автор: Gorqsht_snqg

Ти се отдръпна рязко, искрено сепнат и така ти отиваше.
Не зная и досега кое те стресна повече – аз, непознатата или това което припозна в мен. Дъхът ти с аромат на тъга и кафе се натроши в мъжка въздишка на извинение. Тръгна си бавно, внимателно, сякаш уплашен, че ще изгубиш спомена отпечатан по мен. За миг дори ми се прииска да бях това, което търсеше. Очите ти, ухаещи на самота се обръщаха дълго и аз усещах сълзите им по гърба си много след като си отиде. Все още те помня – отчаян, уязвим и красив както само един влюбен мъж може да бъде. Скръбта ти беше тежка и истинска, изпълнена с години недоизказаност, непростеност...По какво приличах на нея? Толкова много време ли беше минало? Може би ако беше казал нещо, ако беше постоял още миг щеше да ме познаеш. Едва ли някога ще разбереш, че в онзи ден на есенност и спомени преди повече от година ти не се припозна. И всъщност, аз отдавна не бях четиринадесетгодишното, вярващо, мило и нежно момиче, което би умряло за еднa сълза обич. Нямаше как да го познаеш в мен. Вече бях друга - нова, лъскава и силна.Една непозната с червени, къси коси и различни усмивки. С почти същите катранени очи, но вече укротени и позасъхнали. Странно, нали? Привидно непредвидената ни среща не ме изненада и разтърси както теб. Може би защото винаги съм знаела, че някой ден ще се срещнем пак – аз – докрай необикнато момиче и ти - моята първа любов. Едва ли ще узнаеш, че остана и моята единствена – вече съм прекалено горда, за да те догоня както правех толкова често преди 12 години. А може би просто искам поне един път в живота си и аз да бъда догоненa?!...