автор: i_naistina

(свободна)


Не съм се откъсвала от сърцето си.
Нито за миг, дори и на думи.
Веднъж притъмнее ли под очите ми,
разсветлявам се в промеждутъци
от прави пътища и криви стихии.
Разпилени са ветровете ми,
сякаш прах в забравени тихи могили,
сякаш събуждане под небето.

И ето, превръщам се в намерение
на син тайнописец за отпътуване.
Разтворил отговори, сънуващи в мен
чадъри след порои от букви.
Нужни ли са скритите ми вълнения?
Любовта му е вечна и непозната.
Във всяка следа горя с изменение.
Дано ми пази дъжда. От стъкла.