автор: Me4kov

Що е то Съдба и може ли да се избяга от нея... Каква е съдбата на малките народи и каква - на големите. Тъй като по правило големите изяждат или избутват по-малките, малките трябва да развиват стратегии на оцеляване като скриване, бързо размножаване, прикачване до по-големите и прочие и прочие.
Не че големите, и те не трябва да развиват стратегии за оцеляване, че да не измират от глад, но тяхната съдба изглежда по-славна в очите на по-малките, техният апетит - по-привлекателен. Винаги малките искат да са големи и развиват ли развиват комплекси и компенсаторни стратегии на оцеляване. Между поклонничеството към модела на големия и чувството за юначество поради някаква уникалност, в една игра на съизмерване, се създава митът за собствен модел, за собствен характер. Рядко се отчита, че големите са големи не защото са верни на някаква представа за себе си, колкото защото не се свенят да взаимстват според сметката си.
Ето ни и нас (като племе). Не рядко се възприемаме като най-жалък пример сред малките и мечтаем да се надрастнем като станем големи, каквито сме били в определени периоди от по-далечното ни минало. Търсят се стратегии за духовно израстване - сдобиване най-сетне с достойнство, преборване на националния характер, видян в поговорката `Преклонената глава сабя не я сече`. Да се твърди че има народна душа, която е носител на скрити съкровища (възможности за заслужаване на по-добра съдба) и остава само да бъде запален националният дух от някой водач - месия (че народът да стане ковач на съдбините си, че да заслужел съдбата си) звучи старомодно относно тези народи, осъществили вече националните си революции. Но все пак, колкото и народопсихологията с идеите й за колективна съдба да изглежда компрометирана, не може да се избяга от някои характеристични особености на колектива. Особено в чужбина. Ето какво прозрение ме сполетя в една градинка в Мадрид.

Българинът е ама много...

Българинът е ама много
дълбинно
селски
див
народ
съставен от:...
ориенталски
хитреци
начело с:...
щастливи
подлеци
надарени всички
с агресия
и ум

(Нима аз съм глупав?)
(Нима аз не съм бабаит?)*

Разбирам се и питам
тук в
далечният
Мадрид

И тъй, вместо да се оплювам заради осъзнатия колективен аграрен произход (в учебниците не-случайно пишеше, че България бе до неотдавна предимно аграрна страна), се чувствувам силен и велик и вярвам, че ние като юначно племе няма да се претопим сред градовете европейски. Съдбата ни е дарила с прекрасния дар на всемогъщество, като грижливо сме приучени от малки да ходим с железни обуща из родната кал. Дори при един световен катаклизъм като всеобщо сриване на пазара, пак ще сме с предимство, завръщайки се бърже из селските селения на дедите и потягайки кочинката и курника. Ще заблеят агънца, отново ще запеем народни песни и ще загърмим с пищовье. Може би колективът има внедрена културна памет за цикличността на големите бедствия, които отделната личност не осъзнава и затова се чуди защо колективът така забавя цивилизоването си.
От съдбата като кръг от възможности, определяни от някакви дадености трудно може да се избяга. Тези възможности се определят и от оценяването на даденостите. Например: Вариант 1: Привнасяне на килограм, снобеене, гнус от Бай Ганюто, който и той привнася, но сякаш по - нерафирнирано. Вариант 2: Гнус от привносителите Магариди, които идват да ни обезчестяват и зарязават с чужди влияния. Ето един религиозен изход между това противоборство между помияри и породисти: Приемане на дадеността без оценка, подтикваща към преодоляване. Сдобиване с автентична съдба чрез изключване на съзнанието щом започне да нарежда: по-малък, по-голям. Ако простото и селското не се възприемат непременно негативно, значи нещата са си на мястото. Даже възможността за още по-лоши дадености звучат ободрително. Последните ще станат първи. Може би те винаги са били по отношение на една истинска простота тъй като няма какво да ги кара да стават прости като мислят другите за прости. Свещената простота на `Блажени са нищите`.
Кой обаче иска да допусне че е по-малък, че е провинциалист, решил столичан да става. А и да си признае, най-много да се възгордее от устойчивата и борбената си идентичност, от пресметливата си скръндзавост като една `Знатна гъскопасачка`. Ако пък не си признае, а се бара учил, има да се срами от простия народ и да се конкурира със себеподобните по актуалност в привнасянето. А още, и низшостта не е гаранция за скромност.
Употребата на социалното стратифициране като мярка за оценяване, като стокова марка с ясни и непроменими параметри и пренасянето й тук и там освен на народопсихология, избива и на фатализъм (- ми казва вътрешен глас). Просто трябва да се осъзнават спокойно такива колективоопределящи ни фактори като регионалната традиционна селска среда, регионалната провинциалност, бавните или непрекъснато спирани процеси на почвообразуване относно гражданското себеусещане (= на създаването на действени общности, излъчващи и отстояващи ценности.) и т.н. Какви са възможностите за промяна на такава перспектива (съдба). Вероятно в моментите на увеличаване на вътрешното напрежение - негативна оценка за начина на съществуване на части от колектива, когато избива напред борбата за промяна на управата. Но назоваването на положението - Робство, за да бъде то отхвърляно, е моделиране по повърхността от гледна точка на дълбоките структури.
От друга страна, съдбата е в конструирането на стремежа. Да се надскачаш като се поставяш в нови условия, а не да кюташ примиренчески, да се разкриваш и да доволстваш от даденостите си. Например, може една възрожденска културна дейност да развиваваш.

* В публикуваният вариант във вестник 39 ГРАМА бр.26 FATE вместо `бабаит` е - `агресивен`.