автор: Petroff

Уикенд на брега на Тихия океан
Пуйки на пътя. Затвор. Американски тоалетни. На битак в събота.
Рецепта за сладкиш. Африкански зебри. Европейски замък.

Неделната утрин е отново слънчева. И познайте каква е програмата - отново ще ядем. Този път сме на закуска в сладкарницата "Линс" - магазин за природни - като че ли могат да бъдат други - хранителни продукти долу, в центъра на града. Напоследък биологично чистите - разбирайте от естествен произход и без допълнителни консерванти или подобрители храни - са много популярни тук. След като десетилетия индустрията е работила за външния вид и дълготрайността на храните, сега набират популярност по-простите и по-близки до естествения си вид храни. Което не ги прави по-евтини. Та точно в такъв магазин сме канени на закуска. Вече забравихме на коя по ред маса ще сядаме на тази сватба.
Но все още е рано и ние имаме време първо за сутрешната си разходка из гората, а после, пеш - "О, защо не дойдете с колата?" - възкликва Керън - "Ще слезем долу до центъра". Нашите американски приятели така и не свикнаха, и не разбраха, защо упорстваме да вървим пеш, когато можем да се качим в кола.
Оставяме американците да се чудят на свръхестественото ни желание за ходене с крака, а не с колела и тръгваме по улицата пеш. Този път сме решили да не отиваме направо долу на главната улица, а с една голяма дъга да преминем през по-голяма и невиждана досега от очите ни част от града.
Едва завиваме около къщата и току зад оградата сред редките борове виждаме няколко пуйки. Същите пуйки, като на леля Марийка, които сме свикнали да виждаме да кълват по осеяното с курешки и конски фъшкии трънливо баирче пред къщата на село. Но това са други пуйки. Това са истинските диви и свободно разхождащи се в родината си пуйки. Свободно разхождащите се пуйки, но по родните български улици, преди около пет-шест години, предизвикаха объркване в разбиранията на Пол за местообитанието им.
По това време той живееше в Трявна и при едно от гостуванията си у нас каза, че с изненада научава, че и в България, както и в Америка, има диви пуйки. Той знаел, че диви пуйки има само в Америка. То и ние си знаехме, че само в Америка има диви пуйки, и започнахме да го разубеждаваме, че е видял нещо друго. Той си настояваше - видял ято диви пуйки и това е. Горкият. Нали е свикнал с щъкащите по улиците на родния му калифорнийски град пуйки и си знае, че домашни пуйки не се гледат на стаден принцип и не се оставят да цвъкат по улиците. Нали в родната му Америка бдителни съседи ще се обадят на 911 и собственикът на тези пуйки ще бъде глобен и затворен, а животинките ще бъдат откарани веднага в приют и подложени на денонощни грижи и съобразено с пуйчата им природа хранене. В Америка само дивото живее без правила и огради. Питомните животни и хората следват строго определени маршрути и модели на поведение. Едва го убедихме, че тези пуйки са собственост на някого и са пуснати за през деня на разходка и самоизхранване. Той уж повярва, но от тогава, когато и да ни попита нещо, като чуе отговора, врътне очи и примижал, поглежда нагоре, и все си спомня за ония диви тревненски пуйки.
Изоставили пуйките да си ровят из шумата на градската гора и храсталаци, продължаваме по улиците надолу из градчето. Две еднакви къщи или градинки не срещнахме по пътя. Но пред почти всяка от пустите в ранния час къщи, имаше ранни посетители. Птички и катерици се боричкат около поставените на специална стойка или провесени от клона на висок бор хранилки и поилки за птици. Тук децата не опъват ластиците на прашките и домакините не размахват къшкащи метли по птиците. Дори и котките дремят по прагове и первази в пълно безразличие към пърхащите и чуруликащи пилета. Животът в това малко курортно градче, залутано сред боровите гори и скалистите океански брегове на Калифорния, протича в почти по будистки идилично разбирателство за хора, котки и всички останали живинки.
Главната улица този път ни посреща почти празна. Скарата още не е запалена, вратите на агентите на недвижими имоти са затворени и по тротоарите не се виждат туристи. Рано е. И тъй като часът е едва девет, а закуската е обявена в десет, ние подминаваме мястото за следсватбената закуска-сбогуване с гостите и продължаваме нап ред по улицата. Ние вече се разхождахме тук и малкото сгради са ни познати. Внезапно пред нас изниква неугледна дъсчена барака. Как ли е останала тази съборетина тук? И как вчера не сме я видели?
Спираме пред масивно скованата, но много отдавна, с дебели посивели от времето дъски, постройка и първото, което се набива в очите ни е, че никъде по стените й няма прозорци. Ако не броим препречения с няколко кръстосани железни пръчки отвор с ширината на лисича дупка на една от страничните стени. Вратата е плътно залостена с масивно метално резе заключено с голям стар и ръждясал катинар. Най-сетне над вратата откриваме ключа - не за катинара, а за предназначението на сградата. Надписът високо горе, почти под тясната стряха е категоричен - "Затвор на Камбрия - 1888 г.". Ясно - някога това е било затвор и хората са си го оставили за възпитание ли, за назидание ли..., но полуизгнилият, тесен и неуютен затвор напомня на всички, че доскоро времената са били доста по-сурови от днешните и правата на затворниците са били ограничавани само до спарен въздух за дишане и вода за пиене. Интересен исторически паметник са решили да запазят за поколенията местните власти.
Време е да потърсим тоалетна и да кажем и няколко думи за американските тоалетни. Доста прозаичната тема не би трябвало да остане неподмината и неудостоена с внимание. Много неща могат да се пропуснат при едно пътуване, но посещенията в тоалетната са задължителни. Да се намери тоалетна в Калифорния е много лесно. Най-лесният начин е да влезете в ресторант или заведение за бързо хранене. Вътре със сигурност ще намерите тоалетна. Абсолютно безплатна. В страната, измислила поговорката "Безплатен обяд няма", задоволяването на естествените нужди е безплатно. Във всички тоалетни. Изглежда тук известната фраза "Парите не миришат", приписвана на римския император Веспасиан, въвел данък върху обществените тоалетни, не се прилага в практиката. Дори и да не сте клиент, някой от персонала ще ви упъти с дежурната американска усмивка.
Другата възможност за намиране на тоалетни е да попитате някого, ако се намирате в централната част на града. Ние избираме втория вариант и веднага ни упътват. Тоалетните са почти същите като европейските - чисти, с топла вода и сапун, кърпи и огледала. Казвайки европейските, за съжаление, трябва да изключим почти целия Балкански полуостров от континента. Географски принадлежим несъмнено към Европа, но по много други признаци, включително и този, по-често премълчаван по псевдоморални и какви ли не други извинителни причини, определено не сме европейци. Единствената разлика от европейските им братовчеди е във вратите. Вратите на американската тоалетна са масивни, тежки и като че ли направени малки деца да не могат да ги отворят. За дребничък първокласник отварянето на тежката, снабдена с хидравличен механизъм за затваряне врата е непосилна задача. Но тук малки деца не се разхождат без родителски надзор. Америка не е страна, където деца или домашни любимци се разхождат свободно. Кучетата са на каишка, а децата - за ръката на родителите си. Ако не бяха двата надписа "мъже" и "жени" можеше и да не разберем, че тази симпатично боядисани във вълнообразни оттенъци на светло синьото и с нарисувани риби по стените е тоалетната за която бяхме тръгнали. С това външно оформление бихме решили, че това е или градския аквариум, или магазин за риба. Но стига сме се прехласвали по тоалетни.
Продължаваме по главната улица и стигаме до края. Тук вчера имаше само препълнен с автомобили паркинг, а днес автомобилите са освободили място за нещо като нашенски битак. Но истински битак. Всеки, който има нещо старо за продан може да дойде тук в неделя и да го продаде. Отбиваме се от пътя и влизаме във вчерашния паркинг и днешния битпазар по-скоро да разгледаме, отколкото да купим нещо. Употребяваните вещи за продан са пръснати или направо на асфалта, или на сгъваеми масички, а собствениците им
са седнали на сгъваеми столчета до тях. За разлика от професионалните продавачи те си седят мирно и кротко и не предлагат и хвалят натрапчиво стоката на всеки преминаващ. Определено употребяваните стоки не са ориентирани към масовия, купуващ най-новото потребител, а към специфична малка група купувачи. А и сигурно са свикнали, че повечето от разглеждащите наоколо са водени по-скоро от любопитство, отколкото от желание за покупки.
Започваме обиколката от купчини книги. Цената е доста категорична - за книга с меки корици петдесет цента и за книги с твърди корици - седемдесет и пет. Без разлика от автор, жанр или брой коли. Книгите не са от най-цененото тук. А, и къде ли са? В отсрещното кафене за чаша капучино в пластмасова чашка ще ви поискат колкото за пет томчета с твърди корици и една книга с меки. На следващата купчина са струпани дрехи. Личи им, че са втора употреба, но цената е прилична. Продаващият ги предлага хартиени пликове с размер на голяма пазарска чанта и колкото дрехи успееш да натъпчеш вътре и си ги отнасяш само за долар. Десетина тениски, едно тънко якенце и два чифта чорапи на цената на две книги. Има и обувки. Всички са спортни. Размерът им е само за малък крак. Или жена му го изоставила и не си е взела старите обувки, и той сега ги продава за да се освободи и от последния материален спомен за нея, или просто децата са пораснали и човекът си е почистил шкафовете. Няма да си купим обувки. Въпреки че можеше. Но щяха да ни стискат. А пък бяха евтини. Само четвърт долар едната. Но щяха да са ни малки. И бяха почти новички. То американците колко ли ходят с обувки. Те не слизат от колите си. Къде да изтъркат подметки и очукат бомбета по мокети и паркети? Някой по-пестелив американец може и да се пенсионира с обувките от абитуриентския си бал. И да не му се наложи да си купи други. Стига да не му пораснат повече краката.
Наоколо се продават и други най-различни по-малко или повече употребявани предмети, които най-лесно ще опишем с думата покъщнина. Чудим се кой ли ще купи стъклени чаши от преди тридесет години препълнени със спомените от хилядите целувки на отпивали от тях устни. Във всеки магазин за долар-два може да се купят и чаши, и чинии, и всичко останало продаващо се наоколо. Трябва да напускаме паркинга. Тук ни доведе любопитството, а ни изгони часовникът. Време е за закуската.
Трудно се провираме през клиентите на магазина по пътя си към запазената за нас вътрешна тераса. Продавницата на сладкиши е учудващо претъпкана за пустия по улиците час. Модният вик напоследък на масовото хранене - биологично чисти продукти - изглежда е добре разработена пазарна ниша от собствениците на фирмата. Най-разнообразните по дизайн и големина бурканчета, пълни с не толкова различни и не особено вкусни сладка и мармалади се продават в специални, оформени като кутии за подаръци опаковки. По едно, по три, по шест, по дузина и по много. В прости дървени сандъчета и в ракли с метален обков. С фирмени купички и чаши. В аранжировка със сухи цветя и рекламни диплянки. С поздравителни картички и книги с рецепти за сладкиши. В името на богатия асортимент и желанието всеки влязъл в магазина обикновен човек да бъде превърнат в клиент, покрай бурканчетата със сладко се продават химикалки, чаши, тениски, плюшени играчки и най-различни дребни и незнайно за какво нужни сувенири. Но в борбата за спечелването на клиенти всички средства са позволени.
Продължаваме да се промъкваме покрай "Извинете", "Може ли", Бихте ли…" и най-различни изрази на учтивост за малката блъсканица, която се създава, и най-сетне успяваме да се изкачим на терасата. Тук сме отново като у дома си - във вече станалата почти семейна компания от последната седмица. Закуската е наредена на няколко маси, около стените на терасата, на които висят картини изрисувани с маслени бои в ярки цветове - продават се, разбира се, като на вечеринка от ученическите ни години са наредени един до друг столове. Те не са достатъчни за всички, но това не е проблем. Ако не си намерите стол, ще стоите прав. Масите са отрупани с плодове, кафе, сокове и няколко вида сладкиши.
Сега е моментът да разкажем по-подробно за американския сладкиш. Много са сладки и много са вкусни американските сладкиши. Обича американецът да похапва сладко. И за разлика от европейските се приготвят много по-лесно. Няма ги пищните украси с разноцветни кремове на френските торти. Забързаният американец не прекарва с часове покрай печката да бърка, шприцова и прави кулинарни произведения на изкуството радващи повече очите, отколкото вкуса. Типичният американски сладкиш се приготвя от едновременно забъркани и изсипани в тавата продукти. Ето и една лесна рецепта, за да усетите вкуса на един от популярните сладкиши тук: един килограм изчистени и нарязани ябълки поръсени обилно със захар, пакетче овесени ядки, отново захар, пакетче краве масло, захар, малко канела, захар, захар и още мъничко захар. Разбърквате добре, печете за половин час във фурната и готово. Приятен апетит!
Сервитьорите носят кана след кана кафе и портокалов сок, купчините с диня, пъпеши, ананас, портокали, банани, ябълки и ягоди намаляват, разговорите започват да се умълчават в прегръдки за сбогом, и гостите по двама, по двама си тръгват. Почти всеки го чака хилядомилен път обратно - с кола и самолет. Най-дългата сватба на едно от най-дългите крайбрежия в света свършва. Оставаме само десетина приятели за още една нощ и една разходка по брега на океана.
Днешният неделен следобед е организиран в посещение на замъка на Хърст. Курт, бащата на Пол, е запазил и купил билети за колективно посещение на една от калифорнийските забележителности - замъка на Хърст. Медийният магнат Хърст, наследявайки огромна за времето между двете световни войни сума, си построил замък на голите калифорнийски хълмове. Още като дете се влюбил в старите европейски замъци, доста от които имал възможността да обиколи заедно с майка си. И като пораснал, превърнал детската си мечта в действителност. Хиляди работници в продължение на десетки години построили точно копие на германски средновековен замък с изглед към океана. Вътре замъкът бил обзаведен с купени от Европа и Близкия изток произведения на изкуството или копия на антични и средновековни мебели и тъкани. Замъкът имал собствена зоологическа градина, овощни и цветни градини и басейн. Но това било някога. Замъкът се радвал на разцвета си и на многобройни и известни гости до преди тридесетина години. Със смъртта на собственика си позагубил блясък и най-важното - средства за издръжка, животните от зоологическата градина били раздадени по различни зоопаркове и многобройната прислуга загубила работата си. Днес замъкът е туристическа атракция и срещу двадесет долара вход всеки може да го разгледа за един час.
Правим малък керван от четири коли и поемаме на север. По чертаещия бреговата ивица път напускаме слънчевия ден и се гмурваме в мъглата. Не свикнахме с изненадите на океана. Преди няколко минути грееше слънце от синьо небе, а сега от океана през шосето се търкалят раздърпани бели къдели и пълзят по жълтите хълмове в студен ноемврийски строй. Изведнъж вдясно и напред, като от нищото, изскача стадо зебри. Излиза от бялата мъгла, пресича в бяг падината между хълмовете и изчезва нагоре в облаците. Това истина ли е или плод на възбуденото ни от променящата перспективата на пейзажа мъгла? Доста далече сме от саваните на Африка. Нереално пробягалите през облаците на мъглата безкрили пегаси по чернoбели одежди се оказват истински африкански зебри. Африканските тревопасни са пуснати на свобода наоколо след закриването на зоологическата градина на Хърст и са се приспособили добре на мекия Калифорнийски климат.
Пътят отхвърля пухените завивки на мъглата и се изпъва отново под синьото небе. Мъглата се е изкачила високо и само върховете на хълмовете остават с бялата й шапка. Преминаваме покрай голяма табела "Замък на Хърст" и влизаме в голям паркинг. Посещението в замъка става с автобус. Трябва да оставим тук долу колите и със специален автобус под надзора на екскурзовод да изкачим хълмовете по стръмния спирално изкачващ се път. Замъкът се радва на висока посещаемост. От паркинга към информационния център, откъдето на всяка минута-две тръгва автобус, вървят семейства с малки деца, пенсионирани двойки, организирани групи ученици, рокери с обковани в желязо кожени дрехи и с развени бради и коси, загърнати в метри платове и с тюрбани индийци, въоръжени със задължителните фотоапарати японци, черни и бели, хора от цяла Америка и света. Под високия купол на обширния информационен център ври и
кипи от английски, руски, немски, френски, испански и много други неразбираеми и чути за пръв път от нас езици.
Вървим в групичка, като в стадо, водени отпред и надзиравани отзад от две жени, обясняващи ни с назидателния тон на пенсионирани начални учителки и със зорко следящи ни погледи на фелдфебел да не стъпим встрани от пътечката или да не пипнем нещо.
Натруфеният замък оставя в нас противоречиви чувства. Разположен тук, далече от земите на замъците, върху хълмове, по които не са стъпвали подкованите копита на бронираните рицарски коне и не са се организирали пищни балове с веещи се кринолини и напудрени перуки, замъкът стърчи като изгубена детска играчка. Или построена детска мечта. То, като че ли, е едно и също. Няма да описваме всичко видяно в този замък. Ще споменем само нещата, оставили най-трайни спомени у нас. Купените от Гърция, Италия и Египет антични мраморни скулптури стоят някак гротескно около басейна на върха на този хълм. Във високата колкото пет етажа, но мрачна трапезария, с маса, напомняща за масата на великан от приказка на братя Грим, висят четири от шестте най-големите в света гоблена. Другите два са в Лувъра в Париж. Според думите на екскурзовода. Навсякъде около ни личи стремеж не към красота, съвършенство и стил, а всичко да е най-старото, най-голямото и единственото. Със самото строителство на европейски замък в Америка тези цели се постигат лесно. С малка подробност - трябват много пари.
Прави ли ви впечатление, че покрай замъка зачестихме с използването на превъзходна степен - това най, онова най, другото по-най? Едно от най-характерното за позитивното мислене на американеца е превъзходната степен. Ако американец си купи кола, то тя ще е най-голямата, а ако не е най-голямата то тя ще е най-новата или най-практичната, или най-скъпата, или най-евтината, или най-икономичната, или най-удобната за семеен излет, или най-добре вписваща се в интериора на гаража. Каквато и да е - скърцаща от хронична ръжда таратайка или ослепителния кадилак с размери на автобус - все ще е най. Американецът винаги живее в превъзходен свят. Неговият свят е най-свят. Най-хубавата страна е Америка, най-красивата жена - собствената съпруга, а най-доброто го чака търпеливо напред по пътя на живота му зад ъгъла на година-две или колкото там са нужни труд и упорство.
Снимаме се за спомен пред прехваления замък и тръгваме обратно към Камбрия. На половината път спираме на голяма и пълна с коли отбивка на пустия бряг, където ни чака нова изненада. Не, не ни чака, а лежи, и не е изненада, а са изненади. На малкия плаж сред скалисто заливче, току до пътя са налягали двадесетина морски слона. Паркираните коли са на привлечени от гледката преминаващи туристи. Изглежда, че морските слонове често си почиват тук, защото около отбивката е построена дървена ограда и има надпис, предупреждаващ да не се слиза на плажа, защото морските животни са диви и могат да бъдат опасни, а освен това са защитен вид и безпокоенето им е престъпление. Оградата е скована току до плажа и големите, като малки подводници от Първата световна война туловища лежат до носа ни. Скупчените покрай оградата хора на десетина метра от животните изглежда не им правят никакво впечатление.
Тълпата туристи ги разглежда от всякакви ъгли, снима и възхищава, но хората не представляват никакъв интерес за морските слонове. Повечето от накацалите по оградата са американци, а те може би са виждали американци, но поне едно око да бяха хвърлили и към нас - я видят друг път българи, я не. Ама не - дори и изпод око не поглеждат към нас - сумтят под лъчите на слънцето и търкалят прашни гърбове по пясъка.
Морските слонове на калифорнийския бряг са по-приятна гледка за нас от копието на средновековния замък. След китовете, слоновете и носорозите, морският слон е най-големият бозайник на Земята. По-точно е един от двата най-големи живеещи и във водата, и на земята. Другият е студенолюбивият му мустакат братовчед - моржа.
Тялото на възрастен мъжки достига над пет метра дължина и повече от три тона тегло. Двадесетината мъжки са се опънали в ергенско усамотение на плажа и са заети с бездействието на дрямката под лъчите на слънцето. И те като хората предпочитат компаниите и бездействието пред широтата на самотата. И въпреки че място има за хиляди морски, африкански, индийски и всякакви други слонове, те току се блъскат, наместват, изправят тромави тела и се зъбят един на друг в желанието си да се наместят точно на най-тясното или вече заето от ръждивокафявото осеяно с белези тяло на някой от компанията. Или пясъкът там е по-гладък и не драска гърба, или просто така - за демонстрация на сила и превъзходство. Погледнато отстрани, малкото общество напомня на човешко - безсмислени караници и заплахи за няма нищо. Слънцето все така грее и вълните блъскат по непокорно стърчащите скали, галят нежно полегатия, покорил се под ударите им пясък. Разправиите минават само в леки сблъсъци на масивните гърди, перчене и зъбене. Нали наоколо няма женски животни - за какво да хабят енергия в бой. От време на време някой се отделя от групичката и влиза да се разхлади в студените води на океана. Учудващо грациозни и пъргави стават сред вълните трудно пълзящите по пясъка великани.


За гостоприемството
Обратно по брега на Тихия океан. Кръвта на Америка тече по пътищата.
Пици по телефона. Една баня за една дузина.

Дойде време за сбогуване с Камбрия. И най-дългите сватби все някога свършват, а и нас ни чакат още пътища и градове. Сбогуването с океана ще стане довечера - ясното небе обещава красив залез. А с гостоприемните Керън и Курт ще се сбогуваме утре сутринта.
Седим на самотната пейка на брега на океана в тишината на летния следобед. Слънцето е навело пълен с пурпур диск над сивия океан и ни се иска да вярваме, че ни намигва за сбогом. Времето на прага на нощта спира да изчака залеза. Дори вятърът си почива в храстите и гънките на свободно висящите знамена пред съседния хотел. Небето постепенно потъмнява, океанската повърхност блясва в сребърното огледало на отминалия ден и червеното слънце изчезва зад хоризонта на впилите се в целувката на нощта устни на небето и океана.
Вълните пълнят с тъмнина бляскавата до преди минути повърхност на водата, завивката на нощта скрива устните на хоризонта и вятърът се измъква от храстите, разпъва знамената и полазва със студени тръпки под късите ни ръкави. Време е. Под мълчанието на вече изгрялата в тънък сърп луна се прибираме за последната си нощ тук.
Утрото ни буди с доста по-ведро настроение от снощното. Какво се бяхме одрямали толкова от тази последна вечер? Като че ли наистина беше последна. Безброй вечери и, още по-важно, нови мамещи ни с обещаваща неизвестност дни чакат да бъдат видени от очите ни. В къщата цари малък хаос. Всички сноват между паркираните отпред коли и къщата, и пренасят в двете посоки дрехи и подаръци. Един носи към колите, друг пренася от колите... "Пол, взе ли подаръка от леля Ан?", "Пол, къде е сватбеният букет?", "Пол, побързай, трябва да се приберем преди четири!". Само след два часа размотаване и още два часа прегръдки и целувки насапунисваме с пяна за бръснене задното стъкло на колата на Бетси и, не, не бръснахме, то си беше достатъчно гладко, а с пръсти написахме в бялата пяна "Бетси и Пол - младоженци" и тръгнахме.
Обратно към Сан Франциско, но този път не по скучната магистрала, а по път номер едно виещ се в бавни, повтарящи извивките на калифорнийското крайбрежие, завои. Надяваме се да имаме възможност да се наслаждаваме на красивите пейзажи по пътя на север. Ако мъглата ни позволи, разбира се. Уви, днес няма да имаме късмет. По-голямата част от пътуването ни ще преминава през млечната непрозрачност на океанските изпарения. Път номер едно отделя западната граница на Америка от океана, провиращ се в ниското между хълмовете и нащърбените от вълните скали в посока юг-север.
Време е да отделим малко повече време за американските пътища. Животът на американеца тече по тези пътища. Американецът прекарва по няколко часа дневно по пътищата. Ако ни питате какво има най-много в земите на Америка ще отговорим - "Пътища и само пътища.". Ако по някакъв начин, не, това не може да стане, но да си представим, че пътищата изчезнат само за няколко часа, цяла Америка ще изпадне в автомобилична смърт, ще изхърка предсмъртно с няколко облака дим от ауспуха и ще загине. Цялата й територия е опасана в пътища, по които американецът, живеещ на север пътува задължително на юг, а живеещият на запад държи непременно да посети някого на изток. Няма истински американец, който да не живее на един час път с кола от местоработата си и на още два часа път в противоположната посока да не му се налага да пътува поне веднъж седмично. Цялото население на Хоумкрийк работи в съседния, намиращ се само на петдесет мили Бизнесвил, а собствениците на къщи в Бизнесвил всяка сутрин отиват на работа в Хоумкрийк.
Пътят помежду им всяка сутрин пъшка под колите на разменящите си жителите за през деня градове, а вечерта обръща уморените си ленти в обратна посока и ги връща за през нощта. И така до петък.
А през почивните дни и двата града натоварват в колите деца, топки, кучета, хладилни чанти с храна и напитки за една седмица и отиват за няколкочасов пикник с барбекю в парка на кацналия високо горе в близката - на няма и четири часа път - планина Уикендхил. Най-вероятно, те не отиват там, само защото мястото е по-различно от парка до езерцето в техния град. Но пътят до там е достатъчно дълъг за пълноценна разходка. Те ходят надалече, за да могат да разходят най-големия си домашен любимец - автомобила. А като знаем, че ного имат освен по една кола за всеки, и голяма семейна кола, която стояла цяла седмица вързана в гаража, това е добър повод да я натоварят и да й дадат възможност да потича по пътищата на воля.
Всички американски пътища са нови. Като току-що разстлана ред гумите асфалтова пътека. В колите по американските пътища може да се пие кафе, да се чете книга и да се храни малко бебе. Изминахме повече от три хиляди километра и нито веднъж не ни тръсна дупка или неравност. Тук няма опасност да счупиш зъби - по-скоро може да заспиш от плавното движение. Пътищата са прясно боядисани в бели или жълти разделителни ивици, а на много места имат вградени леко издадени светлоотразителни "котешки очи" между различните ленти за движение. В светлината на фаровете те чертаят пътя, а ако се разсееш и навлезеш без да искаш в другата лента, изпъкналите помощници ще почукват по волана и ще те предупредят, че навлизаш в друга лента. В края на пътя е заделена една двуфутова ивица, напречно набраздена с плитки каналчета. Научаваме, че тази единствена грапава част от пътя е направена за безопасността на хората. Стъпят ли гумите по грапавия край и започват да свистят, и вият, и предупреждават, че още малко по-надясно е опасния край на
безопасното пътуване.
В Америка незнаещите да четат трудно биха се оправили на пътя. Европейските пътища са отрупани в забранителни и предупредителни знаци. Покрай американските пътища пътни знаци няма. Растат всякакви табели и реклами, но знаци наистина няма. На кръстовищата има един знак стоп и по пътищата от миля на миля знак за максимално разрешената за движение скорост. И преди някой от рядко срещаните по изпънатите пътища завои квадратен знак със змиевидна стрелка. И то не толкова да предупреди за следващия завой, колкото да спести евентуалните претенции към федералните власти за парично обезщетение на влезлия с неразумно висока скорост и неуспял да остане на пътя след завоя шофьор. И общо взето, това е.
Ролята на всички останали напътствия е дадена на словото. Ако паркирането е забранено, има табела с надпис "Забранено паркирането". Ако завиването надясно е забранено, отново табела - "Завиването надясно забранено". И всичко останало забранено или разрешено на пътя е написано на английски език на табела. Няма защо да учиш правилници за движение и да запомняш символи - просто прочиташ и следваш инструкцията. И като отчетем и автоматичните скоростни кутии, и широките пътища, за да нямаш шофьорска книжка в Америка, трябва или да не можеш да четеш, или да си сляп.
Преминаваме покрай много места за паркиране, а наоколо им няма нищо. Само малка табелка с надпис "Красив изглед" подканя пътуващите да спрат и се насладят на пейзажа. И нашите планове сутринта бяха такива, но красивите брегове се скриха в мъглата и не допускат жадните за гледане очи да отпият и глътка от красотите им. Продължаваме на север по все още обещаващия красиви изгледи път номер едно, но единственото, което виждаме е чезнещия в мъглата път с боядисан с две непрекъснати жълти ленти гръбнак пред нас. Три часа вече търсим пролука в мъглата и нито една кола не ни изпревари, и ние не изпреварихме нито една. Всички стриктно спазват забраната за изпреварване по тесния, според широко скроените стандарти за пътища, номер едно. Никой не свирна с клаксон, не пришпори в нервен изблик педала за газта и не си позволи да настъпи двете забранителни линии.
Наближаваме Салинас и Монтерей, мъглата се разкъсва, в плитките заливи на сивия досега океан засияват жълти пясъци и зелено-сини спокойни води, но за нас вече е време да скъсаме пътната връв на крайбрежното шосе и завивайки вдясно да навлезем отново в гъстата мрежа от магистрален пейзаж на градовете от залива.
Четирите коли спират пред познатата ни къща в Окланд и улицата заприличва на паркинг. На входа на къщата, отвън, току до тротоара на улицата ни очаква нова изненада за американския начин на живот. За четирите дни отсъствие се е натрупала камара с подаръци за сватбата, доставени от "Федерал експрес". Пощенските пратки просто са наредени до вратата и за тези четири дни на никого не му е минало и наум да си хареса нещо и да си го вземе. А кашоните са стояли направо безстопанствени и четири денонощия са крещели пред очите на всички "Сами сме, сами сме!". И как поне от нездраво любопитство нито един "доброжелателен" съсед или бездомник не дойде да види дали няма нещо интересно в големите колети. Ами вътре може да има нещо, което да е от полза на всекиго. Тъй и тъй собствениците не си ги прибират - може би не им трябват. Никой не се е осмелил да пристъпи очевидно безпрекословната, макар и незаградена частна собственост.
С тъга си спомняме, че оставените преди години възстарички обувки пред нашата българска врата не можаха и една нощ да преспят сами. Намериха се веднага услужливи крака да ги обуят и топлят през влажните есенни нощи. И мръсен чорап да оставиш, и него някой ще открадне. А какво остава за новички кашони. И "бомба" да напишеш на кашона, щом не е заключен зад непроницаема врата, ще изчезне още преди пощальонът да го постави на земята. Българинът по природа е любопитен и грижовен към без надзорните вещи - не ги оставя на произвола на времето и метеорологичните превратности. А и в България оставиш ли нещо на земята и само да обърнеш поглед за миг встрани, на нещото му поникват крака, и с първия срещнат изчезва зад ъгъла. Феноменални способности са се развили по древните балкански земи. А тук на оставеният, види се, върху плодородната американска почва кашон, корени ще му поникнат, но крака или криле - никога.
Започва едно лудо разтоварване на хора, дрехи и подаръци и стаите се препълват с празни кашони и разхвърлени раници и чанти, с глъчка и високо извиквани имена. Позагубихме се в тълпата под отеснелия от гости покрив. Домът на нашите приятели ще се наложи да се поразпъне отвътре за да побере дванадесетте си гости в трите си стаи. Добре, че на помощ му се притичва поляната в задния двор, която с мълчаливото съгласие на тревата ще се превърне в къмпинг за няколко дни. Четирима от приятелите на Бетси ще спят в палатки под жълтите плодове на лимона.
Отново стигнахме до американското гостоприемство. Още в България приятели и познати ни засипваха с какви ли не предупреждения. Чувахме, че американците гости не канят. Казваха ни, че дори и да те поканят, то ще е за час-два и трябва да си тръгваш. Сега вече сме убедени, че всичко това е в резултат на повсеместно ширещото се по Балканите разбиране за гостоприемство. Събира се една компания на мезета и празни приказки, поливани обилно с морета от вино в кварталната кръчма, наричана нежно "капанче", пропива търпеливо и жертвоготовно вечерта, докато най-близко живеещия им приятел загаси лампите в дневната стая и жена му заспи, и под люлеещ се строй се нарежда пред вратата му, и се обляга на звънеца пред входната врата. И приятелят - нали затова са приятелите - трябва да събуди жена си, да си сложи най-приятното лице и усмивка и да ги покани у дома си. Да нареди маса и да наточи вино. И на всяка втора дума да казва "Добре сте ми дошли! Много ни е приятно! На здраве!". И след като компанията изпие и последната капка вино, и опразни хладилника, счупи няколко чаши и десет чинии, боядиса покривката в червено и започне да дреме на масата, домакинът трябва с усмивка да попита дали уважаемите гости не искат да притича до магазина в съседния квартал и да купи от любимото им вино. И когато утрото започне да наднича иззад просветляващото на изток небе, компанията най-възпитано, въпреки настойчивите молби да остане и погостува още, си тръгва, будейки с гръмогласни пиянски гласове кучетата и първолаците от съседните няколко входа на звукопрозрачните панелни блокове. Не, не са така гостоприемни американците. Да приемат приятели, които да им гостуват с дни и нощи, могат и го правят. Но не са така гостоприемни като българите. Ние, българите сме най-гостоприемната нация в света. Или поточно най-приемащата пияни гости нация в света. В Америка никак не обичат неканени пийнали до отвъд веселост гости, очакващи да бъдат засипвани с внимание и грижи. Така че да си знаете - гостоприемството тук е функция на трезвеността и възпитанието. Американците ще те приемат в дома си не като скъп гост, на който трябва да се кланят и задоволяват прищевките. Отворят ли вратата за тебе, те приемат като един от тях. Няма да можеш да се радваш на специално внимание и грижи. Никой няма да ти сервира и прислужва. Но домът им ще бъде и твой дом. Вратите му ще бъдат отворени за теб, както и сърцата на домакините. Всички врати - и на килера, и на хладилника - като в твоя собствен дом.
Постепенно суматохата по настаняването затихва, стаите се умълчават, само банята продължава да шумоли и да отваря и затваря задъхано врата. Всички сме се изнесли отзад в дворчето на открито и гласовете ни един през друг изпълват ранната вечер с впечатленията ни от последните дни. Почти мръква и трябва да решим какво ще вечеряме дузината гости. Американското мнозинство единодушно решава - ще поръчаме пица по телефона. Типично американско решение. Най-бързият начин за готвене. В кухнята на Бетси печка-
гигант с фурна и четири котлона стои и мечтае някой да сготви нещо на нея. Отворим ли вратата на хладилника, ще потекат продукти, като от електрически рог на изобилието, но..., кой ще се занимава с рязане, месене и печене. Тъй и тъй, никой не използва печката, че ако младото семейство реши да я изхвърли ще им се освободи място за детско легло и кош с играчки до него. Събираме по десет долара на човек и след няма и половин час четирите пици с размер на сплескано мексиканско сомбреро звънят на вратата. Донеслото ни пицата момче, най-вероятно ученик във ваканция, благодари и си тръгва с усмивка на лице и десет долара бакшиш в джоба. Вземаме си от вече нарязаната на равни сектори пица и всеки се залавя със своя дял. В интерес на истината, трябва да кажем, че пицата е вкусна и прясна. За разлика от хамбургерите. На помощ за преглъщане на обилно полетите с доматено пюре парчета пица ни се притичват в пластмасови чаши глътките бира от собственото производство на Пол.
Полупразната луна се люшва като златна гондола надолу към вълните на океана, но нощта заспива бавно в препълнената къща. Сънят не може да ни намери толкова щъкащи от стая в стая хора. Ако беше по-хитър, щеше да застане на вратата на банята и един по един да ни залови и отнесе във владенията на спуснатите си клепачи. Ама като не му идва на ум. Обикаля и ни търси из цялата къща. Отдавна е тъмно навсякъде, само от време на време, като око на морски фар, широко прозяващата се полузаспала от умора врата на банята хвърля бърз лъч светлина наоколо, колкото да провери дали най-после всички заспаха.