Ходим по гости
Сънуваме риба. Мексиканско люто. В задния двор на Америка.
Алисия и Владимир. Отново куче. Завалява дъжд.
Вечерта ни преминава в тишината на черницата, разтраквана от време на време от отсрещните влакове. Почиваме седнали в лятната вечер на чаша бира и говеждо печено. Парчетата месо, които бавно похапваме са от същата порода говеда, които днес видяхме да пасат спокойно сред сухата трева. Изненадващо крехко е месото от котлетите. Лени хвърли дебелите пет сантиметра парчета на скарата за по пет минути от всяка страна и резултатът е крехки и вкусни говежди мръвки. Отваряме по още една бира, Лени тихо подрънква кънтри мотиви на китарата, нощта се заслушва в песента и изчаква на прага на залеза. В това малко и пусто градче насред закътаната между планините суха долина времето вечер спира. От залез до пълен мрак часовниците забавят ход. Няма ги ускоряващите вечния бяг на времето забързани стъпки и захлопващи се врати и в тихите разговори въпросителните изречения изчезват. Тишината обгръща всичко в бавната си паяжина и дори вятърът изчаква в листата на сливащите се с вечерното небе дървета оттатък железопътната линия. Вечер под откритото калифорнийско небе. Най-дългата вечер на дните ни. Периодът време, напук на физиката, се измерва с броя на песните, излитащи изпод струните на китарата, с разказваните спомени, с изпитата бира, с усмивките в погледите. Не станем ли от масичката под черницата, нощта никога няма да дойде. Време е да пуснем времето. Прибираме празните бутилки и влизаме вътре. Звездите изведнъж литват по черното небе, светулки държани в стъклен буркан със спомени от ръцете на дете с обелени колене, и го пълнят с намигащи усмивки. Луна спи с лапи под муцуната и не ни обръща и вдигнат клепач внимание, затичана с вирната опашка по зелените поляни на сънищата си.
Ние се присъединяваме към сънищата на Луна, но в нашите няма зелена трева и размахани опашки. Скачат сребърни риби и ни заливат пръски студена вода. Рибите се навират в краката ни, протягаме ръце да ги хванем, но хлъзгавите сьомги ни се изплъзват, пръскат леденостудени струи вода в лицата ни и изчезват нагоре по реката. С високи скокове отдолу по течението идват нови и нови, скачат направо в ръцете ни, а ние все не можем да ги хванем. Отърсваме се с мъка от натрапчивия сън и заспиваме под люлеещите въздуха над леглото перки на вентилатора.
Няма и дума да напишем за сутринта. Но вие знаете - нали си купихме риболовни билети за два дни. Нищо не хванахме. Само видяхме и огладняхме.
Ще обядваме в ресторант. То си е направо новина. Навсякъде, както и вкъщи, се придържаме към домашната храна - хем по-евтино, хем по-вкусно - нали сами си го готвим. Но днес сме на обяд в мексикански ресторант. С готвач мексиканец и истинска мексиканска кухня. Ресторантът ни посреща с висока боядисана в ослепително бяло тухлена стена без прозорци, цялата изписани с надписи на испански в червено и синьо. Влизаме през трудно отваряща се врата с полуразбита брава в широко помещение с висок таван и дървени колони и греди. Подът е покрит с неравни плочи, а на цялата стена насреща, с блажна боя, в стил рекламен наивизъм, с широки мазки на бояджийска четка е нарисуван, най-вероятно, изглед към световноизвестния мексикански курорт Акапулко откъм океана. Сядаме под палмите от стената на пейки, покрити с дунапрен и мушама, напомнящи на седалките в автобусите от шестдесетте, и до масата изниква младичка сервитьорка с тефтер и молив в ръка. Поръчката е по избора на Шерил и Лени. На нас менюто на испански, пълно с мексикански специалитети, не ни казва и дума. Разговорът между сервитьорката и Лени се води на испански. Не че Лени знае много испански, но изглежда, че и сервитьорката не знае много английски. Лени поръчва и докато чакаме ще изпием по една студена, слабо алкохолна светла мексиканска бира.
Глътваме набързо бирата и обядът пристига. Лени е поръчал по две блюда - да усетим повече от вкуса на мексиканската кухня. В едната чиния е сипано нещо като нашенски сарми - кълцано месо с ориз и подправки, но увито не в лист от кисело зеле, а в тънка тестена дреха. Втората чиния може да мине и за българска кухня - пържен боб със свинско. В средата на масата са сложени две купички с червен сос. По-червеният и гладък сос е нещо като нашенска лютеница, а другият е салца. Салцата е нарязани на дребно зрели домати и лук с подправки. Хляб няма. Има голяма купа с начупена на парченца прясна питка с дебелина на българска юфка. Вземаш си парченце и загребваш от соса или от чиния, и лапаш. Всичко е прясно и много вкусно. И ястията, и сосовете. И много, в смъртоносна доза, люто. Вярваме, че е било вкусно, защото след първия залък устата ни пламнаха, лютивото блокира всичките ни вкусови рецептори и, освен че беше горещо, друго не помним. Месеци минаха оттогава, но устата ни още парят и видим ли люти чушки, минаваме на другия тротоар.
Пламнали отвътре, излизаме да се допечем и отвън. Съвсем изгоряхме днес. И в преносен, и в буквален смисъл. Риба не хванахме, а слънцето опърли телата ни. Където слънцето не можа да надникне, мексиканската храна успя. Добре, че горим без да пушим, иначе някой съвестен гражданин щеше да извика пожарната.
Довечера ще сме на гости. На семейство руснаци, приятели на нашите приятели, живеещи в Америка от дванадесет години. Но дотогава има доста време и остатъка от следобеда, нали парим отвсякъде, ще прекараме на реката. Само ще минем да вземем Луна. Накъде без нея. А и като всеки истински лабрадор, Луна обожава водата.
Краткото ни пътуване свършва на прашен паркинг под сянката на дървета, растящи в пояс покрай напоителен канал. От другата страна на пътя, зад порутена ограда, има типично по нашенски изровен от стъпките на добитък кален селски двор. Малко по-нататък, надолу по пътя, обраслата в тръни и бурени стара дървена ограда е ремонтирана с различни по форма парчета ламарина, закрепени с тел.
Загубиха се блясъкът и спретнатостта от централната част. Изглежда от дребно земеделие и животновъдство и тук не се забогатява.
Слизаме по асфалтирания път надолу към водата. Наоколо е пълно с фургони и малки бараки с обелена от слънцето боя и струпани покрай стените им ръждясали железа, изгнили дървета и автомобилни гуми. На места има купчини бутилки и консервни кутии и из въздуха се носят мухи и бърчеща носовете смрад на разлагащи се отпадъци. Попаднали сме в задния двор на Америка. Размотават се небръснати от миналата седмица мъже в омазани джинси и с бутилка бира в ръка. Още малко и ще се почувстваме като у дома си. Досега гледахме само лицето на Америка, а сега имаме възможност да смъкнем малко поглед и да погледнем и откъм обратната страна. Пътят влиза във водата на канала, а ние продължаваме по пътеката на брега. В канала плават лодки на рибари и влизащият във водата път е пристан за докараните до тук на колела лодки.
Неприятната миризма остава зад нас, прехвърляме купчина чакъл, обрасла с нацъфтяла в едри бели цветове поветица, и пред нас се разлива река Сакраменто. Не сме очаквали да е толкова голяма. По големина реката по-скоро ни напомня за Дунав, отколкото за Янтра. Но то тук, в Америка, нали всичко е по-голямо… Мястото, избрано от Лени, е тясна десетина метра ивица тинест пясък, точно където каналът пие вода от реката. Тук вече са се настанили трима младежи, очевидно учещи се да управляват джет-ски. Мястото май харесва само на Луна. Тя вече пори водата с муцуна. Младежите се сменят на джета, но не пускат ръчката на газта и тишината е избягала надалече от шума на виещия двигател. Ако искаме да разменим няколко думи трябва да си ги крещим направо в ушите. Въздухът мирише на тиня и бензинови пари.
Дали тримата изтезаващи неистово ревящата от обида машина няма да си тръгват вече?
Смело се потапяме в студената вода. Нали ни пари отвсякъде. Реката е подходяща за къпане само близо до брега. Водата е бърза, ледена, дълбока и с много водовъртежи. Не ни хареса мястото за плаж. Луна с удоволствие лови хвърлените от Лени пръчки във водата, донася ги на брега и ни облива с ледени пръски. Изведнъж започваме да си крещим в тишината. Виещата машина е легнала бездиханна на брега и тримата младежи си събират багажа. Ох, поне тишината се върна.
Седим на един сух дънер, изхвърлен на брега от водите на реката, обрасъл в нацъфтели с красиви ярко жълти цветове зелени бурени. Отсрещният бряг се губи далече, трептящ в маранята на следобеда. Далече на север реката изтънява и се губи в украсените с няколко бели облачета хълмове. Хладният въздух от реката и сянката на дърветата зад нас се настаняват на тясната пясъчна ивица и ни напомнят, че е време да тръгваме.
Имаме още време до гостуването си в руското семейство. Канени сме на десерт и плодове след вечеря. Няколкото ни свободни часа преминават в задължителното за американския начин на живот поливане на тревата в задния двор и в изчакване вечерта да изпрати слънцето на запад отвъд планините. На изток белите до скоро облаци натежават в оловно сиво отдолу и започват да протягат лакомо кълбести пръсти към цялото небе. Дали няма да вали? "Не, бурята ще ни подмине и ще се загуби към планините." - казва Лени - "Дъжд през лятото тук не вали."
Изглежда е станало време за гостуването. Лени взема бутилка вино, затваряме Луна в къщата и сме отново на пътя. В късната вечер спираме пред ярко осветена къща с боядисана в бяло фасада. В тревата отпред са разцъфнали в червено розови храсти. На стъпката пред вратата пише "Добре дошли". Къщите тук не пропускат да ни посрещнат с "Добре дошли!". Този гостоприемен надпис лежи пред вратите, изтъкан на килимче, поклаща се на окачена над вратата дървена табелка или е издълбан на месингова плочка на стената. На нашето позвъняване отговаря ожесточен лай и вратата ни отваря усмихнатият под черните мустаци Владимир.
Влизаме в просторния, начупен от полустенички и ниши, първи етаж на голямата къща. Основният цвят на стени и тавани, мебели и дълбокия до над глезените мокет е бял. Всичко е ново и блести от чистота. Да не смееш да седнеш някъде. Тук за пръв и единствен път в Америка сме помолени да си събуем обувките. Лаещото посрещане е дошло от един внимателно подстриган и на ръст, и на вид като шарено едномесечно агне, къдрав фокстериер с изплезен розов език. Почти всяка американска къща, която посетихме, има и един обитател с лапи. Американците обичат животните и с удоволствие ги обсипват с грижи и внимание. Нашият четириног посрещач внимателно проверява с душещ нос дали всички са си измили краката и успокоен ляга на дивана. Този фокстериер пие с пълни лапи от американския живот. По-късно Владимир ще ни обясни, че редовно мие зъбите на фокстериера със специална паста. С аромат на пилешко. Добре, че не е на лисица - нали породата е била създадена специално за лов на лисици. Ароматът е най-малката беда в случая. Цената на пастата за кучешките зъби е двадесет и пет долара тубичката. За малка опаковка. Доста скъпо струват зъбите на това куче. А то си лежи на дивана, отваря око от време на време, колкото да провери дали всички са си по местата и пет цента не дава от тлъстата сметка за собствената си хигиена.
Владимир и Алисия са част от милионния поток руски икономически имигранти, наводнили света след разпадането на Съветския съюз. Напуснали са Москва и след кратко обикаляне от град в град са се установили тук. Владимир е преподавател по математика в един от местните колежи, а Алисия работи като компютърен специалист в софтуерна фирма. Съдейки по къщата, решението им да напуснат родината изглежда напълно разумно. Магистър по математика най-много да стане учител в Русия и заплатата му нямаше да стига само за пастата за зъби на чистичкия и подстриган фокстериер.
Сядаме около масата в дъното до широкия френски прозорец. Оттук се вижда цялото дворче със свежо зелена трева, оградено с висока масивна ограда, покрай която цъфти пояс грижливо подрязани червени рози. Червените рози са любимите цветя на Алисия.
Стаята се пълни с руска музика и слабичката, напълно покриваща нашите представи за рускиня с бяла кожа и руса коса, домакиня сервира чай. Колкото Алисия е тиха и русичка, толкова Владимир е приказлив, гръмогласен и в лице напомнящ за кавказко присъствие в кръвта му. Разговорът се върти основно около впечатленията ни от Америка, икономическото положение в България и спомените на Владимир за първите трудни и бедни години за него в Америка.
На масата има сладки и най-различни плодове - диня, пъпеш, грозде, ананас, банан, киви и ябълки. Владимир отваря бутилката вино, донесена от Лени. Мислим си, че ако бяхме гостували на същото семейство преди петнадесет години в Москва щяха да ни предложат водка и сельодка, но те са вече наполовина американци и предлагат пресни плодове и чаша вино.
Последните няколко парчета ялова диня предизвикват езиково учудване в нашите домакини. Казваме ялова, защото няма и една семка в нея. Американците не обичат да чистят или плюят нещо от храната. Не можеш ги примами с диня със семки или риба с кости. Американецът каквото лапне - гълта. Не се занимава с чистене или глозгане. Но да се върнем на думата диня. На руски език думата "диня" означава пъпеш на български. Малко променилото се значние на думата в двата езика доказва близостта на българския и руския. За нашите американски, но руски по рождение, домакини това е изненадваща близост. Разговорът се прехвърля върху еднаквостите в двата езика и ние, доколкото можем, преминаваме на руски. Владимир и Алисия с изненада откриват лингвистичната близост между България и Русия.
Чува се приглушен тътен от далечна буря. Кучето със златната уста се сепва в съня си, протяга дребничкото си тяло и скача от дивана. Нова по-близка гръмотевица го разсънва окончателно. Какво стана със заминаващата си буря? Съдейки по силата на звуците и скъсяващите се интервали между светкавиците и гръмотевиците, май ни наближава. Време е и ние като фокстериера да ставаме.
Сбогуваме се, благодарейки на домакините за гостоприемството и се прибираме под вече станалата ни близка черница. Днешните бели облаци са почернели от ярост и далече, далече на изток хвърлят тънки огнени пипала към земята. Лени все още е убеден, че бурята и дъждът ще ни отминат. Небето не се гласи да заспива. Начесто святка с фенерчетата на светкавиците, като че ли търси най-доброто място, където да връхлети с вятъра и дъжда си, разпилява слоеве облаци на шир и на длъж и не пропуска погледа на нито една звезда да надзърне към земята. За нас обаче е време да оставим стихиите сами със себе си и да изчакаме утрото скрити под клепачите на съня.
Пазаруване
На пазар за зеленчуци. На пазар в гараж.
Внимание "Пазаруват американци"! Музей на открито. Шарън и Луис.
Бурята е изтрополяла забързана към планините, както предположи Лени, но ни е оставила за спомен тих лек дъждец. За огромно учудване на Лени. Дъжд по средата на лятото тук си е направо събитие. То не е съвсем дъжд, а само леко ръмене, но въздухът е освежен и приятно хладен.
Днес е събота. Пазарен ден в Чико. Организират се малки пазарчета за плодове и зеленчуци, подобни на тези в България. Местни производители предлагат прясната си продукция направо на пътя. Ще обиколим да видим и ще напазаруваме за вкъщи. По пътя ще се отбием и на някоя гаражна разпродажба. В почивните дни, който иска да се освободи от стари или ненужни му вече вещи слага няколко листа на близките до дома му кръстовища с указание къде и от колко до колко часа ще има продажба и нарежда вещите си за продан обикновено в гаража. Оттам и името гаражна разпродажба. Според Шерил и Лени, някой път се намират интересни и евтини неща по тези гаражи.
В България този начин на обявяване на разпродажба не може да стане. Кой ще ти обърне внимание на залепен лист. Нашите стени и огради, стълбове и витрини са си направо с хартиено покритие. Избелели и окъсани плакати от предишните избори, афиши за концерти, реклами на мобилни оператори, телефони на гадатели... и какво ли не. Някои от обвитите в хартии стени не падат само защото ги крепят лепилото и лъскавата хартия. А по стълбовете и дърветата - некролози. Лицата и имената на мъртвите надничат отвсякъде. Стряскат ни като призраци и добавят вкус на печал към достатъчно препълнените с тъжни гледки, уви, мръсни улици. Мъртвите при нас станаха повече от живите. А тук мъртвите не ги безпокоят и градовете са оставени само за живите. Много рядко може да се види закачен лист някъде и той обикновено съобщава за изгубен домашен любимец, а който го върне на собственика ще получи награда.
Асфалтът е събрал малки локвички на места, но слабичкият дъжд не успява да разпъне чадъри над главите на всички. Лесно е да се намери гаражна разпродажба. Първият стълб със залепена на него обява е сигнал да завием вдясно и две къщи по-нататък спираме пред забоден с кабърче на малка вратичка в средата на боядисана в зелено ниска дървена ограда лист с написан на ръка текст, обявяващ, че днес, събота, от девет до единадесет часа тук има гаражна разпродажба.
Преминаваме по каменните стъпки през цветната градинка, заобикаляме къщата под огромно, оцеждащо по главите ни едри капки вода, дърво и влизаме през стъклената като на оранжерия врата на гаража. Вътре е като в разхвърлян стар килер. В дъното седят две жени, които прекъсват разговора си за да ни поканят с усмивка вътре и питат търсим ли нещо. След отговора ни, че ще поразгледаме първо, те се връщат към разговора си, а ние разглеждаме наоколо.
Гаражът, с тези широки прозорци и разхвърляни вехтории, прилича на изоставеното дете от несполучлив брак между зимна градина и прашасала изба. За продан се предлагат стар велосипед, очукани керамични саксии с прецъфтели отдавна цветя - четвърт долар едната, покривчици, пердета, износени почти до скъсване избелели дрехи и стари плюшени и посивели от времето детски играчки. Всичко, може би заради сумрака, изглежда прекалено вехто и употребявано, за да си струва, макар и евтино, да се купи.
Дъждът навън е понабрал сила и капките издигат бляскави мимолетни куполи по повърхността на локвите. Бързо се мушваме в колата и тръгваме за пазара. Пристигаме на паркинг, превърнал се в съботата на пазар, и дъждът почти спира. Само леко приръмява като ситна мъгла, колкото да удължи спомена за себе си. Облаците се прокъсват и изглежда, че приключихме с дъжда. Пазарчето е разпънало двадесетина найлонови шатри под ситните капки на дъждовното небе. Няма я познатата от нашите пазари суетня и гръмогласни викове. Продавачите, спретнато изправени зад щандовете с подредени като за урок по стереометрия пирамиди от зеленчуци и плодове, сортирани по вид, цвят, форма и размер, приличат повече на банкови чиновници в отпуск. Няма ги обелените от хилядите буци суха пръст, в които са се спъвали, чехли, калните терлици и дочени грубо закърпени куртки, под които се подават проядена от молците домашно плетена жилетка и пуловер от груба овча вълна. Няма забрадки и омазани каскети, няма ги висящите от западната страна на сергията - да не духа вятърът - скъсани парцали... Няма и отрупани в безпорядъка от цветове и форми на най-различни продукти маси.
Тук всяка сергия е подредена с две-три купчинки зеленчук и толкова. На тази маса са подредени краставици и купчина домати. На съседната има отново купчина с домати, но друг сорт и две пирамиди пипер - лявата зелена, а дясната червена.
Пазар като пазар. Между сергиите по-скоро се разхождат, отколкото пазаруват, хора. И тук посещението на пазара е в известна степен социално и по-малко комерсиално занимание. Американците пазаруват в големите хипермаркети. Вниманието ни привлича маса, отрупана с прозрачни пластмасови кутийки пълни с жълти и червени череши. Какви ли са тези череши в края на лятото? Приближаваме се, за да видим, че това не са череши, а малки доматчета. Специалният сорт, наречен черешови домати, за сетен път ни уверява, че американците купуват най-вече с очите си. Тези дребни цветни топченца са красиви в салатата, но в мъничкото топченце не е останало достатъчно място за вкус.
Напускаме съботната забележителност на Чико - свежия под ситните капчици дъжд пазар и отиваме в Меката на американския купувач - хипермаркета. Днес ще пазаруваме оттам. И нали никога не сме били в толкова голям магазин - ще разглеждаме.
Американецът е човек разнообразен. По цвят и култура, по традиции и интереси. Но ако се замислите какво е общото между всички американци, тогава най-напред излиза страстта на всички към пазаруването. Американецът е преди всичко купувач. Той работи, почива, полива зелената трева редовно, говори по телефона дълго, но най-обича да купува. Купува постоянно и купува всичко. И затова в огромния магазин се продава всичко. Чорапи и телевизори, свински котлети и мебели и... всичко, за което може да ви хрумне, стига да има етикет с цена, завършваща на деветдесет и девет цента, и кратка инструкция за начина на употреба на гърба.
Широкият паркинг пред сградата на магазина от транснационалната верига "Костко" е препълнен от колите и пазарските колички на купувачите. Тук всеки пълни една голяма количка със стока, откарва я до колата, прехвърля опаковките в багажника и я оставя на паркинга. Млади момчета кръстосват наоколо постоянно и ще ги приберат обратно в магазина. Всичко се прави в името на купувача. Купувач тук се пише с главна буква. Дори цялата дума се пише с главни букви. Докато стигнем до входа, се събираме тълпа. Вече и да искаш да се върнеш, не можеш. Тълпи хора, цели семейства и групи приятели текат в плътен поток и пълнят приличащия на мравуняк магазин с размери на покрит футболен стадион заедно с трибуните за зрителите.
Повечето американци пазаруват веднъж в седмицата. И са дошли със семействата си. След като влязат, хващат една огромна количка, качват вътре децата - да не ги загубят в навалицата, и тръгват почти на бегом, стараейки се да преминат покрай всички рафтове.
Всички тикат пред себе си металните кошове на колела като на рали и от всеки щанд хвърлят по една опаковка вътре. Никой не купува по един продукт. Ако купиш едно е скъпо. Вземеш ли дузина - двете ти излизат без пари. А за две дузини - получаваш подарък. Американецът бързо купува пакети замразено месо, бутилки Кока-кола, тениски, пакети с бисквитки и чипс, сосове, наденички и бира. Всяка взета опаковка се оглежда внимателно от всички страни, изчита се целият етикет от името до датата на производство, със запетайките, и ако тикащите количката, препълнена с деца и пакети, не харесат нещо, я връщат на щанда. Да не мислите, че я връщат на същото място, откъдето са я взели? Не. Просто я слагат някъде. Където им попадне. Пакетите със замразени зеленчуци се поставят на рафта с тениските, а бутилката мляко, която не им е харесала заради цвета на етикета - в купчината с портокали. Това е американски магазин и поддържането на реда е грижа на персонала, а не на клиента. Краят на пазаруването приключва с покриването на всичко с пакети и пакети салфетки и тоалетна хартия. Във всяка количка има рула тоалетна хартия, достатъчна да се опаше цялата Земя по Екватора. Препълнилите се с пакети купувачи се нареждат на касата. И едва тогава, когато касиерът прехвърли всички продукти в друга количка, отдолу изскачат и децата. След това навън с количката до багажника на колата. А-а, затова са им големи колите на американците. За да имат голям багажник. С малка кола къде ще си натоварят покупките?
Напускаме конвейера за купуване, където американецът, напомнящ ни на монтьора Чарли Чаплин във филма "Модерни времена", пазарува забързано и хипнотично като задоволяващ наркотичен глад и се подготвяме отново за път.
Отново сме канени на гости. Този път на север по долината на река Сакраменто, до полите на планините. Ще гостуваме на приятеля на Лени Луис и съпругата му Шарън.
Дъждът е спрял и под вдигналите се нависоко облаци по почти пустите съботни пътища през равните и също толкова пусти полета на долината бързаме към град Рединг. Натам бързат и избягалите от небето над Чико облаци. Отново завалява и пейзажът става есенно сив. Пътят се скрива от дъжда в първите гористи хълмове на скритата в ниските облаци планина. Изведнъж увисваме във въздуха заобиколени от желязната конструкция на стар мост. Пресичаме река Сакраменто затворени между облаци отгоре и изпаренията на реката под нас. Дебелите стоманени греди, занитени в редици от триъгълници висят призрачно в сивите мъгли и не се вижда да се крепят на твърда земя. Започват и свършват в падналите ниско облаци. Триъгълниците се смаляват и мостът стъпва на отсрещния бряг. Ох, успяхме! Допреди малко си мислехме, че пътят ще ни отведе право към небето.
Рединг ни посреща мокър и със свъсени ниско над покривите и върховете на дърветата дъждовни вежди. Градът изглежда зловещо красив в свежите цветове на измитите от дъжда пусти улици. Не се вижда жива душа наоколо. Да не е минал мор и хората да са изоставили града? Някоя самотна кола с тъмни стъкла, зад които не се вижда има ли хора, няма ли, профучава и изчезва без следа зад близкия завой. Ама и ние... Не свикнахме с празните американски градове. По улиците на малкия американски град няма хора и кучета. Тук улицата е място за разходка само на автомобили. Къде ще срещнеш пешеходец или четириного? Все забравяме. Едните са затворени в големите си лимузини, а другите - в приюти.
Спрели сме в града колкото да купим дежурната бутилка вино - няма да ходим на гости с празни ръце, я. А Луис живее в северния край на града, така че нас ни чака още път. Движим се по-бързо от времето и трябва да спрем и да го почакаме някъде. Не е учтиво да пристигнем преди часа, за който сме поканени. Минаваме през стария и отдавна изоставен град Шаста, сега превърнат в музей. Ще спрем да поразгледаме. Приятен начин да изчакаме времето да ни настигне. Музеят се намира на самия път. От лявата страна са останали подредени в редица полуразрушени, като след бомбардировка, само лицеви фасади на няколко сгради от едната страна на някога главната улица на града. Вътрешните и задните стени са разрушени от времето. От другата страна на шосето, в голям парк, са запазени няколко стари дървени постройки и са пръснати няколко селскостопански машини от края на деветнадесети век. По това време наоколо е имало сребърни мини и основното препитание на населението е било копаенето на сребърна руда. Среброто отдавна е свършило и градовете са се преместили - Рединг надолу по долината, а Шаста - нагоре към планината. Останалите от тях, според европейските стандарти млади, развалини са превърнати в музей на открито.
Вървим из излъчващия тишина парк и разбираме защо е толкова спокойно тук. Този музей е мост между миналото и настоящето. По него не минават хората и събитията. През невидимата му от близостта на днешния ден тънка нишка се ниже времето. И отново трябва да признаем на американците, че умеят по-добре от нас да съхранят спомена за миналото си. Нищо и никаква съборена улица и една ръждясала вършачка са превърнати в здрава връзка между бъдещето и миналото. И това се случва сега. Ние често не си даваме сметка, че бъдещият приказен замък се крепи на здравите и не много красиви, понякога дори потънали в кал, основи на настоящето. От чистотата на мечтите, неизцапани с хоросана на настоящето, май могат да се изградят само розови сънища и напразни надежди.
По чистите алеи сред свежата зеленина наоколо неволно се сещаме за нашите музеи под открито небе. Затваряме очи и ето, пред нас е Никополис ад Иструм. Развалини на наистина древен град. С близо две хилядолетия по-стар от този, в който се разхождаме. Обрасъл в бурени и забрава. Няма посетители, няма екскурзоводи. Царство на змии, тръни и безстопанственост. Което варварските набези и времето не са успели да разрушат, нашето безхаберие ще го стори. Дали не може и него да превърнем в спретнат музей? Сигурно. Но не го правим. Въпреки че никой не ни пречи. Но и ние, както и американците, се гордеем с историята си. И навсякъде се хвалим, че живеем върху земя с многовековни традиции и царство на много велики цивилизации. А не правим много да запазим и малкото за бъдещето. Заети да късаме оковите на миналото, забравихме да строим мостове към утрешния ден. А бъдещето започва от днес. Дори от вчера. Но и днес не е късно да се започне. И утре. Стига да се започне. Време е да не отлагаме все за някой по-добър ден. Надежда след надежда, ден след ден и времето ни свършва, погребано в безброй дни, препълнени само с надежди за по-добри времена.
Оставяме музея от миналото за бъдещите поколения и тръгваме към сегашното време. Малко по-нагоре в гористите хълмове отбиваме вляво по тесен път и покрай дървена, изглеждаща необитаема, къщичка, с един самотен бял кон на едри кафяви петна в двора, пристигаме пред двуетажна къща с висок алпийски покрив. Къщата на Шарън и Луис е последната къща на града в северна посока. След нея започват горите на национален парк. И въпреки близостта и съвременните удобства на града, къщата стои самотно, като изгу-
бена сред девствената природа.
Вратата ни отваря непознат мъж с руса брада. Представя се: "Аз съм Джон, приятел на Луис" и ни кани вътре. Влизаме в стая, заемаща целия първи етаж. Тя се е нагърбила едновременно да изпълнява функциите на антре, кухня, всекидневна и гостна. Докато един по един се запознаваме с Джон, по стълбите от втория етаж слиза Луис. Шарън я няма. Ще се прибере по-късно - забавила се е на работа. Луис ни кани навън да видим градината. Зад къщата, на четири декара площ, се е протегнала обрасла в папрат и диви къпини поляна, опряла край в гората на националния парк. Наоколо няма ограда и Луис няма планове да загражда имота си. Нека си лежи, на леко наклонения хълм между къщата и гората, полудив и разрешаващ на горските обитатели да го посещават.
От листата на редките дървета започват да се оцеждат едри капки и ние се прибираме на сухо в къщата. Шарън си идва и шумната процедура по запознаване и поздравяване се повтаря. Луис отваря бутилки вино, всеки взема чаша и покрай голямата маса се настанява спокойният разговор на изчакването на специалитета на Луис - говежди котлети на скара. Ние вече имахме удоволствието да опитаме. Лени ни пече преди два дни. Но рецептата и тайната на приготвяне той ги знае от Луис. Луис е аржентинец по рождение. Бил е на четири години, когато семейството му се е преселило тук в търсене на по-добър живот. И както милиони други, имали смелостта да загърбят бедността в собствените си страни и да дойдат в "страната на неограничените възможности", са успели. Съдейки по възрастта му, най-вероятно, въпреки че той не споменава и дума за това, семейството му е прогонено от родината си по време на печално известната диктатура на тримата генерали, потопили Аржентина в масов терор срещу интелектуалци, социалисти и работници и разорили икономически страната, след преврата в края на седемдесетте години на миналия век. Но родната аржентинска кръв на Луис, съзнателно или не, го кара да се връща сред ароматите от говеждото печено, далече на юг в сухите пампи на родната Аржентина, където пасат милиони говеда, и гаучоси с груби кожени гамаши, може би точно сега, пекат на огъня на открито, в хладната южноамериканска вечер, парчета говеждо месо. Кръвта вода не става и първото видяно след раждането небе остава за цял живот в сънищата и на него, само на него, блещука щастливата звезда-закрилница на всеки от нас.
Ние, като че ли, намерихме най-общ език с Джон, приятеля на Луис. Той е любител на природата и на риболова на пъстърва и сьомга и това се оказва решаващо за еднаквите теми за разговор, които намираме помежду си. Джон е член на "Грийнпийс" и дори за известно време е бил отговорник на движението за целия му роден щат Монтана. Джон се подготвя за защита на научна степен на тема "Опазване на водните ресурси в индианските територии". Може би не сме запомнили точно името, но темата беше точно тази. Докато е обикалял из резерватите и събирал информация, е достигнал до много тъжни изводи. Този някога горд народ, живял на територия та на днешна Америка в пълна хармония и безпрекословно спазване и зачитане на законите на природата, е загубил в няколковековните си страдания на погазвани и незачитани права от белия човек
голяма част от уважението и връзката си с природата. Лишавани от културата и земите си, индианците са губили по малко от надеждата и вярата в бъдещето, и така, ден след ден, са се откъснали от майката Земя.
Със съжаление трябва да се съгласим с изводите на Джон от нашия горчив роден опит. По-красива и по-малко уважавана от нашата собствена природа ние не сме виждали. И в нашата родина реки колкото искаш, а чистата вода не достига. Тя не е малко, но толкова сме замърсили реките и бреговете им, че е опасна не само за пиене, но дори и за мирисане. И ние ли загубихме всякаква надежда за бъдещето, че обградихме градовете си със смрадливи насипи от боклуци? То и затова сигурно последните години никой и не пожелава да ни завладява. Или никой не иска територия, вече завладяна от мръсотията, или сме направо непревземаемо обградени от стените на собственото си недомислие. Май сме я подкарали по схемата "след нас и потоп"... Трудно се живее без бъдеще. Днешният ден стои здраво в живота ни, само ако се крепи на здравите корени на миналото и протяга дни с обещаващите цвят и плод пъпки на бъдещето.
Тази вечер нагоре, на петнадесет минути път с кола, ни очаква едно езеро. Първоначалната идея за гостуването у Луис беше за пикник на брега на езерото, но изненадалият всички дъжд промени плановете. Така и така сме дошли дотук, ще отидем да видим и езерото. В ранната облачна, пръскаща в лицето редки капки дъжд, вечер няма много за гледане. Спираме високо над езерото и се задоволяваме само с далечен поглед. Езерото всъщност е язовир. Луис, в ролята на домакин, ни разказва накратко за него. Някога тук е имало град, сега залят от водите на язовира. Името на градчето - Уискитаун - е дало името си на язовира. Но той е пълен с вода, а не с уиски, въпреки името си. Най-забележителното за тази вода е кристалната й чистота. Според думите на Луис, водата е толкова бистра, че дъното се вижда на десет метра дълбочина. Разбрали, че само в името на езерото има алкохол, набързо се сбогуваме с разхладилия ни пейзаж и се връщаме при топлината на чашите с вино.
Изяждаме дебелите парчета говеждо месо, опечено от Луис на скарата, обилно поляти с червено калифорнийско вино, изпиваме и последните глътки разговор за безпътицата в човешката история и пагубното й влияние върху околната среда и тръгваме обратно към Чико.
Отново в мъглата на залива
Дядовата ръкавичка. Отново ни посреща куче. За хипитата и полицаите. Убийство в квартала. Козметика за афроамериканци.
Запазваме си места в самолета, без да ставаме от стола.
Бетси и Пол ни посрещат отново с преливащи от усмивки очи и пълна къща с гости. В претъпканите с хора стаи, отвори ли се врата и току някой изпадне навън. Много сме за тази дядова ръкавичка, но ще сме много само за тази нощ. Утре половината се разпиля ват по щатите, а след няколко дни и ние ще пътешестваме. Но за това после.
Завърнахме се в Окланд след изпълнено със задръствания пътуване в неделния следобед. Магистралите бяха препълнени с колите на семейства, завръщащи се от екскурзии и разходки в края на почивните дни. Не избрахме най-подходящото време да се прибираме от Чико, но Лени съчетава пътуването с мача, който ще гледа. Мачът е футболен. Американски футбол. Интересно защо този спорт се нарича футбол, когато се играе с блъскане на рамене и топката - ако може изобщо да се нарече топка кожения овалоид - не се и докосва с крака, а се носи в ръка. Името "армбол" би подхождало много повече за този иначе атлетичен и много популярен тук спорт.
По претъпканата магистрала, наближили залива на Сан Франциско, пълзим сред коли със закачени зад тях лодки и покриви отрупани с всевъзможна екипировка за забавно прекарване на почивни дни. През затворените стъкла на колите надничат детски лица и веят езици кучета от най-различни породи. Американецът е бил на семейна почивка и бърза обратно към работната седмица. И се получава парадокс - всички искат да починат на воля сред природата, да забравят за смога и претъпканите градове, а желанието им се излива по магистралите и половината от времето за почивка е жертвано в път. И попаднали в задължителното задръстване, поемат риска да се върнат със схванати гърбове от дългото седене в колата. Защото нашите се схванаха докато пъплихме едва-едва по преливащите от автомобили подстъпи към града.
Довечера сме на гости. Много гостувания ни се събраха напоследък. Няма как - ще ходим. Нали за това сме прехвърчали от половин земно кълбо разстояние до тук. Колкото повече ходим, толкова повече виждаме. Ще гостуваме на брата близнак на Пол Брайън. И той отскоро е в нова къща, в нов квартал, наблизо. Нали помните мярката "близо", как се измерва на американска земя? Час-два път с кола и се пристига. Ей сега ще стигнем.
След няма и два часа излизаме с двете коли от магистралата и пътят ни води през голи и сухи хълмове на изток. Наоколо сгради няма. На места се виждат скупчени пътностроителни машини и нищо друго. Пресичаме широко многолентово кръстовище с неработещи светофари. След малко пресичаме друго кръстовище с пешеходни пътеки и светофари. Какво става - хора няма, коли няма, а пътища като за един град и половина? Преминаваме покрай паркирани един до друг на заравнена площадка върху ската на хълма десетина багера и булдозера, търпеливо изчакващи да отмине неделята, за да захапят с ръмжащите си зъби пръстта на хълмовете. А-а-а, разбрахме. Наоколо ще се строят жилища и американците са започнали от пътищата. Първо са построили пътищата и светофарите, и едва тогава ще започнат да издигат сградите. Но ние нали сме свикнали новодомците да газят кал около жилищата си с години, че в първия момент не се ориентирахме в нереално изглеждащата ни гъста асфалтна мрежа простряна върху пустите хълмове.
Влизаме в чисто нов, еднопланово застроен, пълен с безличността на масовото строителство нов квартал. Хората все още не са успели да вдъхнат индивидуалност в младите жилища и улиците създават усещането за стерилност и безличност. Ще минат години, ще израснат различни дървета наоколо, всеки ще пребоядиса къщата си по свой вкус, ще засади различни цветни храсти пред нея и градчето ще задиша с пъстротата на собствения си живот. Но засега всичко наоколо все още не е град, а само чисти улици, обградени от нови сгради.
Спираме пред една от къщите на осветената от лампи улица и, познайте, отново ни посреща лай. Този път лаещият гостоприемник е от дребна порода с не много ясен произход, но носещ в гените си достатъчно дружелюбност и желание за игра. За съжаление, Лиза не обича много-много опашатия домашен любимец и той ще прекара вечерта затворен в гаража под благовидния предлог да не се мотае из краката на гостите. Къщата е нова и сигурно затова сме поканени - Лиза и Брайън да се похвалят с нея. Ние не оставяме очакванията на домакините без купища комплименти: "Много е хубава къщата, много приятен квартал, подредили сте я с вкус... " и разни подобни ласкателства. Всеки обича да го хвалят и ние не пестим думи. Нали сме гости. И тук, и навсякъде по света схемата е една - гостите хвалят домакините, а домакините се отплащат с... вечеря. Оцъкваме с език и прехласвания цялата къща, и се настаняваме в дневната и в задното дворче с размери на носна кърпичка застлана между високия прозорец на стаята и бетонната стена на укрепения сипей. Настаняваме е силно казано - около масата има четири стола, а ние сме четири пъти по четири. Но нали запомнихте - тук, в Америка, гостуването е предимно накрак с чиния и чаша в ръка. За пръв път ще опитаме домашно приготвена храна. Лиза се е постарала и загубила много, според американското схващане, време за приготвяне на вечеря за гости. Пълним чиниите със спагети, сипваме от соса и отваряме по бутилка бира на човек. И това е. Останалото са разговори и комплименти за изпечения от Лиза сладкиш.
Изяли спагетите и препълнили ушите на домакините с комплименти се сбогуваме, и се надяваме, че след като си тръгнем, домакините ще пуснат кучето от тъмния гараж обратно в къщата. Сигурно ни намрази заради принудителното си затворничество.
Ще спим по познатата схема - един на дивана - двама под масата. Но утре ни чака ден, който ще изпълним с нови картини за живота в Калифорния.
Вече е девет часа сутринта и ще тръгваме за Сан Франциско. Ние тръгваме от един час и ще тръгваме още един, но я се опитайте да организирате десет души да се приготвят едновременно за тръгване... А и американското разбиране за "тръгваме сутринта" е по-скоро към обед.
Спираме на един от обраслите с къщи хълмове на Сан Франциско и с навалицата, очевидно водена от същото туристическо любопитство, тръгваме по улица "Хейт". Градът претендира да е люлката на хипи движението от шестдесетте години на миналия век, а улицата е била сборище на хипита от цяла Америка и света. Хипи движението отдавна е история и "децата на цветята" са позагубили от свежестта си. Днешната градина на битниците е обрасла с плевелите на забравата и сегашната младеж се е върнала към изконните американски ценности - парите и материалното благополучие, но тук, по култовата за хипарите улица, все още се срещат хипита. С опърпани джинси и дълги коси, на групички по двама, по трима, скупчени около ритъма на тиха китара или цигара марихуана те все още напомнят за някогашната слава. По-скоро като част от атракцията, отколкото като пример за подражание. И без това, повечето от хипитата наоколо будят по-скоро чувство на съжаление с окаяния си вид, отколкото желание да споделим начина им на живот. Всички идеологии, рано или късно, за добро или зло, изчезват в бурята на търкалящия се все напред, и все още никому неизвестно накъде, свят.
Вървим покрай витрини с китари и дрехи в стил "хипи", маси на тротоара засипани с огърлици, пръстени и талисмани в същия стил, покрай стени с вградени в мазилката чинии и цветни стъкълца, ошарени с надписи и цветни рисунки, заобикаляме кутийките на просещи дрогирани хипита със сплъстени от мръсотия дълги коси, заобикаляме татуирани в разноцветни плетеници тела и кожени якета на ресни, провираме се заедно с потока зяпачи с фотоапарати и камери в ръка... Вървим по "Хейт"... Насреща ни полицай - на велосипед. По къси гащета, голи пищяли, с предпазни наколенници и каска. Но със значка с номер на гърдите, револвер и белезници на кръста... А бе, изглежда малко несериозно с луничавото си момчешко лице, украсено с очила за късогледство на чипия нос, но си е истински полицай. Кара си бавно велосипеда по улицата и се оглежда. Никак не се вписва с пейзажа наоколо. Като двете монахини, облечени в черно отгоре до долу и с колосани бели нагръдници, върху които се люлеят кръстчета. Но тук всичко и всички са толкова различни, че и зелени човечета да се смесят с тълпата, никой няма да им обърне внимание.
А и в Америка не е прието да се заглеждаш в делата на другите. Всеки си прави каквото си иска и се държи както си иска, стига да не пречи на другите и да не нарушава правото на всеки на лична неприкосновеност. Полицаят сигурно разбра, че не му е тук мястото и на следващото кръстовище завива наляво и изчезва от погледа ни.
Като видяхме полицая, се сещаме колко много и все различни полицаи видяхме тук. Първата ни среща с американски полицай беше още на летището в Ню Йорк. Едър, рус мъж с грижливо сресани големи мустаци, с огледални тъмни очила, криещи вкаменено от сериозност лице, облечен в черни кожени дрехи, с черни високи кожени ботуши, седеше на черен, голям мотоциклет и сигурно се опитваше да всее респект наоколо само с присъствие.
Разхождайки се из парковете на Сан Франциско, срещнахме и конна полиция. Двама полицаи на едри, охранени коне, чаткащи с копита по алеите, патрулираха в спокойния парк и си говореха нещо весело, създаващи впечатление за двама ездачи, разхождащи се за отмора, а не за строги пазители на закона. Само полицейските униформи издаваха истинското им занимание.
Ще срещнем и други полицаи, но за това по-късно.
Оставили стъпки по местата на свободната любов и несбъднатите, уви, мечти за заживяло във вечен мир и приятелство човечество, и слизаме две улици надолу по хълма да обядваме. Не ние, а нашите приятели. Те са решили да хапнат мексиканска храна, а на нас ни пари в устата още от мексиканския ресторант в Чико. Ние ще се поразходим наоколо.
Изглежда сме попаднали в царството на световната кухня. От двете страни на улицата над входовете са разпънати реклами на най-различни ресторанти. Китайска кухня, арабска кухня, източно средиземноморска храна, гръцки ресторант, афганистанска кухня, италиански ресторант и много други, предлагащи от екзотични по-екзотични храни. Повече от държавите по света. Български ресторант не видяхме и продължихме с разходката наоколо.
Днес денят е тих и слънчев. Горещото и лениво време се е разляло над целия залив. Няма и следа от прочутата мъгла и от хладния вятър от океана. Улицата преминава покрай малък парк. Нищо интересно - малка квартална градинка, удобна за разхождане на кучета и малки деца. Това паркче обаче е по-особено. Някога е било център на публичните изяви на хипитата. От тук, по времето на войната във Виетнам, са тръгвали антивоенни демонстрации и тук са се събирали хиляди дългокоси поклонници на свободата и свободомислието. Но
сега градинката е превърната в дом на десетки скитници. Нали няма зима в Калифорния, до всяко дърво или храстче бездомник си е оборудвал нещо като малка стаичка без стени - само с винаги отворени за световните идеи и всякакви други метеорологични явления прозорци. Скършено клонче за закачалка, едно одеяло, затиснато в краищата с две дървета, найлонова торбичка с покъщнината и... това е. Лично пространство на педя трева и под покрив цяло небе. Съдейки по отъпканата трева под дърветата с южно изложение, паркът няма свободни стаи и поне част от обитателите му са постоянно присъствие от години. Няма да е зле и тук, като пред хотел в разгара на сезона, да забият в тревата една табела: "Свободни места няма!".
Отъпкахме повече от половин час по улиците около ресторантите. Време да приключваме с обиколката на квартала и да се връщаме при колите. Нашите приятели точно са приключили с гърлозапалителната мексиканска храна и ще се прибираме в Окланд. Не че на нас ни се прибира, но трябва да минем моста преди задръстването, а и нашите приятели са от години тук и няма какво толкова интересно да видят.
Приближаваме нашия квартал и погледите ни привлича висящ на стотина метра над улиците вертолет. Около него, като завързан за конец, друг изписва невидими окръжности в синьото небе и двата сипят грохот над целия квартал. Бетси предполага, че е извършено престъпление и предлага да отидем и да видим. Ние нали сме дошли да гледаме, а и полицейските вертолети кръжат съвсем наблизо...
Само на няколко преки от нашия временен дом наистина е извършено престъпление. Полицаите са обградили с жълта лента около няколко къщи, спрели са пет-шест полицейски коли наоколо с присветващи сини и червени лампи, събрала се е малка тълпа от съседи и зяпачи, дошли са репортери от няколко телевизии, отгоре гърмят вертолети... Няма какво да ви описваме. Такава сцена може да видите във всеки холивудски екшън.
Вечерта ще научим повече подробности от телевизора. Някакъв си откачен заплашил жена с нож, тя извикала полиция, полицаите дошли и какво е станало все още никой не знае със сигурност, но ченгетата застреляли въоръжения мъж. През цялата история, описвана от свидетели и съседи, се промъкват обвинения: "Черни сме - затова ни избиват". Доста неясен аргумент, защото всичките полицаи наоколо също са черни. Някои дори по-черни от обвиняващите полицията в расова дискриминация. Напускаме сцената на престъплението, станало току до прага ни, и се прибираме.
Едва пристигнали, и въпреки мамещата сянка под лимона, от която се възползват нашите американски приятели, ние двамата, решаваме да се поразходим наоколо сами. Вече се ориентираме из квартала, ще прехвърлим хълма и ще слезем към търговската част. Ще се огледаме спокойно, ще си купим филми за фотоапарата и ще дочакаме залеза накрак. Не сме били десет хиляди километра път през облаците, за да седим под сянката. Пък била тя и на лимон. Ще седим на сянка като се върнем у дома. Под липата. И тъй като за пешеходците следобедните задръствания по магистралите не са проблем, набързо прехвърляме хълма и през пустия и горещ паркинг влизаме в супермаркета. Купуваме си филми и тръгваме да се поразходим около щандовете. Няма нищо за гледане, но нали събираме впечатления, а и в магазина е приятно хладно... Рафтовете за козметика са почти половината магазин. Продуктите, обещаващи красота, навсякъде са печеливш бизнес в последните години. Разхождайки се сред купищата флакончета, шишенца и тубички, разбираме, че няма нужда да преброяваме населението в околните на магазина къщи, за да разберем расовия състав. Преобладават козметични продукти предимно за афроамериканци. За пръв път научаваме, че съществуват съобразени със спецификата на негърската кожа и коса дезодоранти, кремове, бои за коса, най-различни други помади и пудри, дори и специални самобръсначки за къдравата американска брада и коса. То си е близо до ума, че не може да се предлага едно и също плажно масло против изгаряне със защитен ултравиолетов филм на американеца с бледо-розови германски гени по кожата и на този с кожа в цвета на безлунна западноафриканска нощ. А идеята да се продават на тъмнокожи ролки за навиване на коса или препарати за къдрене?
Отново сме навън и усещането за Африка не ни напуска. След почти изцяло черния персонал в магазина, по улиците крачат също чернокожи и жегата е почти африканска. И за капак насреща, на ъгъла след светофара, се чете надпис "Африка на залива". Ще влезем да видим през вратата тази "Африка". Посрещат ни щандове, отрупани с дрехи и махагонови статуетки, и две стройни и тънковрати продавачки в същия цвят. В магазина се продават национални облекла на различни южноафрикански племена, художествени произведения и творби на африкански занаятчии, предмети за бита в африкански стил и, съдейки по учудването в широките очи на продавачките, няма да си купим нищо, а само ще разглеждаме като в музей. Лъскавите роби и тюрбани в крещящи цветове няма да подхождат много по нашите улици. А дървените статуетки, маски и столчета с лъвски лапи може и да са подходящ сувенир, но цените им не са по джобовете ни.
Излизаме, сподирени от пълните с разбиране погледи на продавачките от "Африка", и се запътваме, изглежда, към Виетнам. Не, няма да ходим във Виетнам, но ще влезем в съседния зеленчуков магазин, витрините на който са гъсто запълнени с надписи на виетнамски и английски език. Ще си купим по един банан и ще се прибираме.
Магазинът е мрачен и доста по-разхвърлян от магазините, в които бяхме досега. Видът на зеленчуците и плодовете навява спомени за зеленчуковите магазини в България от втората половина на миналия век. Бурканите с конфитюри и сладка обаче са свежи. Откъсваме по един банан от най-зрелия грозд и покрай щайга с увехнал праз се изправяме срещу касата да платим. Из магазина шета преподреждаща и избутваща най-отпред най-прясноградински изглеждащите плодове, дребна жена, а на касата, най-вероятно, е малката й дъщеря. Двете разменят по няколко думи на виетнамски, момиченцето ни подава двата банана през щайга с тръгнали към бракуване ябълки и на накъсан на срички по типичен за далекоизточните езици английски ни казва цената. Плащаме и тръгваме обратно към хълма.
Слънцето се е спуснало към океана, а сенките на къщите са слезли от тротоара, пресекли са улицата чак до другия тротоар и краченето е станало по-поносимо в ранната вечер. Прехвърляме хълма и сме отново вкъщи. Свикнахме да наричаме дома на Бетси и Пол у дома. Благодарение на нашите приятели, широко отворили вратите на сърцата си, ние наистина се чувстваме като у дома си тук. И ключовете за къщата подрънкват в джоба ни.
Прибрали се, изпиваме по една бира в сянката на лимона, сбогуваме се с всички, заминаващи си обратно вкъщи след дългото гостуване за сватбата, и изчакваме умората да избяга от краката ни. Преди да продължим разходката си през нощта из царството на сънищата и мечтите, имаме да свършим още една важна работа. След два дни отлитаме за Сиатъл. Там ще гостуваме на Сенди и Марк. Марк е запазил и платил билети за самолета, още докато бяхме в България, и сега ще трябва да потвърдим резервацията си като се регистрираме за полета и си вземем бордните карти. С компютър под ръка това е от лесно по-лесно. Влизаме в интернет страницата на авиокомпанията "Аляска" - за неин полет имаме резервация - въвеждаме петбуквен код и след малко, о, чудеса, компютърът ни поздравява поименно, като стари познайници, че сме избрали да пътуваме с тази компания и ни дава възможност да изберем от списък вида на услугата, която желаем. Натискаме съответните бутончета, изчакваме малко и от принтера излизат бордните ни карти. Толкова. Няма и две минути.
То с тези компютри и пътуванията скоро ще се осъществяват, без да ставаш от стола - натискаш две-три копчета по клавиатурата, "кликваш" с "мишката" върху "иконата" за където искаш да отидеш и хоп - готово. По Интернет ли, по мрежата ли, компютърът ще те изпрати където си пожелаеш. Докато мигнеш, и си на някой тропически остров или разглеждаш пирамидите в Египет, или кръстосваш крака в някое парижко бистро. Еволюция. То и с храненето така ще стане. И с много други чисто физиологични, присъщи на животните дейности. Преди години, за да се нахрани човек, е трябвало да оре, сее, жъне, да се грижи за животни и след няма и половин година да мели, меси, пече и чак тогава да седне да яде. А сега? Набираш номер по телефона и докато сложиш слушалката обратно, и пицата звъни на вратата. Няма да мине и век време, къде ти век, десетина години, най-много двадесет, и всичко това ще става направо чрез компютъра. Избираш си меню от виртуална вечеря и вече си сит. Без да се отлепяш от стола и без да си изцапаш и пръстите. За нищо няма да се налага да се става от компютъра. Всичко, от което се нуждаем, ще е там. И човекът от бъдещето ще има вградени в себе си микропроцесори вместо сърце, електронни чипове вместо мозък, а на мястото на вътрешностите - и без това ни създават само проблеми - кабели и интерфейс. Ще му изчезнат краката - да не си удря коленете в клавиатурата, а и къде ще ходи, когато целият свят ще е под носа му?! За ръцете не е много ясно. Сигурно е, че след компютърната еволюция човекът ще има ръце, но какви ще са и с колко пръста - поне три трябва да имат, няма как, в краен случай най-малко един и то среден - бъдещето ще покаже. И така всички ще заживеят в дълго мечтания от философи и учени идеален свят на мир и щастие. Само дето политиците ще останат без работа. Какво ще правят в свят без конфликти и болести, без ядове и микроби? Само с компютърните вируси не знаем как ще стане...