хумор.
(Трагизмът възниква именно в онзи момент, в който смехотворното престава да се осъзнава като fun. Това е един вид психологическо преместване, който означава, че у човека се появява стремление към вечността. Рекламата успява да избегне този нежелан от нея ефект само с помощта на непрекъснатата смяна на своите маски, но живописта както и преди се стреми да изпълнява своята задача – да създава дълговечни обекти, имащи индивидуални черти. Именно тази носталгия по битието й придава тъжния ореол и в крайна сметка я превръща във вярно отражение на онова състояние на духа, в което се намира западният човек).
Затова пък литературата днес се намира в относително добро здраве. Това лесно може да се обясни. Литературата, по своята същност, е концептуално изкуство; по-точно казано, това е единственият вид изкуство, което наистина може да се нарече концептуално. Думите – това са концепти, щампите – също са концепти. Нищо не може да се твърди, нито да се отрича, или да се подлага на съмнение или осмиване без помощта на концептите и без помощта на думите. Оттук и удивителната жизненост на литературния процес, който може да се самоопровергава, саморазрушава, да обявява сам себе си за безперспективен, като при това не престава да бъде самият себе си; и който ще издържи всякакво потапяне в бездната, всякакво разчленяване, всякакво наслояване на интерпретации, възможно най-изтънчени; който, след като е паднал, отръсква се и отново се изправя крака, същинско куче, излизащо то водата.
В противоположност на музиката, обратно на живописта и киното, литературата е способна да погълне и смели дози насмешка и хумор в неограничени количества. Опасностите, заплашващи литературата в днешно време, нямат нищо общо с онези опасности, които са заплашвали останалите изкуства, а понякога дори са им нанасяли непоправими щети. Тези опасности са свързани по-скоро с акселерацията на възприятията и усещанията, характерни за логиката на хипермаркета. И наистина, книгата може да бъде оценена само постепенно; тя изисква обмисляне (не толкова в смисъл на интелектуално усилие, колкото в смисъла на връщане назад); няма четене, при което да не се поспреш, да не се върнеш назад, или да не препрочиташ. Книгата представлява нещо невъзможно, абсурдно в днешния свят, в който всичко е променливо, всичко е текущо, нищо не представлява непреходна ценност – нито правилата, нито вещите, нито живите същества. С всички сили (а някога тя е имала огромна сила) литературата се съпротивлява на понятието за непрекъснатата актуалност, на абсолютизирането на сегашното време. Книгите очакват своите читатели, но тези читатели трябва да притежават свое собствено, устойчиво съществуване. Те не би следвало да бъдат просто потребители, безлики сенки, в някакъв смисъл те са длъжни да бъдат субекти.
Измъчени от страхливата мания за политическа коректност, объркани от потока псевдоинформация, който създава у тях илюзията за постоянно изменение на категориите (ние сякаш не можем да мислим така, както са мислели преди десет, сто, хиляди години), съвременните западни хора повече не могат да бъдат читатели, те вече не са способни да удовлетворят смирената молба на разтворената пред тях книга: да бъдат просто човешки същества, мислещи и чувстващи самостоятелно.
Нещо повече, те не могат да играят тази роля пред друго същество. А би трябвало, тъй като това разпадане на личността по своята същност е трагедия. Всеки от нас, изпитвайки мъчителна носталгия, изисква от другия онова, което той вече не е способен да му даде; сякаш безплътен, ослепен призрак, той се стреми към пълнотата на живота, която е изгубил. Търси устойчивост, дълговечност, дълбочина. Търси, но разбира се, не намира, и мъките на самотата, които той изпитва са неописуеми.
Смъртта на Бог в Западния свят стана прелюдия към грандиозен метафизичен сериал, който продължава и в наши дни. Всеки историк на умонастроението може в подробности да пресъздаде отделните етапи на този процес. Казано накратко, християнството ловко се изхитряваше да съвмести в човешката душа фанатичната вяра – в сравнение с Посланията на апостол Павел цялата култура на античността днес ни се струва удивително вяла и бледа – с надеждата за вечното приобщаване към абсолютното битие. След като тази мечта угасна, бяха направени многочислени опити да се даде на човека надежда за някакво минимално битие, за да се примири мечтата за вечен живот, която живееше в неговата душа, с гнетящата очевидност на бъдещето. Но и до днес всички тези опити се оказваха неуспешни, и бедата продължи да се разраства.
Последният във времето от всички тези опити бе рекламата. Макар и тя да си поставя за цел да възбуди, да разпали желанието, самата тя да се превърне в желание, всички нейни методи, по своята същност, са доста близки до онези, които са характерни за морала на миналото. Понеже тя създава едно застрашително и твърдо Свръх-Аз, което е по-безпощадно от всеки съществуващ някога императив и което се прилепва към човека и непрекъснато му напомня: «Ти трябва да желаеш. Ти трябва да бъдеш желан. Ти си длъжен да участваш в общата надпревара, в борбата за успех, в кипящия живот на обкръжаващия те свят. Ако ти спреш – преставаш да съществуваш. Ако изостанеш - загиваш». Напълно отричайки понятието за вечност, определяйки самата себе си като процес на непрекъснато обновление, тя се стреми да смаже субекта, да го превърне в послушна марионетка на бъдещето. И това формално, повърхностно участие в живота на обкръжаващия го свят е призвано да замени в човека жадуването на битие.
Рекламата не се справя със своята задача, хората все по-често изпадат в угнетено състояние, все по-осезаемо се усеща общата обърканост, но рекламата продължава да развива базовите структури за приемане на своите съобщения. Тя продължава да усъвършенства средствата за предвижване на същества, които няма накъде да заминат, тъй като никъде не се чувстват у дома си; продължава да създава нови средства за комуникация между същества, които вече нямат какво да си кажат; продължава да улеснява контактите между същества, които вече нямат желание да общуват с когото и да било.