автор: Petroff

Окланд и Бъркли. Езерото Мерит. Патицоходна пътека. Стадионът на "Калифорнийските мечки". Пейка в короната на бора. Отровен дъб. Варим бира в задния двор.
От толкова време сме в Окланд, но нищо не сме видели от града. В сянката на световноизвестния си съсед Сан Франциско не му е лесно да ни привлече да го посетим. Прибираме се в него само за преспиване. Но днес, няма лъжа, няма измама, сме на разходка из Окланд. След кратко съвещание, нашите домакини решават, че ще е най-добре да се разходим около езерото Мерит. Нищо друго интересно за гледане няма наоколо. А имаше. Как не се сетихме да отидем към пристанището. Там все още работи кръчмата, където е отсядал преди сто години Джек Лондон… Трябваше...
Езерото се е разляло в центъра на града, заобиколено със свежата зеленина на малък парк. Ако не броим нарядко разхождащите се или седящи на пейките представители на човешкия вид, най-многобройните посетители на парка около езерото са канадските гъски. Тревните площи са окупирани от тях. А те едни апетитни, жизнени и нахални, свикнали да похапват от подаянията на разхождащите се. Ясно е, че не са посещавали часовете по биология и не знаят къде точно им е мястото в хранителната верига. Ама и хората тука едни - вместо да ги оскубят и поставят на мястото им върху тавата с кисело зеле… Те тук май нямат кисело зеле и щат, не щат - търпят си ги. А и благодарение на гъските, тревата е по-свежо зелена…, но по-хлъзгава и ако не внимаваш - малко цапа… Внимаваме и ние и продължаваме към брега на езерото. Брегът е любимо място не само на гъските. Наоколо крачат или просто стоят на камък или ограда тънконоги чапли и бели рибари. На нисък клон е кацнал, широко отворил оранжеви очи, голям воден бик, а под него в тревата квакат патици снай-различни цветове перушина и от най-различни видове. И нито една от тях, никой не се сеща да превърне в "патица по пекински". А на пазара портокали колкото щеш… Свикнали с хората и си живеят тук, мислейки, че паркът е построен за тях. И хората свикнали с тях и от проклетите сандвичи и пакетирани храни забравили, че цвъкащите и грачещи наоколо са всъщност храна. Само че с перушина и без етикет. А без етикет… Знае ли човек. А и трябва да се скубе и чисти.
Представяте ли си: "Американец се връща от работа с цяла патица в ръка. Жена му го посреща на вратата по тениска и маратонки със слушалките на уокмен на главата - излиза за редовния джогинг за поддържане на стройна фигура, а той хвърля патицата в мивката и казва: "Жена - донесъл съм вечеря. Изчисти я и я наготви, докато аз изпия две гроздови в кръчмата с колегите!" Това тук не може да стане. А ако стане, то на другия ден мъжът ще е минал в графата "разведен", а жена му ще е повдигнала в местния съд обвинение за жестоко отношение към животните.
На всяка шамандура и на всеки сух клон, стърчащ от водата в езерото, са накацали корморани. Сигурна индикация, че то не само е декоративен елемент от градския пейзаж, а стабилизирана, гъмжаща от живот, екосистема. Докато кормораните разчитат на ловните си умения, за да осигурят обяда си, а патиците преравят крайбрежната тиня в плиткото, следвайки инстинктите си, то чаплите, очевидно преборили се със страха от хората, обхождат с широка крачка поляните и въртят глави в търсене на оставена от хората храна. И го правят доста успешно. Доказателството е пред очите ни. От маса под широко разпънатата сянка на отрупано с дребни черешовидни плодчета с грапава кожица в ярко жълто, оранжево и червено стават едър чернокож мъж и дребничка, с далекоизточни крехки черти, жена. Хващат детска количка с клюмнало на една страна, спящо в пълно безразличие към околното пернато гъмжило, дете и, като че ли, забравят да изхвърлят в кофата недоядените пържени картофки от пластмасовата чиния. "Забравената" чиния веднага привлича вниманието на досега разсеяно крачещата бяла чапла наблизо. С гъвкава походка ослепително бялата грация идва до масата и с предпазливо хвърляне на поглед ту с лявото, ту с дясното око наоколо започва да кълве от чинията, ритмично разгъвайки змиевидна тънка шия, и перейки феерично ветрило от няколко дълги пера по гушата.
Активните действия на чаплата привличат няколко гъски към безплатната трапеза, но те нямат късмет с обяда. Ниският им ръст и несъгласието на чаплата да дели храната си с когото и да било са достатъчна пречка. Те се задоволяват само с обикаляне около масата, докато тънкокраката птица в сватбена одежда омита картофите до последна хапка и продължава с уж безцелната си разходка наоколо.
За канадските гъски високо поставените на масата картофи, известни тук под името "френски пърженки", се оказаха кисели. Ще им се наложи да потърсят храна според ръста си.
И ние, като чаплата, продължаваме с разходката си обратно към колите и се натъкваме на невероятна сцена. Тромаво стъпващо ято от стотина гъски е решило да смени поляната и трябва да пресече пътя на преминаващите автомобили. Да не си помислите, че улицата се изпълва с хвърчаща перушина, крякане и звук на скърцащи спирачки? Няма нищо подобно. Гъските се нареждат в колона по една, по две и уверено пресичат по невидимата патицоходна пътека. А автомобилите? Те и без това вървят бавно и тихо, едва ли не само на пръсти, през парка, а като виждат колоната гъски, чинно спират на
няколко метра и търпеливо изчакват да се източат всички, до последната гъска, тромаво клатещи шии към отсрещната полянка с по-свежата трева. Ако някак си човек се събуди в този парк и не помни къде се намира, с тези канадски гъски и американски шофьори, няма начин да се заблуди, че е попаднал в български парк, да речем.
Зарязали странните за нас отношения в парка, отново сме на път. Много време се прекарва на седалката на автомобил в Америка. Но друг начин няма. Все още не сме достигнали времето на виртуалните пътешествия. И това ще стане. Някой ден. Но засега сме в колата. Затворени в колите, но носени на крилете на очите си, може би защото сме по местата, където преди един век се е подвизавал Джек Лондон, и ние, като скитници в звездите, пропътувахме на колела и подметки за няма и месец няколко хиляди километра, а с мислите и сърцата си избродихме светове и години. И още много ни чакат напред.
Къде мислите, че ни завежда пътят? На хълма над Бъркли на лов за снимки на мъглата над залива. Бетси е влюбена в меко рисуваните от палавата мъгла картини над залива и не пропуска възможност да изщрака филм или два по посока на любимия си мост. И хиляда снимки да се направят тук, две еднакви няма да има. Тази мъгла е като малко дете. Никога не стои мирно пред обектива. Искаш да я снимаш сериозна - тя ти се плези с език. Точно решиш да снимаш червения силует на моста, мъглата го скрива под сивото си покривало. А бе, изобщо, кълчи се, криви се, пребоядисва се, катери се по баирите, ляга ниско в залива, но никога не застава спокойно и сериозно като за снимка за паспорт.
Изкатерили хълма над университета спираме зад стадиона на "Калифорнийските мечки". "Мечките" са популярен отбор по американски футбол. Ние не сме се запътили на мач, а използваме стръмния хълм като изходна точка да се изкатерим нагоре в гората в търсене на най-добрия поглед, за да зърнем моста и Сан Франциско под реещите се поли на мъглата. Изкатерваме стръмния склон с усилие и задъхване, и внезапно се озоваваме на утъпкана и почти равна тераса сред боровете. От тук се открива чудесен изглед към стадиона. Изведнъж ни става ясно. Ами да, това е ложата с безплатните билети за стадиона. На места дори има нагласени като пейки дъски, седалки от счупени столове и в клоните на един бор е заклещена цяла паркова пейка с облегалка. И, въпреки че стадионът е пуст, на пейката са кацнала двама младежи. Младежи е силно казано, по-скоро са, нека използваме нахълталия и в българския език американски израз "тийнейджъри". Крехката им възраст не им пречи, или всъщност точно тя ги е подтикнала да се скрият в усамотение, да изпушат по цигара "трева". Не сме тук да възпитаваме американската младеж и подминаваме с безразличие простъпката на двете момчета.
Изкачваме се още малко нагоре по хълма, но така и не намираме място с интересен изглед. Тази стара мома мъглата е пуснала фусти до глезените и не ни позволява и поглед да хвърлим към моста. На всичко отгоре и тя тръгна да се катери по хълма с дрипавите си парцали и скри всичко наоколо. През боровете продължават да настъпват безбройните талази на мъглата и става хладно. Няма да чакаме повече капризите на времето и си тръгваме. Имаме още работа да свършим днес. Слизаме внимателно по ронливия склон през рядката борова гора и се натъкваме на невзрачно храстче. Стърчат няколко пръчки от земята с по три разноцветни - от червеникави до свежо зелени - елипсовидни листа на всяко клонче и изобщо не напомнят за неприятния си характер. Това е прочутия тук отровен дъб. Докосването до листата му причинява болезнени и задържащи се с дни обриви по цялото тяло. Може дори и да не разбере човек откъде му е дошло. Заобикаляме внимателно коварния храст, близък, но далеч по-злобен роднина на нашенската смрадлика, и поемаме на юг, към края на залива.
Преди да се приберем, ще напазаруваме продукти за бира, която ще варим в домашни условия. Спираме пред сива бетонна сграда с голяма метална врата в зона на складове на едро, напомняща ни на хангар. Най-интересното наоколо са разлепените цветни снимки на миловидно изглеждащо котенце, с кратко съобщение, че който го намери и върне на собствениците, ще получи сто долара награда. Ние и без това се оглеждаме във всички посоки, но не виждаме ни коте, ни куче наоколо. Ясно е, че лесни пари не се изкарват лесно.
Влизаме в склада и пазаруването започва. Пол си е избрал два вида бира от дебел каталог и дава поръчката. Продавачът струпва купчина пакети, пакетченца и шишенца на щанда, придружени с десетина листа инструкции и сме готови. Товарим пакетите, хвърляме по един поглед наоколо - дано зърнем котенцето с наградата - и тръгваме обратно през лабиринта от пътища.
Нахвърляме всички пакети на масите в задния двор, Пол вади от гаража кофи, маркучи, контейнери, термометри, филтри, кранчета и най-различни съдинки и сянката на лимона заприличва на алхимична лаборатория. Четем инструкцията, топлим вода, разтваряме прахчета, смесваме течности, добавяме мед, хмел и ечемик. Дали пък, някой от съседите, виждайки химичните ни занимания, няма да подаде сигнал за нелегална лаборатория за производство на наркотици в полицията?
След няма и два часа приключваме с първия етап на домашното пивоварство и сядаме на бутилка бира сварена от професионалисти и купена от супермаркета. Разговорът се разпростира върху цялото тихоокеанско крайбрежие на Северна Америка. Утре ние заминаваме на север - в Сиатъл, Лекси и Джереми - към националния парк Редууд, а Бетси и Пол, след няколко дни, на сватбено пътешествие в Коста Рика. За този дълъг, проточил се на няколко хиляди мили разговор, една бутилка бира не стига и купчината с празни шишета на масата нараства почти до полунощ.

Сами на разходка
Мексиканския квартал, където ни съветваха да не ходим.
Магазин "Всичко за един долар". Отлитаме за Сиатъл.

Днес е последният ни ден с Бетси и Пол тук в Калифорния. Когато се върнем след няколко дни от Сиатъл, те вече ще са в тропическия рай на Коста Рика. За днешния ден нямаме никакви конкретни планове. Мързеливо пием кафе под нависналите жълти лимони и гледаме в синьото небе. Не че има нещо интересно в небето, освен постоянно прелитащите самолети, а просто така, за отмора на очите в свежата му сутрешна синева. Слънцето сгъва сянката на лимона и ни подсеща, с топлещи гърбовете ни лъчи, че е време да ставаме. Пътищата, а не сенките ни мамят навън.
Днес сме решили да се поразходим надолу по познатата ни "Семинари" до спирката на метрото. Нали вече ще трябва да пътуваме сами. А като си нямаме кола - с метрото. Всъщност тук метрото не се казва метро. Ако попитате за метрото, може и да получите отговор от типа: "Тук метро няма". Метрото тук се нарича БАРТ. Това са първите букви на английските думи "железопътен транспорт в района на залива". Името си е име, а метрото си е метро. Ние ще го наричаме метро. Ще се разходим по разсичащата квартала на две улица и ще видим за колко време ще стигнем пеш до спирката. Няма да даваме три долара за автобус, я. За какво са ни краката? Поне някой долар да спестят.
Улицата минава покрай магазинчето с оплютия с дъвки тротоар, пресича една по-широка улица, изчаквайки я да се изниже на светофара, и продължава бавно надолу. Животът на американската улица е скучен. Няма го оживлението на масичките на кафенетата, няма ги уличните сергии и спрелите на приказка съседки. Не се пълни с глъч на тичащи деца и кучета. Американската улица преминава направо през къщите и само гумите на автомобилите и няколкото забързани крачки на пресичащи тротоара от колата до къщата на прибиращия се от работа американец я посещават. Улицата тук живее в тишина и спокойствие. Американска улица. Изсъхнал под калифорнийското небе лист хербарий, изпънал лишено от гласове и стъпки сиво-кафяво тяло.
Да се върви надолу по улицата е лесно. Може и със затворени очи. Няма в кого да се блъснеш насреща и няма какво да се заобикаля по празните тротоари. Улицата става по-светла и, като че ли, по-широка. Отдаваме впечатлението си на високо вдигналото се и обсипало всичко в светлината си слънце, но после разбираме, че къщите наоколо са се променили. Смалили са се и свенливо са се дръпнали навътре от улицата, цветята са избягали от позанемарените градинки с пожълтяла трева. Неусетно сме навлезли в по-бедна част на града. Къщите са все дървени и с огради отпред. На някои от прозорците има метални решетки, а боята по фасадата е олющена от времето на едри изсъхнали люспи. По улицата започват да се срещат не само коли, но и хора. Точно наоколо ни да започне да прилича на истинска улица и тя изчезва в коловозите на железопътна линия, над която се извисяват бетонните колони на метрото. Спирката е на около петстотин метра наляво. Часовниците ни показват, че сме вървели петдесет минути. И още десет минути до самата спирка... Един час пеш. А ни се струваше по-близо. Е, ние не сме бързали много, но все пак... Няма как - като си нямаме кола, ще трябва да си намерим време.
Разучили къде е спирката на метрото, тръгваме по перпендикулярната на "Семинари" улица надясно. Отново, не че знаем накъде, а следваме правилото да направим един полукръг и да разгледаме наоколо. Така е най-лесно. Няма начин да се загубим. Вървим, където вървим, все ще се върнем на познато място. А, и нали ние, хората, през целия си живот все това правим - въртим се в кръг. Накъдето и да тръгнем, каквото и да замислим, все в кръг се въртим и рано или късно се връщаме там, откъдето сме тръгнали - забързани пътници, с препълнени от мечти и надежди чанти и куфари, на шарената въртележка, под ослепителните светлини на панаира на живота. Тръгнали от никъде за никъде. Пътуващи все към себе си в търсене на неоткриваемото. Едно вечно пътуване към несъществуващи брегове и пристанища. Панаирът наоколо крещи и ни разблъсква с раменете на тълпата - едни се качват на въртележката, други слизат, а тя се върти и върти, сменят се нощи с дни, лято с есен, а панаирът е все
там - продавач на билети за никъде.
Улицата май не е улица. От двете страни на пътя, по който владее типичният американец - този на колела - са наредени складове, малки цехове за всевъзможни метални изделия и изоставени фабрики за консервиране на риба. Вече десет минути се провираме между профучаващите автомобили и старите сгради и решаваме да потърсим друга, пешеходно по-благосклонна улица. То да се реши е лесно, а да се пресече тази забързана автомобилна река е друго. До сега не видяхме пешеходна пътека и ще трябва да пресечем направо. Стоим на края на пътя - самотни пешеходци на дългия път на машините - изчакваме да се поразредят колите и смело тръгваме да пресичаме. Няма цял ден тук да стоим, я. И, о, чудо! Едва стъпили на асфалта, и първата кола спира покорно, като на червен светофар, и усмихнат шофьор ни кани с жест да пресечем. Оказа се, че пресичането на пътя е от лесно, по-лесно. Дори и без пешеходна пътека.
Провираме се през тесни и пусти улички и внезапно излизаме на истинска улица. С тротоари, магазини, светофари и пешеходни пътеки и най-забележителното - хора. Придвижващи се на собствените си крака и говорещи един с друг. Разговорите обаче се водят само на испански език. Тази част на града е населена изключително с мексиканци.
Като че ли внезапно сме попаднали на друго място и в друга страна - всички надписи са на испански и тротоарите са пълни с жестикулиращи и говорещи на висок глас хора. Вървим по новата за нас улица на многоликия Окланд. Тук никой не ни обръща внимание и никой не ни поздравява.
Улицата е малко странна. Освен обичайните квартални магазинчета за хранителни стоки и домашни потреби, на всеки две-три крачки има магазини за всевъзможни религиозни сувенири и талисмани и най-разнообразни сватбени украси. Претрупаните витрини се издуват от напора на разпятия, ангелчета, драпирани икони, порцеланови херувимчета и всякакви по цвят и размер панделки и воали. Магазинчетата са наредени по житейска схема - първо, за сватбени принадлежности, след това за обзавеждане на дома, за детски играчки, за хранителни стоки, за свещи и икони и тротоарът свършва на все още светещ с червено светофар, а отсреща, след края на поредицата магазинчета, боядисано в мрачни цветове, има погребално бюро. След кръстовището всичко се повтаря - отново магазин с булчински украшения, и така до следващата пресечка, където е отворило врати поредното погребално бюро с обещаващо вечно блаженство име.
На много места бяхме и много пътища извървяхме, но досега не бяхме срещнали и видима следа от мъртвите тук, във вечно живата Калифорния. Свикнали от България всяко селище да започва веднага след табелата с изписаното си име с обраслия в зеленина и цветя вечно тих дом на вече напусналите го жители, а тук не видяхме никъде гробище. Няма некролози, разлепени на всеки ъгъл, няма загърнати в черно лица на превити на две бабички, стиснали в шепа няколко восъчни свещички и набрана от градинката китка есенни хризантеми. Може да си помисли човек, че тук хората не умират. А в тази част на Окланд, на всяка пресечка - погребално бюро. Единственото място, напомнящо за мъртвите, което ще срещнем по пътищата на младата държава.
Тази улица е много по-различна от улиците, по които досега събирахме прах от американски впечатления по изтърканите си подметки. Като казахме прах, да не си помислите, че освен полепналия прах на впечатленията ни, тук има и от обикновения прах, с който всяка прилежна домакиня се бори през ден с влажен парцал? Тук прах няма. Наистина няма. Вятър има, но той не носи прах, а само свеж въздух от океана. Дали и вятърът тук не е оборудван със специален климатик с прахопречистващи филтри? Знае ли човек? Но фактът си е факт - вятърът носи хлад, малко мъгла, аромат на печено на скара месо, упойващия мирис на океана и на цветята - все калифорнийски миризми, но не се навежда да грабне с шепи прах и да го хвърли в очите на безгрижно вървящия турист. На входа на Америка може спокойно да се сложи табела "Прах няма!". И колите, профучаващи по тази улица, не вдигат прах. Но някои от тях вдигат доста шум. Гледаш, очукана и поръждясала на много места кола, отдавна забравила под петната на времето истинския си цвят. Чудиш се, че все още успява да се движи, а от отворените й прозорци стръвно налита във всички посоки усилена докрай музика, хапеща слуха на всичко в радиус една миля и повече, в монотонния си нискочестотен ритъм, достигащ натрапчиво до най-дълбоките ни инстинкти и страхове, които носим в гените си още от времето на племенни вождове и танцуващи около свещения огън жреци. Прави впечатление, че американските коли са два вида. Едните, обитаващи най-вече междущатските магистрали и централните части на града, са нови, лъскаво едноцветни и безшумни, а вторите са в най-различни разцветки и покрити с петна от ръжда и стари ремонти, но оборудвани с нови и мощни звукопроизвеждащи уреди, заливащи улиците в бедните квартали с ритмите на най-модерната за деня музика.
Като че ли никой не ни очакваше в тази част на града. И никой не се интересува, че сме дошли да се срещнем с мексиканска Америка. Чувстваме се като неми и невидими едновременно - погледите на околните преминават през нас и думите ни не достигат до ушите им. Ясно, че е време да последваме слънцето по пътя му на запад и да събираме багажа за нощния полет към Сиатъл. Пресичаме няколко кръстовища и срещу поредното погребално бюро, до разтворените гаражи на автосервиз, вниманието ни привлича един магазин.
Няма нищо забележително в ламаринената барака освен изписания с големи букви надпис върху фасадата "Всичко за един долар". Бяхме решили да се прибираме, но няма как, ще влезем да видим какво се продава за един долар. Магазинът ни посреща със задължителния хладен въздух на климатика и пълното безразличие на продавача и клиентите. Магазинът не е препълнен със стока. И как ли да е препълнен? Не са много нещата, които могат да се купят за по-малко от долар не само тук, но и по цял свят. По рафтовете са наредени консерви с риба, бурканчета със сосове и консервирани зеленчуци и евтини пластмасови играчки, естествено, произведени в Китай. Отминаваме с безразличие подредените като в "Кинкалерия и галантерия" гребенчета, опаковки козметика със съмнителни качества, вафлички и пластмасови украшения за коса и си вземаме една бутилка ябълков сок. Ще купим сока по-скоро като експеримент. Да проверим колко струва, знаейки вече, че в магазин, в който сме били, същата опаковка сок струва малко повече от три долара. Подаваме двулитровата бутилка на продавача и чуваме на испански, а след като
по лицата ни е изписва красноречива гримаса на неразбиране, и на английски: "Долар и четвърт". Е, не е за долар, но е почти три пъти по-евтин от абсолютно същия сок, но в малко по-реномиран квартал на града. Спестили два долара, но похарчили един, се сбогуваме с не много гостоприемния квартал, където ни съветваха да не идваме, и лека-полека, с натежали от дългото крачене обувки, се прибираме обратно.
Събираме на две на три багажа и сядаме за последно с нашите приятели под лимона в задния двор. Вечерта обещава прохлада след горещия ден. Вечер на сбогуване. Небето е синьо, короната на дървото - масленозелена, с накацалите яркожълти слънца на плодовете, като картина, рисувана от наивист някъде по Средиземноморието. Повечето от думите, които искаме да кажем остават тук, надяваме се завинаги, неизречени в топлата вечер в двора на Бетси и Пол.
Нито крачка от това пътешествие нямаше да ни се случи без любовта и грижите на двамата. Неизречените думи продължават да сгъстяват цветовете наоколо, зелените дървета се превръщат в черни сенки, ярките жълти лимони залязват в нощта и ние вземаме връзката с ключове за къщата - тези ключове все още са у нас, в най-горното чекмедже на скрина. Това не са просто връзка ключове за вратите от къщата. Останаха в нас - материален символ на винаги отворените врати на приятелството. След няколко дни ще ни трябват да отключим вратата. Когато се върнем от Сиатъл, Бетси и Пол ще са далече от тук. След два дни и тях ги чака път - сватбено пътешествие в Коста Рика.