автор: Petroff

Поканиха ни на сватба. На сватба в Америка. В Калифорния. Е, не в Холивуд, но в “златния” щат, все пак. Ние по сватби не ходим. Не ни харесва да ни разкарват насам-натам подир младоженците като мечка по панаир.
Резултатът от една сватба е винаги тълпа преяли и попрепили роднини и приятели с мътни погледи, измачкани костюми и с походка на току-що слезли от лодка. На булката се подуват краката от тесните обувки, а на младоженеца от многото “горчиво” на финала на церемонията му се иска само да полегне някъде, забравяйки си задълженията за първата брачна нощ, и да не стане до вдруги ден. И дано сънищата да отмият всички потни и зачервени лица, оплитали го през целия този “незабравим” ден с двусмислените си лепкави погледи. А и защо ли ние хората вдигаме толкова много шум за няма нищо? Тъй и тъй половината от браковете завършват в съда – на тебе хладилника, на мене печката, а децата – тъщата да ги гледа. Доколкото бяхме чували, американските сватби се състоят от кратка церемония в черква, по една чаша вода накрак и всички по живо, по здраво обратно, а младоженците – на сватбено пътешествие. Но пък ще видим Америка, нали? Доста дълго се колебахме дали да приемем, но след като получихме парите за билетите, колебанията ни свършиха с бързината на последния аванс от заплатата за месеца.
Боядисахме двете тераси в жълто, купихме два сака за по десет лева единия, хвърлихме по някой кат гащи и чорапи вътре, поръчахме на децата да плащат сметките и тръгнахме. А, да, купихме си и чадър – прогнозата за времето в Милано, според Интернет, беше за гръмотевични бури с кратки превалявания. Първата крачка по дългия път за бленуваната Америка минаваше през Италия.
Като начало трябваше да се доберем до летището в София. То до София лесно – а после с торбите до летището? Добре, че приятел предложи да ни закара с кола. И така, товарим саковете в багажника и тръгваме по горещия асфалт през опечения, като над подпалено стърнище юлски въздух към София. Малко остана да не пристигнем. Естествено е, че се объркахме. Все пак в България сме, всичко ни е познато, но... Тук винаги има едно “но”. Или две-три “обаче” и едно “ако”. Най-малко. Летището се вижда – ето го пред нас. Но като
не можем да се ориентираме по кой път да свърнем... Нито една табела не показва накъде е пътят за летището. То по нашите пътища не останаха много табели – нали и предприятията за преработка на метални отпадъци (и не толкова отпадъци) трябва да работят. Предприемчивият българин смъква табелите и ги продава като вторични суровини. Какво да се прави – трябва да се изкарва за хляба някакси. Не могли да улучим на лотариен принцип пътя за летището, спираме и питаме един полицай. Май сме се отклонили доста, защото полицаят, с неприсъщо за длъжността му чувство за хумор, на свой ред ни пита: “Кое летище? Пловдивското, ли?”. Упътени от най-знаещия пътищата наоколо, навъртели десетина километра по пътя за Пловдив, се връщаме с нарушаваща правилника за движение маневра с разрешението на полицай-шегаджия и успяваме да намерим софийското – за което сме тръгнали – а не пловдивското летище. Пред летището – паркинг. Пристигнали сме по-рано и въпреки двулевовата такса на час за паркинга, паркираме си без да роптаем – няма сега
заради няколко надника да се откажем, я. Никога не сме били тук и отново, след опита да се оправим без питане по пътя, се гласим да питаме. Кого ли? Точно срещу входа, на най-удобното за влизащи, но незнаещи пътници, в средата на чакалнята стърчи кабинка с надпис “Информация”. Забутваме в ъгъла за момент затвърдения си скептицизъм относно услугите у нас, изцеждаме, незнайно от къде останали, две-три капки наивност и питаме хрупкащата солети, седяща под
надписа “Информация” жена с приветливото и подканящо като на сфинкс лице. Питаме просто и ясно – “Имаме билети от “Алиталия” за Милано, какво трябва да направим?” По нетрепналото изражението на сфинкса си помислихме, че явно глухата информаторка не ни е видяла. Или може би счупи зъб със солетите и не смее да отвори уста. Точно решаваме да питаме отново и тя отваря уста, и издъвква покрай солетите няколко залъка думи, от които разбираме само “два часа преди полета, там отзад”, и с врътването си на стола обявява разговора за приключил. Знаехме си, питането тук не помага. Оправяме се някак си, все пак една шепа летище – гледаме какво правят другите – и ние така, и по залепената за високата врата на самолета стълбичка, провирайки се между две усмихнати стюардеси, се качваме на самолета за Милано.
След като се насаждаме някак си в тесните (добре че сме дребнички и слабички) седалки и закопчаваме коланите, самолетът събужда звяра в себе си и прогонва доскоро мъркащото в него котенце, търтва по пистата, насочва нос към вече посмъкналото се на запад слънце – и той, миличкият, бърза да махне с крило за сбогом, както и ние, на иначе почти красиво изглеждащите от въздуха околности на София – и ни понася към мамещо ни там, далече, далече на запад.
Краката ни увисват, както увисваха от люлката, завързана на ореха преди много, много години, и всичко под нас започна да се смалява, докато се завива свенливо с проскубаната вълна на рехавите облаци, скривайки се от неплаче-щите ни на раздяла очи. Мъчим се да гледаме напред, но там слънцето пари погледите ни с разтопено злато и очите ни не могат да се задържат за повече от едно премигване. Но надеждите и мечтите ни са устремени и като автопилота на самолета не се мръдват и на градус от “натам” – ами да, на запад, накъдето вече летим, всичко е красиво и златно. Надяваме се, де.

Спираме за малко в Италия
Италианска пица. За кучетата и хората.

Полетът до летището на Милано – Малпенза – продължи колкото да изядем подобието на храна, поднесена в пластмасови опаковчици и с пластмасови прибори. Храната беше колкото дневната дажба на двуседмичен бройлер, но опакована в лъскава и надлежно етикетирана пластмаса, достатъчна да запълни квартален контейнер за боклук. По време на целия полет стюардесите и пилотите говорели и на италиански, и на английски език, но ние докато да разберем, че се говори и на отлично познатия ни английски език, и…
пристигаме. Язък, как не разбрахме по-рано – може би са казали нещо интересно хората. Ама и ние сме едни – за друг път ще си знаем. Самолетът се килна наляво, в стомасите ни се появи усещане за нещо предстоящо, килна се надясно, под крилата се появи гъста паяжина от пътища, е, значи не сме над Балканите, а над Италия и… след друсането по пистата, вече сме в Милано. Оглеждаме се, а от Милано не се вижда и сянка, но над летището се носи горещ средиземноморски въздух, а из въздуха – италианска реч. Няма грешка, в Италия сме. Никой не ни посреща на летището. Не сме и изненадани. Ние сме тръгнали за Америка и тукашният ни престой е само част от дългото очакване да пристигнем там отвъд – в страната на неограничените възможности.
Минаваме паспортна проверка преди да влезем в летището или с други думи преди да стъпим на италианска земя. Проверката на паспортите е повече чакане на опашка пред униформен чиновник рамо до рамо с разнолика по цвят, говор и облекло всеконтинентна тълпа, отколкото проверка.
Летището ни впечатлява с шарения поток от хора и размери на нашенски областен град. На всеки ъгъл има тоалетна с големината на цялото софийско летище и добре, че има картинка със световно ясния за тоалетна символ, защото от пустите им климатици няма мухи и не можеш да се ориентираш. А и настъпвайки чистичкия мокет на влизане, може и да се върнем, мислейки си, че нахълтваме в офиса на някой от шефовете тук. Голяма работа са картинките – и
тези в буквара, и тези в Лувъра, а и тези тук. Без помощта на чужди езици и мухи си упътен при всякакви нужди. Посещаваме тоалетната – доста стерилно по наши разбирания заведение и добре, че на из лизане усещаме облекчение в долната част на корема, иначе ще продължим да търсим – и се устремяваме към изхода.
Едва успяваме да се разберем с иначе многословната, но само на италиански език, служителка на летището, къде да изчакаме микробусчето, което ще ни отнесе до хотела, където ще преспим докато чакаме истинския си полет за Америка. Микробусчето ни понася по учудващо змиевиещия се за тази равнинна местност път. Шофьорът на возилото или изобщо не вижда знаците за ограничение на скоростта или бърза за рождения ден на тъща си, но се придвижваме доста по-бързо, отколкото биха очаквали от него карабинерите.
През целия половинчасов път в микробуса звучи по нашенски маниер силна музика, но италианска, и гласът на шофьора, който, докато не пристигнахме пред вратата на хотела, не спря разговорите по мобилния си телефон. Хотелът е невзрачна сива сграда, в далечна от представите ни за Италия част на малко градче. Сивата отвън сграда е препълнена с интериор – по-скоро прилича на претъпкан антикварен магазин, през който италиански ски-слаломист трудно би преминал, отколкото на фоайе на хотел. Промъкваме се покрай кичозните делви, вази, аквариуми, диванчета, статуетки, пластмасови цветя и други неизвестни за нас декоративни елементи. Ох, нищо не съборихме, нищо не счупихме. Стаята ни е прилична, но, слава Богу, че не плащаме за хотела – нощувката влиза в цената на билета – месечната ни заплата нямаше да е достатъчна за двойното легло.
Хвърляме куфарите и желанието си за разхлаждащ душ в ъгъла под климатика и… тръгваме да търсим пицария. Решили сме – ще ядем пица в Италия.
Отново сме навън, далече от свежо-хладния дъх на климатика, в горещата и лепкава от пот прегръдка на лятната привечер. Градчето е с ортогонален строителен план, като че ли да ни напомня, че някога тогите на римските императори са вдигали прах по тези улици. Ортогоналността не ни помага много в търсенето на пицария. Започва да се смрачава, а ние все още търсим – изглежда сме далече от будната вечер част на града. Ами да, докараха ни тук за преспиване, а не за ядене на пици. След половинчасово кръстосване покрай жилищните сгради, зад светлините на светофара, мярваме неонова реклама на която се чете, ох, малко преди да се откажем в полза на душа и климатика, “Пицария”. Изчакваме чинно да светне зеленото на светофара и пресичаме пустото кръстовище. Няколко крачки и сме на входа на единствената си италианска цел.
Пицарията ни посреща с няколко седящи и вкупом говорещи, и смеещи се възрастни, и същия брой тичащи между масите и крещящи деца. Точно се чудим как да познаем кой е част от персонала, и един от възрастните седящи става от парламентарно шумната маса и ни поканва, уверявайки се, че сме само двама, да седнем на ъглова маса до “мокрия” бар. Може би приличаме по-скоро на пиещи бира, отколкото на ядящи пици клиенти. Поръчваме пици “пипероне” - това трябва да е с чушки – и халба бира и бутилка – естествено от вездесъщата пластмаса – минерална вода. Оглеждаме се наоколо и съжаляваме, че не знаем и дума италиански, защото няма нищо за гледане, а има само за слушане, десетината души водят или двадесет диалога, или разговорът се описва най-лесно с думата полилог, или да зарежем латинските думи, нищо, че сме в Италия, и да го наречем всеговорене. Бирата и водата са донесени веднага, а за пиците ще чакаме. Не сме изненадани – това е изтъркан български номер – докато чакаш салатата, да си изпиеш ракията и да поръчаш още една. Е, тук главните действащи лица са пица и бира, но нали сме в Италия, все пак. Задават се пиците и, о, ужас! – размерът им е като на вече откраднатите у нас капаци за улични шахти. Двете пици трудно се побират на масата за четирима – добре, че не сме взели и децата. Пиците не се побират и в чиниите – краищата им отбелязват огромна окръжност по безупречно бялата покривка и неизтриваем първи спомен за италианска пицария в големия куфар за впечатления, който всеки от нас е взел специално за това пътуване. Не успяваме да изядем всичко, но успяваме да се разберем някак си да ни го загънат за вкъщи, пардон, за вхотел.
Връщаме се в хотела по шахматните улици с няколко хода на коня, но пеш. С изцедени сили, но преяли, след душа, се тръшваме в безумно скъпото легло. Бавно потъваме в препълнените си от очаквания сънища. Няма лъжа, няма измама – приближаваме се към дълго жадуваната Америка. А там, ех, там ще видим. Очакваме я като Обетована земя и се стараем да забравим, че за да се стигне до нея са нужни четиридесет години скитане в пустинята и деветчасовия трансатлантически полет няма да е достатъчен. Ще разберем по-късно.
На другия ден – от страх да не изтървем самолета – ставаме един час по-рано и излизаме навън. Сутринта сипе от небето обещания за горещ ден, но все още е приятно хладно за средата на юли, в средата на Италия. Слънцето е изгряло, но по улиците на града още не е – те, гражданите стават по-късно и дори слънцето гледа да не ги безпокои толкова рано. Тук на всеки ъгъл има малка и зелена градинка. Снощи се чудехме защо, но сега разбрахме. Всяка сутрин кучетата разхождат хората. Да, да, разхождат ги в градинките. Нека и те
да вкусят свежия въздух над зелената трева. Вързали ги за врата си и ги водят на връвчица за ръка. И до тоалетна, с извинение, да им се доходи, не ги пускат. Свършват си работата, обръщат се, изчакват да им почистят със свободната си ръка и ги повеждат отново, не разбрахме накъде. Водят ги и не ги пускат сами. Страх ги е да не избягат от този град и да качат самолета за някъде, или знае ли човек… Дума не обелват тези кучета. А и да излаят нещо, то на италианците неспирния говор не разбираме, та на италианските кучета мълчанието ли! А и те, кучетата, едни такива надути и мълчаливи. Не са като италианците. Западна Европа – всичко наопаки на Източна – хората приказливи и усмихнати, а кучетата сериозни, мълчаливи и чистички. При нас, в Източна, хората – начумерени и умислени, а кучетата – усмихнати, виещи и квичащи по луната, слънцето, облаците и общинската администрация от съмнало до мръкнало, и от кметски до парламентарни избори. А, щяхме да забравим, градинките имат още една употреба. В тях пенсионери хранят гълъбите със закуски. Види се нямат си кокошчици в този тесен град, а имат желание да се грижат за някого. На гълъбите може и да им харесва да ядат от ръцете на пенсионерите, но на нас не. Ние отлитаме. То може и за друго да сиги употребяват градинките, но за една вечер и половин сутрин това видяхме само.
Връщаме се до хотела, а отпред вече ни чака същото микробусче, със същия шофьор и нашите впечатления от малкото Италия, която видяхме, свършват с разполагането ни в познатите ни от снощи седалки. Понасяме се през лабиринта от пътища обратно към летището и за след няма и час вече чакаме пред огромния прозорец на летището, през който като в аквариум се виждат да рулират и излитат самолети с опашки като на декоративни рибки, украсени в тропически цветове и фигури, да се прехвърлим през Атлантика.
Големият Боинг вирва нос, прескача Алпите и легнал на дванадесет километров въздушен дюшек се плъзва по невидимия си път над океана на запад. Това, което се вижда от самолета, е всъщност само океан от облаци – летим над тях и се чувстваме като с главата надолу – под нас небе, над нас усмивките и предложенията на стюардесите. “Вода? Чай? Кафе?...” След малко всички в самолета заживяват в новия си ритъм – някои четат, други дремят, трети… А бе, всички гледат да убият времето на полета. Да ме прощава Айнщайн, но освен скоростта, яденето и сънят също изпълняват главни роли в теорията на относителността, то и други интересни работи, но неподходящи за в самолет, пък бил той и американски. Скъсяват времето, искам да кажа. То едно ядене – същите пластмасово пакетирани храни, от които остават само киселини в стомаха и купища опаковки. Къде ли ги мъкнат стюардесите? Дали има достатъчно място за всички тези опаковки? Може би тайно ги изхвърляме над океана? Ако не бяхме помъкнали толкова много опаковки, можеше да вземем поне още двадесетина пътника. И да си спестим една-две стюардеси. Боингът е голям, но пътуването си е на тесничко. До нас се е разположил и спи почти през цялото време русокос руски евреин от Ню Йорк, който, изглежда има опит от пътувания и самолетни обяди, и отказа всякакви храни. Може би и затова спа като къпан за разлика от нас. Пред нас на трите седалки седят, не, не седят, а сноват постоянно, четиримата членове на пакистанско ли, афганистанско ли, нека за по-точно да кажем средноазиатско семейство. Освен че дечицата им, и двете на около три години, рисуваха и пиляха по пода моливчета през цялото време, друго за тях тъй и не разбрахме. Въпреки че се сближихме доста, след като си спуснаха докрай назад облегалките и косите им започнаха да трептят с ритъма на вдишванията и издишванията ни.
Авиокомпанията услужливо е включила няколко големи монитора в самолета, на които по всяко време можем да видим на карта къде се намира самолета, с каква скорост лети, колко време остава до предстоящото кацане, температурата на външния въздух, надморската височина и скоростта и посоката на вятъра. Само по данните от този монитор се усеща, че се движим. Или може би не се движим? Изглежда наближаваме Ню Йорк, защото болката в коленете ни става нетърпима, а опашката пред тоалетната – постоянна. Поглеждаме към екрана с картата и вярно, вече сме над суша, поне според картинката от монитора, над канадска територия и плавно завивайки в посока югозапад носът на самолетчето от дисплея почти докосва кръгчето, над което е изписано “Ню Йорк”. Длъжни сме да повярваме на монитора. Живеем във време, в което виртуална и реална действителност живеят здраво вплетени една за друга току пред очите ни, както митологичните грифони, сфинксове и химери
някога много, много отдавна – дори бабите на село не са запомнили тези времена. И ние, съвременни хора или, по-скоро, родени между ядрени полигони и химически заводи, и кърмени с телевизионни сериали и реклами на препарати против изпотяване, сляпо вярваме на образите от екрана, както и нашите пра-предци са вярвали безрезервно на образите, рисувани от думите на древните жреци и оракули.

Стъпваме на американска земя
Имиграционните власти. Изпращаме пощенски картички.
Буря над средния запад.

Светват надписите “закопчейте коланите”, суетнята в самолета се увеличава – шумолене, разговори и намествания; стомасите ни тръгват нагоре – значи самолета – надолу и ние гледаме през прозореца, дано зърнем, ако не Статуята на Свободата, поне един нюйоркски небостъргач. Колкото зърнахме от Миланската скала, толкова и от Ню Йорк. Летище “Кенеди” е очевидно толкова далече от “Голямата ябълка”, колкото Долни Богров от Горна Волта.
След като се изнизахме от ръкава, свързващ самолета с аерогарата, се намъкваме в един нескончаем и тесен коридор, който, за да ни обърка ли или да ни накара да загубим ориентация, се гърчи ту малко наляво, ту много надясно, отново и отново надясно, после почти обратно, следват няколко стъпала, после наклон нагоре, като че ли се движим из вътрешните тръбовидни органи на огромно животно. След дългия полет стъпваме малко несигурно по твърдия, но
постлан с мек мокет под и въртим глави – да ни се завие още повече свят – за да прочетем многото надписи: “Пушенето забранено”, “Само надясно след знака”, “Вратата е заключена – служебен вход”, “Забранено снимането”, отново “Пушенето забранено” и разни други забрани – тъй и не ги запомнихме всичките. Коридорът внезапно свършва и се вмъкваме в просторна и не много осветена зала – може би търбуха на животното. Все още не знаем под земята ли, над земята ли сме, но при липсата на прозорци няма как да разберем. И без това сме напрегнати, а тази обстановка определено не е разведряваща. В началото на залата трябва да изчакаме да си вземем багажа и с него да се изправим пред имиграционния служител от другата страна на залата, след което, надяваме се ще излезем на свобода. Имиграционните служители са подредени като портрети на членовете на Политбюро в коридора на Партиен дом, в кабинки на изхода. Прави ни впечатление, че всички са цветнокожи – с африкански, полинезийски, китайски, индийски, латино и най-различен друг произход, освен европейски. Попадаме на американец, на когото, ако не родителите, то поне баба му и дядо му са живели просто под галещите лъчи и тропическите цветя на някои от тихоокеонските острови. Два-три стандартни въпроса – Къде отивате? За какво идвате? До кога ще стоите? – и “щрак” – паспортите ни са дамгосани с червения печат на шестмесечната американска виза. От радост, че сме взели визи за толкова дълго време, мислите ни се разпиляват и заподскачват, като изтървани кози по трънлив баир някъде из Предбалкана – Шест месеца! Шест месеца! Че това е много време! Ще останем. Работа ще търсим. Тук работа – бол. Английски знаем – ще се оправим. Че тъй де, нали сме си оправни. Измъкваме се от зарешетените подстъпи на американското чистилище наречено “имиграционен контрол” – дори и багажа ни не погледнаха – и стъпваме на истински свободна земя.
Това, в което влизаме, прилича повече на търговската част на голям нашенски град, но покрита, лъскава, застлана с мокет и чистичка. Краят на левия коридор не се вижда, а началото на десния е скрито далеч зад гърбовете и лицата на тръгналите да пътуват ли, да пазаруват ли или просто да пият по един сок и изядат една поничка тълпи от пристигнали и незаминали настоящи и бъдещи американци. Тук има всичко – не, няма всичко, но има много и най-различни продукти за задоволяване нуждите на всякакъв тип консуматор – продават се сандвичи за три долара и часовници за три хиляди. Ние няма какво да си купуваме от тук освен няколко пощенски картички за спомен от Ню Йорк. Избираме типичните изгледи – Манхатън и Статуята на свободата. Питаме продавачката би ли пуснала пощенска картичка вместо нас – още от България знаехме, че от местата, където продават картички, ще ти ги пуснат и по пощата. Продавачката любезно се съгласява и ние излизаме от магазинчето, в което освен картички продават списания, сувенири и различни безалкохолни напитки. Отвън има една кутия с вид на банкомат. Отпред е ясно написано колко цента струва изпращането на писмо до която и да е точка по света. Пускаме необходимия брой четвъртинки и даймове, натискаме съответното за цената бутонче и машинарията изплезва две марки по 37 цента всяка. Е, трябваше да се по 35, но такива няма. Откъсваме перфорираното листче с развято американско знаме от машината, облизваме го по обратната страна с език и лепваме на картичката. Сега всички роднини и съседи ще знаят, че ние, заклети провинциалисти от югоизточния и най-далечен край на Европа, сме стъпвали и на нюйоркска земя. Или за по-точно – на асфалт и бетон. Но на модерното и огромно летище земята присъства само като островчета от цветни градинки, срамежливо набутани в някой тесен ъгъл, заключени между места за паркиране и шосета. В огромния летищен терминал предприемчивият американски дух е превърнал лабиринта от коридори от обикновени места за придвижване в проходи между най-разнообразни и неизброими магазинчета, бутици и закусвални – за сувенири и подаръци, за книги и списания, за парфюми и вратовръзки, за сандвич с кола, за... но ние не прелетяхме над един океан и един континент, за да зяпаме по магазинчета. С ускорена крачка следваме стрелките, сочещи изхода и през голяма въртяща се стъклена врата излизаме навън.
Късен следобед е. На тротоара ни лъхва горещия и пропит с асфалтов дъх въздух на съвременната цивилизация. Входът на аерогарата, не, на терминала, от който излизаме, е оплетен в мрежата на влизащи и излизащи пътища, по чиито гърбове лазят автобуси, коли и всякакъв вид возещи хора средства. Непрекъснато спират коли и разтоварват или товарят куфари, чанти, сакове и по някой пътник. Спират и дълги черни лимузини с тъмнокожи шофьори, от които слизат тъмнокостюми и белоризи пътници. Навсякъде щъкат униформени служители, повечето от които тъмнокожи. Летището е обвито в плътния воал на шума от миксера на ревящи самолетни двигатели и стенещи от газещите ги коли пътища. Всъщност е почти тихо, но по-скоро с телата си, отколкото със сетивата си усещаме шумовете наоколо.
Имаме доста време до полета си за Сан Франциско и решаваме да се поразходим. Накъде да поемем? Хващаме една посока и тръгваме по тротоара. Накъдето и да тръгнем, е все едно – не отиваме някъде, а просто ловим с поглед картини от първите си часове в Америка. Скоро тротоара свършва и трябва да пресечем пътя.
Озоваваме се на входа на огромен и многоетажен паркинг. Първият от многото, които ще видим за напред в Америка. Не се виждат други пешеходци наоколо. Изглежда, че тук се ходи пеш само в сградите. Правим полуобиколка на паркинга, пресичаме малка и добре поддържана цветна градинка и стигаме до широк и оживен от трафик път. Никъде не се вижда пешеходна пътека, а краят на пътя се губи някъде далече за пешеходци напред до другия терминал. Трябва да се връщаме. Не видяхме много, но вече разбрахме най-важното – ако
искаш да отидеш някъде трябва да го направиш с кола. Друг начин тук в Америка няма и да видим. Колите тук не са средство за придвижване, а начин на живот.
Влизаме отново в сградата на терминала и се оглеждаме просто, за да видим наоколо и убием някоя и друга минута от солидарно с нас бавно пешеходстващото време. Да се беше качило и то като американците на някоя бърза кола, че да се качваме и ние на самолета си за Сан Франциско по–бързо. Ако може дори веднага. Озъртането ни има неочакван за нас ефект. Униформена служителка учтиво пита с какво може да ни помогне. Благодарим за помощта, спомняйки си информационната подкрепа, която получихме в София и се насочваме към зоната на сигурност. Трябва да преминем през щателна проверка преди да се качим на самолета. Пред нас чака за проверката екипажът на някакви мексикански авиолинии. Поставяме монетите от джобовете си и часовниците от ръцете си в една тавичка, а ръчния багаж на лента, по която чантите ни се намъкват в черната дупка на устройството, разравящо с невидими лъчи дрехите в раниците. Мексиканските пилоти и стюардеси бяха помолени да си събуят обувките и те, на нас ни се стори малко комично, се вмъкнаха по чорапи в така наречената зона за сигурност. Нас никой не ни каза нищо за обувки и ние, с маратонките, преминаваме през рамката за проверка за наличието на метални предмети по нас. Машината не издава и звук – значи сме одобрени да се качим на самолета – и ние се присъединяваме към групата на обуващите се мексиканци и хиляди други неметалопритежаващи бъдещи пътници за всички посоки на света.
Качваме се навреме в самолета и закопчаването на коланите освобождава мислите ни напред и нагоре към намиращата се на пет-шест часа във времето цел на нашето пътуване – Сан Франциско.
Самолетните двигатели пълнят ушите ни с надежди за скорошно излитане. Все още пълзящата, а не летяща машина, разкопчава ръкава, свързващ го с многоръката дреха на прострения върху огромна площ летищен терминал и внимателно, като маневрираща по препълнен паркинг кола, се насочва към пистата за излитане. Правим много и най-разнообразни маневри, които ни дават възможност да видим и през ляво и дяснобордните прозорци многото крилати мравки, плъзнали по бетонния безкрай, търсейки пътя си към небесата. Гласът на пилота ни предупреждава да си останем закопчани, защото всеки момент ще излетим. Продължаваме с маневрите – малко напред, спираме, леко наляво и отново спираме. По-често спираме отколкото тръгваме. Минутите и рулиращите самолети преминават покрай нас, а ние все още се лутаме в търсене на пролука към пистата за излитане. Вече закъсняваме с повече от час. Пилотът, опитвайки се да поразведри обстановката, ни казва, че пистата прилича повече на паркинг, отколкото на място за излитане и той вижда за пръв път такова задръстване. Дали пък не ни се е паднал пилот, на който, както и на нас, това да е първия полет по въздушните магистрали на Америка? Все още си чакаме. И всичко това е заради силните гръмотевични бури далече над Средния запад. Пренасящите хора и товари птици са намерили безопасен подслон на летище “Кенеди” и временното ни гнездо се оказва претъпкано със самолети. Докато все още чакаме приковани от лошото далече на запад време, облаците от небето се смъкват още по-ниско и по крилете започват да се пръскат първите капки дъжд. Вече два часа чакаме всеки момент да излетим. Доста дълъг стана моментът, който ни разделяше от излитането. По пистата непрестанно излитат самолети и нашият ред идва, точно когато вече свикнахме с чакането. Пилотът засилва сивото тяло на Боинга с ускорението на подгонваща заек хрътка, рязко стрелва носа му почти вертикално нагоре и го гмурва в сивата и мокра козина на дъждовните облаци. Само след няколко минути се изкачваме над дъжда и подгонваме слънцето по ярко синьото небе на запад. Всички на самолета се отърсват от напрежението на закъснението и задължителните колани и се отпускат в очакване на момента на кацането. Времетраенето на този последен за нас полет по пътя ни за Сан Франциско се влачи бавно по белите облачета под крилата на самолета. Вече сме уморени и минутите на пътуването се надуват като отеклите ни от дългото седене крака, и ни се струва, че тиктакат с продължителността на часове. Не успяваме много в надпреварата със слънцето и бавно ни обгръща първата американска нощ. Прегръдката й е доста силна и разтърсваща, защото сме над средния запад и бурите, които ни забавиха, се вихрят около нас. Боингът започва да друса като стар Москвич по дупките на познатите ни родни пътища. По-късно ще се сетим, че това е единственото друсане по пътищата на Америка, и то въздушните. По земните им пътища подскачане по дупките няма да има. Под крилете на самолета облаците блестят в ярките цветове на зарята от светкавици. Обагрената в жълто-червено-синьото от камшиците на светкавиците гледка е страховито красива. Сравнени с огромната мощ на природата, двата реактивни двигателя на нашето самолетче ни се струват като малки и слаби, едва научили се да летят, пърхащи безпомощно срещу вятъра врабчета. Самолетът постепенно спира да се тресе от страха от вече останалата зад опашката му буря и, като че ли увисваме някъде под звездния таван на спокойната нощ. Според часовника би трябвало да прелитаме над високите зъбери на Скалистите планини. Умора започва да изпълва с оловна тежест не само краката, но и клюмащите на вратовете ни глави, когато познатото чувство в стомаха за снижаване ни кара да отворим очи. Под самолета, все още някъде далече долу, е разцъфнал килим от светлинки, докъдето ни стига погледът през люлеещите се от гласящия се за кацане самолет прозорчета. Това трябва да е нашата цел – Сан Франциско. След ден-два ще разберем, че това са Сан Франциско, Окланд, Бъркли и много други градове, накацали, с допрени като коленете на влюбени, един до друг крайни квартали по бреговете на залива.

Първи впечатления от Калифорния
Посрещат ни приятели. Американски разстояния.

Как кацнахме, през къде минахме, как си взехме багажа – всичко това остана в мъглата от адреналин, паднала от всепогълналото ни чувство за сбъдната мечта. Сред многото глави на посрещачите виждаме само усмивките на нашите приятели. Излизаме от зоната за сигурност и попадаме в прегръдките на презокеанските си невиждани от две години приятели. Тайно и почти невидимо се просълзяваме и думите ни се провират леко посмачкани през свитите ни гърла.
То думите са малко – повечето са щастливи възклицания.
Разпределяме си солидарно багажа и по застлания с мокет под тръгваме към изхода. Излизаме, не, не излизаме, а влизаме в огромен паркинг и за наше учудване след няма и петминутно провиране между редиците от коли, намираме точно нашата. Не нашата, естествено, а тази на американските ни приятели, едната от двете, които имат. То тук, като проходиш и тичаш в магазина да си купиш първо кола. Товарим багажа и натежали от надежди и пътища тела в неизвестната за нас американска марка кола и се запътваме към изхода. Бетси, колата е нейната и тя кара, подава едно листче на паркинга, плаща няколко долара, и излизаме в прохладната и първа за нас калифорнийска нощ. Попадаме в центъра на чезнеща в безкрая на тъмнината спирална галактика от бяло-жълти светлини на фарове и червени звезди на задните светлини на колите наоколо. Поемаме заедно с другите звезди по коридорите от светлоотразителни осови линии към дома на нашите приятели, където ще останем за около седмица. Из въздуха от климатика в колата – прозорците са затворени, защото газообразната смес над магистралата е с доста високо съдържание на отровни пушеци от изгаряния бензин наоколо, за да може да се диша безопасно – разговорът се върти около това как сме пътували и как се чувстваме. Ние питаме близо ли живеят и кога ще пристигнем – и без това през прозорците на колата се виждат само осови линии и гирлянди от светлини, което изостря нетърпението ни за пристигане. Уверяват ни, че е близо. Близото се оказва четиридесет и пет минути с кола. И добре, че в късния час няма трафик. Ще трябва да свикваме с американските мерки за близо и далече. То нали и инчовете им по дълги от сантиметрите и милите – от кило метрите. С десен мигач се отцепваме надясно от светещите осови линии на магистрата и навлизаме в квартал с едноетажни приятелски близо една до друга къщички, колата, като че ли се полутва наляво-
надясно из уличките за пет минути и прегазвайки бавно двама “легнали полицая” спира пред една от къщите с десетина стъпала до високо разположения вход.
Изкачвайки стълбите, влизаме в първата за нас калифорнийска къща, дом на нашите приятели от няма и половин година, който ще бъде и наш дом за няколко дни. След стандартните обяснения – тук ще спите вие, това е тоалетната, а това е кухнята – разтоварваме саковете и раниците и излизаме през задния вход на двора. Дворчето е малко и спретнато, с десетина стола наклякали в гостоприемен безпорядък около две маси на площадката зад къщата, след която, в тъмното, лежи задължителната за всички американски дворчета, които ще видим, ниско подстригана трева. Разполагаме се под отрупания със слънчево жълти, под светлината на лампата, плодове лимон и разговорът помежду ни напуска забързаното и накъсано русло на оживлението и приема спокойствието на звездната нощ. Нашите приятели, вече в ролята на домакини, предлагат нещо за вечеря и бира. Бирата приемаме с удоволствие, още повече, че Пол си я прави сам. Първите глътки бира на американска земя увеличават приятните усещания от няколкото часа тук. Бирата на Пол е по-различна от тази, с която сме свикнали в България – по-гъста и с леко медено-сладък вкус. Той е горд със собственото си производство и ние не пестим комплименти. И без това ни хареса. Разговорът помежду ни започва да притваря уморено очи и май ще трябва да лягаме.
Вече е два часа след полунощ, но разликата в часовите пояси ни държи будни. Някакво движение пресича дъното на двора и втренчените на всички ни натам погледи виждат някакво животинче с размер на котка и с удивително напомнящ на плъх външен ви. Опосум! Изненадани сме да видим в градината единствения двуутробен бозайник в Америка още с пристигането си. И то в средата на многохиляден град. Още много неща ще видим и вкусим за пръв път тук. Може би и затова ще останем леко разочаровани, но влюбени и запомнили завинаги тази далечна земя – както и първата си любов. Сънят не бърза да ни понесе на крилете си. Като че ли сънищата ни са останали там някъде над България, не са успели да хванат самолета и трябва доста да се полутат над безкрая, докато дойдат и ни намерят на другата страна на света. Двата дни са толкова препълнени от нови впечатления, че разгънатия за легло диван, на който ще спим, събира удобно телата ни, но ще ни отнеме време да нагънем под клепачите си многото картини от двата последни дена.

Сан Франциско
Всички ни поздравяват. Цветята.
Мостовете на Сан Франциско. Навсякъде се веят знамена.
Мъж и жена с куче ловят риба. Обяд в китайски ресторант.

Учудващо, но и двамата ставаме с изгрева в шест и десет калифорнийско време, в колкото си ставаме и в България. Всички други спят. Правим си по чаша кафе и бързаме да излезем навън – под първия си ден в Калифорния. Сутринта е сравнително хладна за юли, небето, ако не се броят кръстосващите го постоянно самолети, е в цвят-реклама за лятна ваканция. Глътваме кафето набързо и излизаме на улицата.
Намираме се в жилищен район, далече от центъра. Наоколо няма магазини и работилнички, а само къщи за живеене. В светлините на фаровете снощи къщите ни се виждаха еднакви, но днес, в лъчите на деня, виждаме, че всички са различни. Всяка от къщите е с характерна индивидуалност, подчертана и от различните цветове, в които е боядисана. Всички са добре поддържани и без характерните за нашенските къщи откъртени от годините парчета мазилка. Пред всяка къща – градинка, пред всяка градинка – кола или две. А пък си имат гаражи. Много коли има тук, много. И повечето от тях на нас ни изглеждат вчероизлезли от магазина – без ръждивите бръчки и гаснещия в очите на боята блясък на старостта. Тръгваме нагоре по хълма и само след няколко крачки се сепваме от поздрава “Добро утро!”. Поздравява ни едър и среден на възраст, но с излъчващи добронамереност високо усмихнати очи, негър. Той не ни познава, а просто полива тревата с големината на килимче за антре в гарсониера пред входа на къщата си. Изненадано обръщаме глави и отвръщаме на поздрава на напълно непознатия за нас, но приятелски поздравил ни съсед. Много пъти има още да се поздравяваме с непознати тук, в Америка. Това ще ни прави по-познати. Ще протяга невидими ръце за сприятеляване и ще заличава недоверието. Ще ни поздравяват различни хора с “Добро утро!”, “Как сте?” или просто “Здрасти!”. Ще чуем много повече поздрави от непознати тук, отколкото сме чули в България. Ще забележим, че хората се гледат усмихнати в очите, а не са забили мрачен поглед между върховете на обувките си в търсене на непосяваното по балканските прашни пътища собствено щастие.
Учудващо тиха е слънчевата утрин. Камионът, докарващ в отсрещното магазинче хляб сутрин, не трещи сърдит от ранния час с капаци, работниците по чистотата не пълнят ушите ни през отворения прозорец с цветущите речниконесъществуващи изрази и не тракат с контейнери за смет. Тези сутрешни балкански ритми останаха далече на изток. Тихо е наоколо. Прелитат, от дърво на дърво и от храст на храст, непознати за нас различни птици с големината на нашенски кос. Въпреки че поиздигналото се слънце е затоплило чистите тротоари, никъде не се виждат излегнали се на припек под ласките му кучета. Не се виждат и забързано пресичащи улиците котки. Може би заради липсата на разнасящи миризма на вкисната манджа, отдавна увехнали хризантеми, махмурлук от празнуването на вече забравено какъв празник и разложени рибни вътрешности контейнери за боклук.
Вървим нагоре по хълма и няма нужда да се щипем, за да разберем, че сме се събудили в Калифорния. До всяка къща се зеленеят непознати ни иглолистни, подобни на нашенските кипариси и често подстригвани като скоклести и наперени пудели за изложба, дървета. Някъде са разпънали чадъри високо вдигнали гребеноподобните си листа палми, през чиято рехавост слънцето закачливо намигва ту с лявото око на синьо небе, ту с дясното на заслепяващо жълт лъч.
Цветята. Не Холивуд, а те са усмихнатото в топлите цветове на посрещач лице на Калифорния. Градинките пред къщите са се изпънали, като палитра на импресионист, почиваща си след последната мазка по завършена картина, ошарена от светлината на идеите. Цветната градинка пред къщите на Калифорния ще ни посреща пред входовете навсякъде по време на нашия кратък за вдъхване на всички аромати престой. Цветята изникват току пред краката ни, обгръщат в омайваща прегръдка сгради и огради, очертават пътечки
и водят погледите на уморените от ходене очи в прохладата на цветните си сенки. В бетонно стъклените градове, където от земята растат само тромавите туловища на небостъргачите, цветята са избуяли от най-различни по форма, големина и положение саксии. Няма кътче от човекообитавана земя, където грижлива ръка да не е засадила разцъфващи под яркото калифорнийско слънце цветя. Цветята са притегателен магнит и за хранещите се с аромата им колибри. Бяхме изненадани да видим (да си признаем, изобщо не знаехме, че в Калифорния ги има) колибри. Тези единствени срамежливи жители на тихоокеанското крайбрежие летят от цвят на цвят със скоростта на забързания калифорнийски живот, спират колкото за капчица нектар и се понасят към следващия цвят. В шепа биха се побрали двадесет от невероятните, не по-големи от водно конче, птички, но една е достатъчна да препълни поглед с изумрудено и едва уловимо от окото бързо пърхащо великолепие.
Неусетно, и ние и слънцето сме се изкачили на най-високото на хълма, и вече е време да се връщаме. Навсякъде из небогатия за калифорнийските стандарти, обитаван предимно от афроамериканци квартал, има надписи, предупреждаващи, че живеещите сигнализират на полицията за всички съмнителни дейности. Ние се чудим, дали не предизвикваме подозрение с придвижването си пеш. Други пешеходци не срещнахме. Но и полиция не видяхме. Значи – пешеходстването не е подозрително, а уморително за краката действие.
По обратния път – Дали няма да се загубим? – забелязваме, че повечето от колите тихомълком са напуснали улицата, на която са преспали и са се настанили на паркинга до работното място на стопанина си. Как да се загубим, когато на всяко кръстовище има табели с имената на улиците? Нямат ли си пунктове за вторични суровини тези хора?
Връщаме се точно навреме – нашите домакини са станали и са взели задължителния за американците душ. Тези хора има още много да учат от нас, европейците. Как ще тръгнеш с мокра коса навън сутрин? Особено в това мартенски променливо, понякога мъгливо и постоянно полъхващо хлад време. Не знаят те, не знаят, че трябва да се къпят само в неделя. Неделя е ден за къпане, а днес не е неделя. Ще объркаме и дните от седмицата тука. Иначе като нищо можеш да лепнеш я настинка, я менингит. А пък и какъв петък ще дойде без сладникавата, караща ни да се чувстваме принадлежащи към една и съща многовековна балканска общност, миризма на пот и снощна запръжка от манджа.
На голямата маса, отрупана с най-различни проекти и дреболийки за предстоящата им сватба, Бетси и Пол са намерили свободен ъгъл, на който да скроят с широката ножица, отделяйки от скъпоценното си и ангажирано точно сега време, плана за първия ден на нас, отвъдморските им приятели, на калифорнийска земя. То няма много за кроене – всичко е ясно – режем направо през залива по моста и – в Сан Франциско. Вземаме си по едно якенце – предупредени сме – и в средата на лятото времето в Сан Франциско е капризно – фотоапарата и всички сядаме в колата.
Според нашите приятели тръгваме точно навреме. Пълзящият от тежестта на сутрешния трафик поток от заминаващи на работа коли е слязъл от схванатия от тежестта им гръб на магистралата и пътуването би трябвало да е с удобно бърза скорост. Измъкваме се от квартала, качваме се на една магистрала, слизаме, качваме се на друга и пред нас, право напред, пред насочената като дулото на нашите мечти магистрала, се очертава познатият ни от много филми силует на града. Краката му са потопени в сребристо сива ивица океан, а над него прочутата мъгла, не без помощта на все още сутрешното слънце, е създала достойна за класически маринист картина.
Зяпнали по разноцветните облаци, приближаваме “Бей бридж” – по него ще пресечем залива. Магистралата посвива рамене, намалява ход и колите се подреждат в опашки за плащане на таксата за пресичане на моста. Таксата за пресичане се плаща само в едната посока. То, пресичането на моста се оказва цяла наука. По някои от лентите се минава като вадиш два долара в брой. Има и две ленти съоръжени с устройства за тъй нареченото електронно плащане. Купуваш си предварително една черна кутийка, лепваш си я на предното стъкло
и на всяко преминаване кутийката изпиуква, а компютърът, някъде там далече, неизвестно къде, намалява банковата ти сметка с два долара. Не спираш да подаваш банкноти и не ровиш по джобове за монети. Удобно. Има и ленти, по които в определени натоварени часове сутрин и вечер, ако в колата има поне трима души, минаваш безплатно. То тук кола с повече от един човек е рядкост, тъй че нямаме представа доколко натоварени са тези ленти. Научаваме, че сутрин, все пак, колеги пътуват заедно или самотни шофьори прибират стопаджии – два долара са си пари, а и по-бързо се измъкваш от бавния трафик на предпочелите да са си насаме с колите шофьори. Пътят по моста е на два етажа – в нашата посока – по горния етаж, а в обрат ната – по долния. Мостът е огромно съоръжение от стомана, напомнящо ни на старите железопътни мостове в България, но с доста по-мащабни размери. Гледката към Сан Франциско е все така пленително красива и по-удобно близка, но спирането по моста е абсолютно забранено, а снимка от колата, в движение, би изглеждала накъсана от гъстите железни подпори, като сватбената на младоженците със свекървата и тъщата след развода. Мостът стъпва за кратка почивка на малко островче (май му забравихме името – нещо дълго и испанско звучащо беше, но какво беше…) и набрал сили ни прехвърля с последен скок право в центъра на града.
Започваме да търсим паркинг. В центъра на града паркирането не е лесно. И не е евтино. Добре, че не плащаме ние. Има още мно-о-о-о-ого пъти да въздъхваме с облекчение – “Добре че не сме ние”.
Бетси намира в една от големите сгради по центъра паркинг, влизаме вътре, отнякъде изскача пъргав служител и ни упътва към свободна клетка. Бетси смъква страничното стъкло, благодари и, неизвестно защо, го пита дали не е българин. Служителят, изненадващо за нас, отговаря, че е от Турция. Толкова ли си приличаме на Балканите или Бетси има шесто чувство. Ние много не вярваме на шести и седми чувства. По- вероятно е времето да е изравнявало различията между народите на целия Балкански полуостров, така както е заглаждало и покривало с борове върховете на Родопите. Ние, гледайки отблизо, виждаме издълбаните от ерозията на омразата урви и дребничките различия помежду си, а за далечния и страничен наблюдател ние много повече си приличаме, отколкото различаваме. Използвайки възможността да покажем познаване на комшийския и все още силно присъстващ в езика ни турски, доста малкодумно впрочем, ние, българите, поздравяваме с “ии гюнлер”, сега пък за изненада на калифорнийския турчин, и от сумрака на гаража се измъкваме навън на калифорнийското слънце.
Първо ще отидем до офиса на Корпуса на мира. Бетси е подредила фотоизложба със снимки от престоя си в България. Той е на две крачки, в самото сърце на града. Провираме се през тясната сянка между две високи сгради, заобикаляме една стена-водопад и през автоматичната врата изчакваме асансьора. Слизаме на четвъртия етаж и се озоваваме в средата на полутъмен коридор, завършващ в краищата с масивни метални врати. Над едната има надпис “Корпус на мира”, а на другата – “Щаб на военновъздушните сили на САЩ”. Интересно съседство. И ако ги няма надписите, нямаше да може да познаем зад коя врата се намира “мира” и зад коя “войната”. И двете са без дръжки за отваряне. На стената до врататите има метални клавиатури – трябва да набереш съответния код и вратата ще се отвори. Ако не знаеш кода, няма влизане. Освен ако не те очакват. Нас ни чакат и през голямата врата ни посреща още по-голяма секретарка.
Стаята изведнъж отесня. Добре, че столовете и масичката бързо опряха гърбове в стените, че да остане място и за нас. Как сяда зад бюрото, тази жена! Разглеждаме набързо накачените по стените снимки – ние сме ги виждали още в България – и на път за изхода Бетси се интересува, дали някой е купил снимка. Как да си купят хората? То тук могат да дойдат само ограничен брой посветени в тайните кодове на вратата хора. А те, може би, не се и интересуват от фотография. Нас улиците на Сан Франциско ни чакат и почти на бегом напускаме блиндирани коридори.
Тук, в центъра на града, слънцето е оскъдно. Само малко от светлината достига до пешеходните низини на улицата, разпилени парчета от натрошеното от мастодонтските тела на огромните сгради огледало на небето. Високи са сградите и дълбоки сенките тук.
За пръв път виждаме просяци, насядали по иначе чистите улици. Пред тях, както и навсякъде другаде по този толкова глобализиран вече свят, има несръчно и полуграмотно написана на картон – колко познато – табелка, обясняваща ни защо трябва да пуснем в празната консервна кутия някоя и друга монета, а още по-добре и долар. Мяркат се очевидно и бездомници ли, безпаричници ли, но по празните им погледи личи, че са без бъдеще.
Ние вървим по широките тротоари и зяпаме. Шапките ни не паднаха да гледаме небостъргачите. Те тук не са толкова високи, а и ние не носим шапки. На много от сградите се веят американското и калифорнийското знаме, въпреки че четвърти юли е минал и заминал от тук преди три седмици. Много знамена ще видим в Америка. Развяват се по административни, корпоративни и всякакви сгради. Небето на американския ни престой ще плющи в разветите ленти и звезди на националния флаг в размери от носна кърпичка до противодъждовно покривало за уимбълдънски тенис корт. В Калифорния, редом до американския флаг, се вее и калифорнийският. Бял флаг с надпис “Република Калифорния” и голяма мечка на него. Мечки тук не се виждат, но на флага има. То и по европейските знамена, а и изобщо по всички, е така. И на българския герб има лъвове, и то цели три, че и корона отгоре, а в България, ни лъвове, ни корони. И на руския герб има двуглав орел, а никъде из Русия не се среща, освен, може би, ако човек попрекали с руска водка и мозъкът му загуби способността си да събира образа от двете си очи в един. Прословутата способност на алкохола да умножава всичко по две. Изводът се вее пред очите ни – животните, развяващи се по знамената, не се разхождат по земята.
Улицата, изглежда една от главните на града, е широка и населена от разнообразни превозни средства – автомобили, тролеи, трамваи и автобуси. А под нея, в тунел, пресичащ града, безшумно за нас отгоре, трака и метро. Тротоарите са пълни с пъстра тълпа от лицата на всички раси по света. Ние за пръв път виждаме такова расово многообразие, след строежа на Вавилонската кула, събрано на един тротоар. Наоколо забележителности за туристи, освен колоритната тълпа няма – само магазините. Но ние очевидно не сме тръгнали по магазини. Очевидно за нас, защото останалите не могат да видят тънкото съдържание на портфейлите ни.
Сан Франциско, старата част на младия по възраст град, е разположен на няколко хълма, на носа на малък полуостров. Хълмовете са прорязани от прави, сечащи ги като нож торта улици, стръмният профил на които, въпреки разгара на лятото, е сигурна гаранция, че снежинките на снега не стъпват и на пръсти дори по крайбрежието на Калифорния. Нас, свикналите със стръмните търновски улици, ни хваща страх, когато колата се спуска по сухия асфалт надолу. Немислимо е кола да се спуска надолу по заледения път, освен ако не е спортист от американския национален хокеен отбор. От върха на хълма, където паркирахме, за да обхванем по-широк изглед, се разкрива наистина запомняща се картина. На едната страна стръмно се спуска надолу и изкачва на другия хълм дълга улица, напомняща на гигантски профил за скейтбордисти. Около й се е разпростял, облечен почти изцяло в бяло, квартал, издигнат във викториански стил. На другата страна, стръмно като замряла в нападателна поза сред цветни лехи змия, се вие прочутата улица “Ломбард”. Всеки, дошъл до тук, се спуска по невероятните и стръмни серпентини поне веднъж. Калифорнийци не я използват за придвижване. Тя е постоянно задръстена от желаещите да се спуснат по нея гости на най-красивия град на Тихоокеанското крайбрежие. Ще се спуснем и ние. Първо пеш в двете посоки, за да направим снимки за спомен и усетим атмосферата с краката си, а след това с колата – пълен ляв, пълен десен, пълен ляв – до скута на хълма. От върха на хълма се обхваща целият залив. Вляво е прочутият, с покрита в мъгла глава, “Голдън гейт”. Отдясно – “Бей бридж” и силуетите на огромните кранове на пристанището на Окланд. Пред нас се е ширнал заливът, изпълнен с платноходки, яхти и огромни контейнеровози. Насреща, частично скрит от мъглата, се вижда Бъркли, увенчан с кулата на прочутия си университет.
Откъм красивите и разноцветни петна на мъглата – главен художник на картината пред нас, повява настръхващо хладен вятър. Настава време да облечем по нещо върху късите ръкави. Мъглата от върховете на “Голдън гейт” се разраства и белите й коси, развети от вятъра към нас, бавно обвиват хълма спускат хладни завеси пред опипващите красотата на изгледа очи, и ни принуждават да се качваме на колата, за да търсим впечатления другаде.
Мъглата тук е доста своенравен и капризен властелин. Внезапно се появява със студения си първи министър – вятъра, или се врътва нацупено и си отива, и оставя само усмихнатите цветни закачки на шутовете си да висят под синьото небе на залива. Никога не знаеш кога ще дойде и докъде ще стигне. И докога ще остане. Но никога не се заседява с дни. Поседи за час-два на хълма и слиза долу по кейовете. Но най-обича да си почива над въжетата на моста “Голдън гейт”. Там се задържа най-дълго и с постоянно променящите се от слънцето и вятъра оттенъци, превръща гледката към моста в редуващи и неповтарящи се прекрасни цветни импресии. Красивото излъчване от лицето на Сан Франциско се дължи донякъде на меко пастелния светлописан воал, постоянно спуснат над различни части на града и залива, от родената от океана мъгла.
Слизаме по стръмните улици долу, на брега на океана. Широкият булевард разделя къщите на града от ветровития и почти пуст плаж на океана. Живописното цветово разнообразие изчезна нанякъде. Накъдето и да погледнем, виждаме сивите оттенъци на океана и мъглата. Океанът е сърдито, намръщено и студеноводно чудовище, което се нахвърля към нас с всяка ревяща и ръмжаща вълна. Добре, че законът на Нютон за земното притегляне го държи вързан, иначе със сигурност щяхме да изчезнем в зъбатата паст на носещите се от крайбрежните ледове на Аляска вълни. Няма нищо общо с галещите глезените ни и леко шумолящи в ушите ни вълни на топлите води на моретата в края на юли около Балканския полуостров. Тръгваме по сивкавия пясък към пенещата се граница на най-големия, плискащ вълни върху половината Земя, океан. Намираме се в най-западната част на света. Освен малкото острови, загубени сред водовъртежите на времето, и вълните, по-запад от тук няма. Насреща ни, далече отвъд видимото, трябва да се намират островите на Япония. Дали дългите вълни, изправящи белите качулки на разгневени кобри, преди да захапят злобно пясъка, не идват от там? Но това вече е изток. Напред по пътя ни на сивия пясък, опрели гръб в гръб, седят мъж и жена на средна възраст. Не те привличат вниманието ни, а забодената до тях въдица. Линията се губи напред в прекалено големите, според нас, за риболов вълни, но нали като видим вода и първо се сещаме за риба… Решаваме да питаме какво ловят тук. Би трябвало да са дружелюбни хората – около тях весело подскача куче. Нашият опит ни е научил, че обичащите кучета обичат да разговарят и с непознати. На въпроса ни каква риба ловят, те отговарят с усмивка, че не знаят. Дошли са тук от вътрешността просто, за да се спасят от горещината. Океанският въздух охлажда само една тясна ивица по крайбрежието и на петдесетина километра навътре в сушата температурите са почти двойно по-високи. И са хвърлили въдицата ей така – може пък да хванат нещо. Ненаучили нищо за рибите тук, продължаваме напред срещу вятъра.
Плажът е по-скоро място за разходка и ветровита свободна площ за пускане на хвърчила. На посивялото небе цветните петна на хвърчилата са повече от цветните бански костюми на събралите кураж да се съблекат под хладния и бурен, докосващ с мразовитите си пръсти разсъблечените тела, вятър. Вървим по пустия плаж и се взираме в краката си – търсим с очи нещо за спомен – я черупчица, я камъче – безплатен сувенир за у дома, който ще ни помага да не забравим океана. Намираме фрагменти от странна, несрещаща се понашите плажове, черупка. Питаме приятелите си и в отговор чуваме нещо като “сандала”. След малко става ясно, че това не е вид лятна обувка, а “пясъчен долар” (“сенд долър” на английски език, и от там и нашето фонетично объркване). Това е единствения материален спомен от този огромен плаж. Черупката, ако беше цяла, представлява кух плосък диск с големината на чинийка за кафена чашка.
Оказва се, че тази раковина е с биография. Не с биография, а с легенда. Този “пясъчен долар” е известен и като Раковината на Исус, и е символ на вдъхновяващото присъствие на Исус в природата. На горната страна на черупката шарките са като цвят на великденче с петолъчната Витлеемска звезда в средата. На дъното на черупката, за да не забравяме защо е умрял, са петте листа от маслиново дърво, символизиращи учението на Исус за любовта. След счупването на раковината ще намерите пет малки сърцевидни парченца – семената на любовта, които трябва да се посеят по света. От нашите, вече счупени парчета, семената отдавна са посети някъде. Нека никне любов навсякъде по земята. Дано.
На другия ден, от новините по телевизията, научаваме, че е трябвало да посетим плажа един ден по-късно. Защото на този ден океанът е изхвърлил на брега десетметровия труп на кит. Въпреки непоносимата смрад от започналото да се разлага тяло, хиляди хора са се стекли на плажа да видят рядко случващото се събитие. Телевизията предупреждава никой да не влиза във водата, не само заради силните и студени обратни течения, но и заради забелязаните близо до брега акули. Поне с акулите извадихме късмет. То и студените води хапят силно, но поне не късат парчета плът.
Огладняваме. Не ние, а нашите приятели. Ние денем и в България много-много не ядем. То и къде ли да хапнеш на работа? Най-много една мазна баница накрак и две-три кафета. Тук цените в ресторантите и на сандвичите от заведенията за бързо хранене предизвикват медицински феномен в стомасите ни – губим апетит. Джобовете ни не пускат и цент – стомасите ни нито капка желание за храна.
Решението е взето – отиваме в града, в китайски ресторант, далече от стандартния туристически поток. Спираме пред малка ъглова сграда с надписи на китайски и английски език. Небето отново е синьо и слънчево над града – мъглата се е запиляла нанякъде и само хладният вятър ни напомня за нея. В скромното, като размери и обстановка заведение – но храната е хубава, казват приятелите ни – ни посреща усмихнат китайски американец и ни връчва менюто. Оставяме избора на нашите приятели – и без това не се ориентираме в екзотично звучащите ни имена от менюто. Избираме – по съвета на Бетси и Пол – нещо далече от китайската кухня – първият ни в Америка хамбургер и суши. Хамбургерът не е нещо особено, и не много пресен, а суши-то изглежда много апетитно, поне на външен вид. Но ние сме доволни – обичаме да опитваме различна храна, типична за местата, които посещаваме. В закусвалня “Напредък” може да сърбаш шкембе-чорба и супа топчета, но не и суши. А и съставките си заслужават – скариди, червен хайвер, сьомга и естествено ориз, завити във водорасли и подредени в симетрична форма, по-скоро от дизайнер, отколкото от готвач. Тук спазват правилото, че човек купува с очите си.
Изяждаме символичните като количество порции, несръчно справящи се с клечките – имаше и вилици, но не, ще ядем като другите. То е просто – вземаш рулцето-хапка, топваш в соев сос и го лапваш. Вкусът е определено на море и порциите свършват с бързината на лятната почивка на море на чиновник и учител. Сметката идва с най-голямата усмивка на сервитьора. И поглед не ни дават да хвърлим в нея – всичко плащат нашите приятели. Бакшиш за сервитьора, посещаваме безплатната, чиста и препълнена с кърпички, салфетки и топла вода тоалетна и сме отново навън.
Слънцето се е понавело вече над океана, ние чакаме гости за вечеря и, пакетирани в колата, поемаме обратно към Окланд.

На гости в Америка
Барбекю под лимона. Получаваме подаръци. Шопска салата.
Американска поща. Мостът “Голдън гейт”.
Тюлени в центъра на града. Произведено в Китай.

Пол и Бетси ще имат гости. Няколко приятели, двамата братя на Пол със съпругите и децата си и двама българи – съпрузи, живеещи в Сан Франциско. Гостите са поканени отчасти заради предстоящата сватба, отчасти заради нас – пристигналите от далечна България. Чували сме много противоречиви истории за гостуването в Америка – сега ще видим как става на живо. Повечето приготовления на домакините по посрещането свършват в магазина. Пол и Бетси хвърлят в голямата кошница кренвирши, замразени хамбургери, бяло пилешко месо на готови порции без кожа – Пол, а и много други американци, не ядат пилешка кожа, различни по форма пакетирани хлебчета, няколко вида сосове в пластмасови бутилчици, двайсетина бутилки бира и още толкова различни видове безалкохолни и беззахарни напитки, кило домати и кило краставици, една червена, една жълта и една зелена пиперка и една глава лук с големината на малък пъпеш. Зеленчуците са за шопска салата. Българите ще правим шопска салата. Пол, изненадващо за нас, още преди дни е купил бяло саламурено, произведено в България, сирене и бурканче българска, наистина българска, лютеница. Прибираме се вкъщи и приготовленията за очакваните гости свършват с разтоварването на продуктите.
Приятелите не са поканени за определен час – кой когато дойде. Сядаме отзад в двора и правим… кой каквото си иска. Първите гости пристигат и излизат при нас на двора. Всеки е представен поименно и занапред всеки се обръща по име. Ако си забравил – питай, няма проблеми. Никой не казва на никого какво да прави и къде да седне – ако има стол – сядай. Идват няколко бивши ученици на Бетси – тя е учител по професия – и дворчето се понапълва с разговори и хора. Пол вади въглища, маха качулката на барбекюто – във всеки двор тук има поне едно барбекю, а често и повече – и сипва въглища от хартиено чувалче. Бетси вади пластмасови, за еднократна употреба, чаши и всеки лека-полека се хваща за чаша, която си пълни сам, с каквото си иска от засипаните с лед в един голям леген бутилки бира и безалкохолни напитки. Никой никого не кани – виждаш бутилките и кутиите – наливай си. Въглищата са се разгорели, слънцето е изоставило деня и в губещото ярката си синева небе се усеща вкусът на Стайнбековия опалов час. Нали сме на няколко часа път от местата, където вярваме, продължават да живеят героите на Стайнбек, та се сещаме за прекрасното му определение за този един час след залез слънце до настъпването на нощта.
Бетси и Пол с две усмивки ни поднасят две сувенирни чашки за спомен от Сан Франциско. Подарък. И въпреки че тук никой не пие ракия, чашките са точно ракиен размер. Защо ли? Но Бетси и Пол ни познават от България – идвали са вкъщи, знаят навиците ни… а бе, не случайно са решили да ни подарят ракиени чаши. Знаят, че няма да събират прах в шкафа. Но това не е всичко. Като допълнение към помощните средства за поддържане на не много здравословните ни навици има един прекрасен и огромен фотоалбум “Природата на Америка”. В луксозното издание са събрани най-добрите снимки на природни забележителности от всички краища на Америка. Казахме вече – познават ни, знаят и любовта ни към природата и фотографията. Знаят също, че няма да успеем да видим дори и частица от всичките тези картини, събрани в книгата. А така, наесен, под сивото небе, в студената мъгла, ще отворим на дивана книгата и, разлиствайки красивите пейзажи, ще си спомняме отново за любовта и красотата, с които сме били заобиколени един месец в Америка.
Получаваме още подаръци. Изпадаме в малко неудобно положение – ние сме гостите, на сватба сме дошли, а получаваме подаръци. От семействата на двамата братя на Пол получаваме пакет с бонбони и дъвки. Отдавна сме излезли от възрастта да се радваме на такива лакомства. Но хората не са били в България – може би си мислят, че ние виждаме за пръв път дъвки – нали сме били зад “желязната завеса” доскоро. А и тук надали са чули нещо добро за Балканите. Ако сме влезли в новините, то ще е я с висока инфлация, я с бедността и мизерията. Навсякъде добрата новина за медиите е нещо скандално и бедствено – убийства и земетресения, катастрофи и войни. Ако си седиш вкъщи пред телевизора, може да останеш с впечатлението, че си живееш на единствения спокоен остров на този свят. Не знаем много за глобализацията в икономиката, но в медийната политика всичко е ясно – телевизиите и вестниците работят на един и същ принцип – най-добрата новина е най-лошото, случило се. А и ние, хората, сме си такива по природа. Подсъзнателно ни става хубавичко, като научим, че някъде, но не тук, и с някого, но не с нас, се случва нещо гадно.
Пушеците от кренвиршите, пилешкото и хамбургерите на скарата приближават всички към масата с чиниите и опечените вече от Пол полуфабрикати. Бетси е сложила на масата хартиени чинии, пластмасови вилици, купища салфетки и различни сосове, и всеки си прави сандвичи тип ”хамбургер” – сцепено хлебче, печеното вътре и заливаш с каквото искаш – по собствен вкус и желание. А, да не забравим – шопската салата е атракция – всеки си сипва и най-учтиво я хвали. Тук никой не казва и намек за нещо лошо – всяка квалификация относно храна, облекло, външен вид на другите присъстващи е комплимент. Е, за отсъстващите може и да се пусне някоя и друга клюка – не злобна, но… Хора сме все пак. Грешни по рождение. И еднакви по гени, пороци и добродетели – от Огнена земя до Камчатка и от Нова Гвинея до Исландия. Лицата на всички тук са усмихнати и приветливи.