автор: Marcel

Град, Изтъкан от Сънища...



Сънят се завръща у дома. Крачи бавно. Не говори и не издава страстите си. Какво е пространството за него! То е преодолимо с усилието на едно просто желание. Но някои разстояния са най-лесни за изминаване в съня- тези, които водят до родното място. Някога хората не са знаели какво е това. Те са сънували отминали времена; отминало детство; отминали хора... Но не и родния си дом. Те не са можели да го разберат. За тях е имало един свят- този, в който живеят, тяхното Обиталище. А когато напуснеш земята си- със сълзи трепет или безразличие- тя заживява в съня ти по-здраво от всичко друго...
Родното място в случая е град. С какво е по-различен той, обширният, големият град от малкия или пък от селото? На пръв поглед- с нищо. Всички тези места са еднакво ценни, равнопоставими за хората. И градският, и селският живот имат своето приказно многообразие от светлини и сенки, залези и възвишения, лъкатушещи пътеки... Но в големия град има не само множество хора, но и множество гласове- на къщи, улици и баири. Къщите са обикновени; има и стари, построени преди половин век; има и изключително грациозни, проектирани като имитация на отминаващите в Западна Европа течения... В големия град се сблъскват стиловете- говорещи за различни времена, привличащи различни погледи, пораждащи различни пейзажи, но съществуващи заедно в съня. В един сън аз влизам в рушаща се барокова сграда, на два етажа, напомняща леко на Градската библиотека. Всъщност тя е по-малка от Библиотеката, а отвътре е тъмна и самотна. Изкачвам се по витите стълби. Те са ми неудобни- високи и тесни откъм парапета- но аз не се препъвам в тях. Замъглените стъкла на прозорците откриват деня, слънчевото море навън, но за да видя всичко това, аз трябва да се отклоня от пътя си, а той е към втория етаж.
Такива сгради са моята слабост в съня. Аз изпитвам към тях същата привързаност, каквато е любовта ми- внезапно избликваща и изпълваща ме с цялото космическо щастие-, към момичетата в моите сънища. Когато се събудя след сън, в който съм се влюбил в старина или в приказно момиче, аз не смея да се разделя с него през целия ден. И си спомням за сън, детски чуден сън, в който участвам в бал в старинно здание. Дали е било след някоя прочетена приказка? Или спомен от минал живот? Или пък тези същества, създадени от човека, но способни да го омагьосат, са проникнали под кожата ми, още в първите ми години, когато не съм можел да се защитя? А и за какво ми е защита от тях, Господи, след като те са душите, с които разговарям в своя унес, във виолетовите сънища; те са ми по-верни от приказните принцеси, а тяхното „Обичам те! Остани!" е по-искрено и е завинаги. И не само тези, „западните", напомнящи малко по малко на дворци, а и обикновените, схлупените, уютни къщички, накацали по баирите или разните улици,но и едноетажните сенчести домове, покрай които винаги минавам в тези сънища... И как всички тези същества ме посрещат приветливо, как растат с всеки изминал сън, как сменят местата си в града, как цялата централна част, осеяна със стаи здания, зеленина, фонтан и висок, величествен паметник, започва да изглежда по друг начин, така че да чувствам, че откривам и преоткривам родния град. Всеки такъв сън е като произведение на изкуството, а кой е творецът- ще разбера ли някога?! Как така този град става толкова различен от себе си, как се появяват нови и нови стари сгради, как главната улица става все по-дълга, как Паметникът един път е още преди театъра, друг път стои в средата на един невероятно пространен площад, или пък има размер на малка църковна статуя?
Има сънища, в които аз обхождам града, знаейки, че няма да съм дълго в него, че скоро ще трябва да се прибера „у дома"- там, в „новия" дом- и искам да видя всичко- и Хълма, и Реката, и Парковете, и Театъра, и Паметника, и Фонтана, и Главната улица... Ако денят е делничен, влизам в книжарница да търся картички. Ако е неделя, купувам си вестник, мислейки си колко скъп спомен ще бъде за мен той. И реката, реката... Голяма, огромна, необятна; отвъд нея се ширят високи планини... В друг сън тя си е тя, широка, радушно приела във водите си кораби, а край нея има толкова много къщи... Целият бряг е отрупан с тях, между къщите и реката минава улица, аз се отклонявам на близкия разклон и тръгвам „нагоре", отдалечавам се от реката. Не мога да бъда в този град, без да я видя, защото за нея си мисля първо, когато пристигам в него, но и не мога да изоставя другите си любими същества, неживи, но не и бездушни, Които ме чакат, за да ме погалят в здрачината... Ах, ако можех да ги нарисувам, да ги възсъздам и в будния свят- произведението на изкуството (сънят) да породи друго (сградата); сънят да роди будността- тогава щях да направя сънища за още много хора, които да се връщат отново и отново при своите любими места и и също като мен да пишат, рисуват или композират. Всяка сграда, която аз щях да проектирам, щеше да роди един сън, а всеки мой град- цяла вселена...
Скоро ще си тръгвам. Стягам си бързо багажа, ще пътувам сам. Съжалявам, че не съм снимал, защото съм си забравил фотоапарата... Нищо, разделил съм се с града- заминавам си щастлив. Ще бъде дълъг път, леко изморителен, но не и тежък. С мен пак ще говорят съществата, с които уж съм се сбогувал. Те не са живи, но имат душа. Душа на вълшебници. Идват при мен когато пожелаят.
Сбогом! И ще ви сънувам пак!