автор: estela41

..и тогава мъдрецът ме поведе към шестия храм.
Оставаше най-трудното изпитание, преди да постигна абсолютната нирвана. Не знаех какво е то, но странен трепет извътре ме сля с шепота на летящите сред тъмното прилепи.
Приближихме снишаващия се хоризонт.

В дъното, озарена от случайно попаднал лъч, в матово сияеше чаша, която ми заприлича на раковина. Времето бе чертало изгреви и залези по гладката и повърхност. Следите от някогашни рисунки бяха избледнели и едва прозираше профилът на жена, която тича срещу вятъра. Порцелановите и стени бяха запотени и тя сякаш живееше в упорството да брои пукнатините, през които сълзяха годините. Самотна, недокосвана, непотребна - огледало на слънчевия лъч, който потапяше за миг само острието си в нея, преди да избродира йероглифите на прехода по напукания пергамент на скалата отсреща.

Разбрах, че нещо се очаква от мен, но не знаех какво. Тогава чух звука.
В чашата се отцеждаше вода - бавно, ритмично, неотменно, неизбежно - като залез. Концентрирах се и не след дълго проследих как широко отворените устни на чашата поеха в абсолютна неподвижност поредната капка. Тишината се раздвижи, събралата се вътре течност даде ход на един-два плахи кръга и всичко отново замря. Сякаш не е било и няма да бъде.

В този точно миг, когато чашата отдъхваше, аз изпитах неустоима, непозната досега жажда. Всичките ми сетива се напрегнаха в очакване, а кръговете в душата ми чакаха следващата капка. Устните ми мислено се плъзгаха по хладния гладък ръб и отлежалата вътре течност ми се струваше като амброзия. Преглътнах с усилие и се овладях. Засега.

Това беше идеалната чаша - никога нямаше да се напълни и да прелее, защото сама се освобождаваше от съдържимото - без да подбира и да се колебае.

Като устие на самото Време.

Отнесеният поглед на мъдреца потвърди догадката ми за същността на изпитанието.