автор: rainy

Научих се...

Научих се да се радвам малките неща.
Научих се да ценя дреболийката -
много, много й се радвам!
Когато ми подаваш крайчето на пръста си,
щастлива съм. И това е истина.
Научих се на безкрайно търпение;
(абсурдно би било преди време)
радвам се, когато не ме боли,
а когато е тежко, до смърт, единствено вярвам...
Радвам се на приятелите си, и тяхното присъствие -
това, че са плътно до мен.
Явно имам някаква стойност...
Радвам се на усмивката на случаен човек,
самата аз се усмихвам,
дори когато ми е безкрайно зле.
Вярвам в хубавия изход...
Научих се да приемам съдбата, без да се примирявам.
Разликата е съществена.
Научих се да ти давам лична свобода,
да уважавам избора ти, вътрешно -
за каквото и да иде реч.
Трудно беше за ревнивата ми природа.
(Аз пак само за мен те искам, човешко е...)
Трудно ми е и сега. Руша се, жестоко! Но...
Нали би бил добре? Достатъчно!
Научих се да се преодолявам.
Научих се да не съм лоша,
а когато има опасност, махам се.
Махам се от всички! Почти, почти успявам...
Станах по-добра, макар добротата наистина е скучна.
(Факт е - злото е цветното, яркото, движи света.)
Не, далеч не съм идеална -
патоанатомичният разрез не свърши перфектно работа.
Просто се научих на важни нещица. И...
Научих се на обич.
И няма смисъл отново да ме раняваш -
(с мазохизма ти сме си пили не веднъж питиетата)
така или иначе няма да си тръгна,
и думите, че съм готова за голямата любов
са несправедливи, грозни.
Наясно си. Аз вече я познавам...

_________________