Безумието да си… Нечий.
И унеса… Необходим...
Тогава разума нашепва
страхливо, тъжно-предвидим-
...Постигнатото е- досадно,
а притежанието- скучно...
(Това го проумяхме рано,
но пък се забравя трудно.)
По-лесно е да стиснем зъби,
да се разсмеем уж игриво,
непревземаеми и чужди.
От нищо вече не боли.
Добри играчи сме, признавам!
О не! Не казвам, че е жалко.
Нали сега почти си вярваме...
В мига преди да се разминем.